Консултацията е част от проект „Отворени умове“, осъществяван от сдружение „Общество Адаптация“ в рамките на Програма за подкрепа на НПО в България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство, договор № 14/30.01.2014 г.

Проблем:
Аз съм на 16 години. Имам по малък брат. Майка ми и баща ми ни изоставиха още като бяхме малки . От тогава ни гледа баба. Понякога имам чувството , че и тежим , постоянно ни натяква за миналото че не ценим нищо и никой , а това не е вярно правим всичко , което ни казва , слушаме и не съм като повечето разглезени тинейджъри да се държат гадно с родителите си . Понякога ми е много тежко , защото все повтаря , че нищо нямало да стане от мен , че съм с психически отклонение и разни такива обиди а тя не осъзнава колко много ме наранява всъщност. Баща ми ни има за копелета ,а майка ни дори не ни познава . Имам чувството , че освен да страдам нищо друго не ми е писано .. Понякога се чудя защо изобщо съм се родила .. И защо децата трябва да плащат за грешките на родителите си ?!

Предприети действия:
Опитвам се да се старая да ги накарам да се гордеят с мен , но не те постоянно намират с нещо да ме убидят ..

Семейство:

Приятели:
Добри приятели имам , който винаги ме подкрепят и са със мен във всичко

Решаващи моменти:

Работа:

Очаквания:
Искам просто да разбера в мен ли е проблема как да се държа и как да превъзмогна проблема

Разбира се, че не е вярно това, което казва баба ви за вас!

Да, вие сте напълно права като казвате, че прблемът е, че баба ви не осъзнава какво прави. Подобна липса на [себе]осъзнатост е типична за невротичното [с травматичен произход, по подразбиране] поведените – то е неосъзнато в същността си и в него се съдържа травматичния опит на индивида, който е изтласкан в по-дълбоките (трудно достъпни за съзнанието) нива на психиката. Често този болезнен преживелищен опит се отреагира чрез поведението и така индивидът се опитва да се освободи от травматичното съдържание в своята психика. Уви, това не се получава, тъй като причините и процесите, обуславящи това поведение, остават неосъзнати (въпреки че всяко невротично отреагиране е повод и основа за осъзнаване на психични процеси, протичащо извън полезрението на съзнанието). Разбира се, не всяко неосъзнато поведение е от невротично/травматично естество. Но в случая с поведението на баба ви може да се допусне такава генеза на нейното поведение спрямо вас – травматично по своето естество, в което тя възпроизвежда собствените си травми – страхове от различен характер, но най-вече, че няма да може да се справи с бремето на грижите, които по зла чест са се стоварили на плещите й. Казано просто, всеки път когато ви каже „…[страхувам се, че] от теб нищо няма да излезе” вие би трябвало да можете да чувате „…[страхувам се, че] аз няма да мога да се справя”; и всеки път, когато ви каже „…[страхувам се, че] ти имаш психически проблеми”, вие чувайте „…[страхувам се, че] аз имам психически проблеми”; и всеки път когато ви каже „…не цениш нищо и никой” за вас вероятно няма да бъде трудно да чуете „чувствам се неоценена, пренебрегната и изоставена от собствените си деца…”. Този механизъм за „освобождаване” от страховете и негативните преживявания, се нарича проекция. Чрез него приписваме на другите проблемни характеристики, които самите ние притежаваме и сме обременени с тях. Така хората „виждат” в другите (а не в себе си) собствените си проблеми и страхове, като в същото време отричат съществуването им в самите тях (отричане [в себе си] и проекция [към други] са два защитни механизма, които често вървят ръка за ръка). Много често в практиката си се сблъсквам с този феномен, резюмиран в изречението „Не аз, ти си за психиатър”, изричано от хора в риск от психичен срив или вече намиращи се в такъв. Баба ви, поради поредица от негативни житейски събития и обстоятелства е сериозно застрашена от психичен срив. И на някакво ниво тя усеща собствената си уязвимост, немощ, лабилност, но не признава и отрича това, прехвърляйки ги върху вас. Този процес на прехвърляне (проекция) също е неосъзнат и непреднамерен. Но това е проблем, защото потърпевшите сте вие двамата с брат ви – вие сте обременени с вина, тревога и несигурност, без да сте виновни и отговорни за събития и обстоятелства, довели до ситуацията, която описвате.

Разбирам, колко ви е трудно. Но също така вярвам, че нещо дълбоко вътре във вас ви казва, че нещата могат да се променят. Защото иначе едва ли бихте написала това писмо… Да, нещата със сигурност могат да се променят. Но те едва ли ще се променят докато сте толкова плътно свързана с баба си. Защото няма как баба ви да ви научи да се радвате на живота, ако самата тя не е способна на това, няма как да ви покаже красотата в света около вас, ако самата тя е сляпа за нея…

Накрая, освен горните съвети, които ви дадох, ще си позволя още един, по-радикален. Вие трябва да се освободите от опеката на баба си толкова по-бързо, колкото е възможно. Колкото по-дълго стоите до нея в позиция на зависимост и в очакване на нейното одобрение и признание, толкова по-голяма става опасността да се „заразите” с нейния травматичен светоглед, нейните невротични поведения и защити да се просмучат и във вас, да възпроизведете нейната невроза като поведенчески модел, усвоен поради близостта ви с нея. Чувството, което понякога имате, че „освен да страдам, нищо друго не ми е писано” най-вероятно е пример точно за това – как преживяванията на баба ви се просмукват и във вас. Така че, за да не се случат страховете ви, започнете просто да се гответе отсега за времето, в което ще напуснете баба си и ще заживеете своя собствен живот, свободен от страховете и внушенията на баба ви. А това означава да се развивате като личност. Как става това е въпрос за отделна консултация, но при всички положения един от начините е като посещавате редовно училище и се включвате в различни форми на извънкласни занимания

Попътен вятър и много късмет от тук нататък!

____________________________
Вие сте консултирани от д-р Владимир СОТИРОВ