Консултацията е част от проект „Отворени умове“, осъществяван от сдружение „Общество Адаптация“ в рамките на Програма за подкрепа на НПО в България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство, договор № 14/30.01.2014 г.
Проблем:
Здравейте. Имам син на 13 години, с който в последно време са свързани моите големи притеснения. Той е късно и много обичано дете, за което винаги е давано всичко. Нямам предвид само материално. През годините сме се опитвали да изградим приятелски отношения. Не сме пренебрегвали никога родителския контрол и сме достатъчно взискателни родители, но в същото време се стреми винаги да се разберем. Всичко беше точно така до 11-та му година. Постепенно нещата взеха да се променят и сега имаме едно съвсем различно дете. Той започна да свири на китара преди 4 години, увлича се по стила Хеви метъл, в момента по доста крайно направление. Но при разговори с него ни обяснява, че не се интересува от идеите, просто харесва тази музика. Свири и в група, с която имат много планове и се отнасят доста сериозно към нещата.
Тази година бяха матурите ни за 8-ми клас.Независимо от положените усилия и от него, и от нас – не се справихме добре. Но заради него отново се изправихме на крака и накрая той успя да се класира в хубаво училище. В момента отношението към ученето е бих казала понижено. Казва, че се чувства уморен от 7-ми клас. Независимо, че е въодушевен от новите неща, които ще учи, усилия засега не полага. Надявам се да започне. Доволен е от новия си класи не съжалява за стария. Доколкото знаем ние, никакви проблеми не е имало там, точно обратното. Но никой не му липсва, прекалено големи бяха разликите в увлеченията им. За новия си клас казва само хубави неща и се чувства добре.
Но това не е най-важното. Проблемът ни е, че постепенно губим връзка с него. Засега не е съвсем, но се чувства, че вътре в него някак няма място за нас. Изкарахме едно доста неприятно лято, в което всяко наше начинание беше оспорвано. Той има желание да остава сам в къщи, а ние да си ходим където искаме. Но това не е възможно, защото независимо от това, че външно е пораснал, той не е готов за тази крачка. Освен че е разсеян и не особено отговорен към битовите неща, той засега е безотговорен и към себе си до голяма степен. В приятелския му кръг се говорят всякакви неща, които после той ни предоставя като готови изисквания. Но ние все още не можем да си го позволим. Всички наши оскъдни пътувания това лято бяха посрещнати враждебно, бяха направени всякакви опити за осуетяване. След 2-3 дни с нас той става друг човек, започва да общува и да се шегува, напомня ни за предишните ни отношения. Но е много трудно да се стигне до този момент, а и човек не може непрекъснато да обикаля някъде..
Разликите са в много отношения. Вече почти не ни се обажда къде се намира. Не можем да го убедим, че се притесняваме, обаждаме се ние като гледаме да не е досаждащо. Нищо важно за него никога не сме забранявали. Но независимо то това непрекъснато се сблъскваме с неговата „борба за свобода“ точно с нас. казва ни, че го „притискаме“. Когато обаче успеем да му помогнем в труден момент – пак ставаме пак „най-добрите родители“. В материален план действаме доколкото позволяват възможностите ни, но се стремим не само да има всичко необходимо, но и нещата, които да сбъднат мечтите му.
От 5-ти клас някъде го хващаме непрекъснато в лъжи. Понякога абсолютно ненужни и глупави, но не успяваме да му обясним, че по-лесно е да говори истината. Отнася се за оценки и подробности в училище. Също така скрити неща в стаята му (като сладки неща и напитки), които нито му се забраняват, а и винаги има пари за храна. Говорим с него какво е полезно и вредно, опитваме се да го убедим, но това не е повод за криене от нас. Общо взето, лъжите му са повод за големи проблеми и конфликти между нас, но не престават, за едно или друго. В други отношения обаче, е изключително открит и откровен.
Отношенията ни постепенно стават все по-оскъдни. Не се опитваме насила да говорим с него, обаче все пак се стремим да не губим връзката. Имаме спорове за прибирането му, при това стремежът му е на всяка цена да си извоюва все по-късно прибиране и понякога средствата, с които се опитва да го постигне не са много приятни. Даваме си сметка, че това е и опасно, и нередно и затова не отстъпваме и ние до едни разумни рамки. На 2 път се е прибирал в не съвсем адекватно състояние след среща с компанията си. Опитахме се с всички средства да разберем какво е, подозираме, че е малко повече бира или кола съчетана с голяма умора. Но притесненията са ни огромни. Съжденията са му правилни и е говорено с него за всички опасности, но поведението му понякога показва друго. Сега подозираме, че се е влюбил, и като много страстна личност пак ще се хвърли да изживява това максимално.
Най-важни в сегашния му живот са приятелите му. Заради тях е готов да си влошава отношенията с нас, да влиза във всякакви конфликти само и само да излезе. Имало е грозни сцени, не защото някой ги иска, а защото понякога е невъзможно да се разберем. Но като цяло отново се опитваме да е с обясняване и на нашите позиции. Той не ги приема, постепенно винаги разговорите опират в неговите права (задълженията са на заден план). Понякога в очите му има толкова хлад, толкова отстраненост, че имам чувството, че сме му досадни и не особено любими. Просто като обслужващ персонал. Не иска никъде да ходи с нас, това става само ако се налага за нещо.
Може би става много дълго описание, но проблемът ни е, че атмосферата в къщи не е това, което беше. Опитваме се да сме в крак с пубертета му, но психически не винаги издържаме, особено аз, майка му. на приливи и отливи сме, но тъй като пубертетът тепърва ще се задълбочава съм изключително притеснена за бъдещето ни. Имам заболяване хашимото (контролирано), а и не съм млада вече. Това поставя нервната ми система под голям удар – знам как бързо мога да изляза извън себе си и се опитвам всячески да се сдържам,
Предприети действия:
Непрекъснато се опитваме да намерим и нашите грешки. Опитваме се да не се изгубим като хора, самите себе си, защото има такъв риск. Опитваме се да събираме информация и да се развиваме и ние като родители. Опитваме се да не губим основната цел, а в същото време да се вслушваме в мечтите му и да наблюдаваме развитието му. Не сме наложили нито едно свое виждане за какво трябва да се учи или прави. Всичко е негов избор и зависи от него как ще го развива. Посещавали сме психолог и планираме пак. Само че синът ни не иска и да чуе да дойде с нас. Опитваме се да говорим. Непрекъснато се опитваме да не допуснем стената между нас да стане съвсем непробиваема.
Семейство:
Отгледана съм в семейство с двама родители. Между родителите ми имаше голяма любов и приятелство. Беше трудно време и техният живот не беше лесен, но почти не съм занимавана с проблемите им. Сега си давам сметка за много неща, но детството ми беше достатъчно безоблачно. Бяха строги в необходимите моменти, но не бих казала, че особено Не са били и особено взискателни към мен, което отбелязвам като голяма грешка. Но не се опитвам да се реванширам със сина ми.Просто знам какво човек може да изпусне в ранна възраст. Починаха сравнително млади и това беляза голяма част от живота ми. Първо почина баща ми, а след това майка ми, която не можа да го преживее.
Бащата на детето си срещнах късно, но това е най-големият късмет в живота ми. Това е най-близкият ми човек, на който имам безрезервно и абсолютно доверие. Живеем абсолютно задружно и с много обич и уважение помежду ни. Мъжът ми е най-всеотдайният баща и съпруг.
Приятели:
Почти нямам роднини наблизо. Най-близките ми роднини са далеч, но с част от тях имам интензивна и много важна за мен връзка.С роднините на мъжа ми имам добри отношения. Приятелите са ни малко, защото с годините останаха само най-верните и наши хора. Но аз мисля, че така е редно. Имали сме много разочарования в хора, и всеки поотделно и вече заедно, преживяли сме предателства. Знаем цената на истинското приятелство, бихме искали и синът ни да го намери.
Решаващи моменти:
Решаващо значение за мен имаше престоят ми като дете в чужда страна, заедно с родителите ми. Там съм изпитала абсолютно щастие, което осъзнах по-късно. Но като се върнах, трябваше да преодолявам доста неща. Бях на 13 години и трябваше да се интегрирам в нов клас. Беше много трудно, и сега си давам сметка, че тези усилия да доказвам нещо на някакви хора, ми костваха много други неща в живота. Най-вече да изградя самочувствие и да развия способностите си. Смъртта на родителите ми е събитието, което ми повлияло най-много. Промените бяха и личностни, и съдбовни. Е, до една възраст и връзките ми бяха доста сложни и не завършваха добре. Но това е просто житейски опит, според мен.
Работа:
Работила съм на много места в живота си. Винаги съм имала изключително добри отношения с колегите си, някои от тях са ми приятели до ден днешен. Независимо от всякакви трудности, от всички мои работни места имам чудесни спомени. В момента не работя, защото мъжът ми има нужда от моята подкрепа и време. работя понякога в къщи, опитвам се да се развивам самостоятелно.
Очаквания:
Човек трябва да чуе професионално мнение на някой, който има повече наблюдения и опит. Защото ние само можем да сравняваме други деца с нашето, а това, според мен, не е правилно. Лесно можем да си кажем, че ако този период при някой е имал край и добро развитие, автоматично ще го има и при нас… Не бихме искали да се отдалечим от детето ни дотолкова, че после да ни е трудно да се „върнем“. Обикновено всички ни казват да намалим натиска, да го оставим на мира… Застават на негова страна, даже роднини и по-близки хора. Без да искат, настройват нещата така, че той да се чувства още по-готов да се „бори“ с нас. Но аз пак ще повторя, че ние нищо не забраняваме, винаги само помагаме. А ограниченията, които слагаме са нормалните за едно 13-годишно дете в наше време. Понякога ми се иска някой да не застава автоматично на страната на тийнейджъра ида говори за неговите права, защото ние най-съзнателно се опитваме да не ги накърняваме. Но има опасност ние да забравим за нашите права.
Здравейте,
Първи искам да ви благодаря за прецизната изчерпателност, с която споделяте с нас своя проблем! Както и за откритостта и доверието, с които подхождате!
Нетърпелив съм също така да ви кажа нещо, което вие със сигурност знаете и то е, че помагането също може да бъде преживяно като тормоз, ако не е било поискано от онзи, към когото помощта е насочена. И също така е важно да припомня, че понятието за нормалност няма своя универсална дефиниция. Концепцията за „нормалност“, респективно за „ненормалност“, варира за различните хора, общности, култури, цивилизации, исторически епохи, а също така се променя и през различните периоди от живота ни.
Ако приемем, че вие със съпруга си сте се справили с основната си задача като родители – синът ви да стане самостоятелна личност, то изглежда вече е дошло време да започнете и вие самите да го възприемате така и да се държите с него като със самостоятелна личност. Изглежда точно този преход и тази промяна във вашето поведение е трудно да се случи. Защото цялото ви писмо е изпъстрено с примери за прекомерно големия натиск, които оказване върху сина си. Със сигурност вие сте добър родител – отговорен и всеотдаен. Но знаете, че всяко нещо трябва да е с мярка. И че много хубаво, не е на хубаво. Изглежда е дошло времето, в което, ако вие не съумеете да се промените, да се дистанцирате и въздържате в опитите си да повлиявате поведението на сина си, решенията му, изборите му, ще го загубите. Но по-лошото е, че има риск да повлияете негативно върху индивидуалното му психологическо развитие – по начин, подобен на този, по който е повлияно вашето собствено развитие във времето, когато сте била на неговата възраст.
Тревожността е лош съветник. А вие изглеждате твърде загрижена за благополучието на сина си. И няма как да е иначе – единствено дете, родено късно, отгледано с много любов и всеотдайност… Вашата загриженост и тревога, обаче, не трябва да бъдат успокоявани с промяна в поведението на сина ви – не бива да е негова грижа вашето спокойствие. Колкото повече се стремите да му повлияете, например чрез разговори „като с голям“, толкова повече той ще усеща това като натиск да се промени в посока, която не обслужва неговите емоционални потребности, а чужди – вашите. Респективно, толкова повече ще се изолира в защитна позиция или ще се конфронтира в опит да отстои себе си. Това може да провокира импулс за взимане на „по-сериозни“ мерки от ваша страна. Иначе казано да отговорите на конфронтацията с конфронтация, което, казано с други думи, означава война. А вие не бива да водите война със сина си – при всички случаи ще я загубите, но междувременно и той ще бъде наранен така, че ще го боли до края на живота му. Чуйте какво ви казва и подсказва синът ви. Имайте повече доверие в него и неговите преценки. Следвайте неговия ритъм и не се опитвайте да приемате неговите виждания за нещата, а не да налагате своите. Не се опитвайте да го предпазите на всяка цена от грешки и от рисковете, които съпътстват израстването. Чуйте какво ви казват добронамерените и загрижени хора от обкръжението ви – те са хора с житейски опит и интуиция, има ли са възможност директно да наблюдават отношенията в семейството и от позицията на непосредствени наблюдатели да опознават естеството на тези взаимоотношения. Затова, не пренебрегвайте преценките и съветите им! Ако искате да останете добра майка, а не да се превърнете неволно в насилник, ще ви се наложи да се промените.
Продължете с консултациите с психолог – те са ви нужни на вас, не на синът ви – използвайте ги за себе си, за целите на вашето лично развитие, за преосмисляне на ценностите и нормите, които мотивират поведението ви като родител.
Ето и една статия, която може да ви се стори крайна и не съвсем коректно адресирана към вас, но според мен е важно да я прочетете и имате предвид.
С уважение,
____________________________
Вие сте консултирани от д-р Владимир СОТИРОВ
Оставете коментар