Консултацията е част от проект „Отворени умове“, осъществяван от сдружение „Общество Адаптация“ в рамките на Програма за подкрепа на НПО в България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство, договор № 14/30.01.2014 г.

Проблем:

Здравейте,
Пиша ви по повод заболяването на брат ми параноидна шизофрения. Брат ми се казва ххх и сме от Търговище. От 12 години е с диагноза параноидна шизофрения, за което получава пенсия. Постъпвал е многократно в психиатрични болници в Търговище и в Царев Брод. В момента отново се намира в Царев Брод, като положението става все по сложно и по-сложно и нашето семейство (аз – сестра му, майка и татко, които са вече на възраст), не можем да се справим с това да го накараме да си взима лекарствата и да ходи редовно всеки месец на инжекция, от което положението му се влошава и много често изпада в кризи. Искам да попитам има ли някакъв закон, който да го задължи да се лекува в домашни условия? Какво трябва да направи такова беззащитно семейство, като нашето, т.к. ние живеем под постоянен страх, не получаваме подкрепа от никой, а лекарите постоянно ни обвиняват, че ние сме виновни, че не му даваме лекарствата. Безсилни сме, той е агресивен, особено ако стане дума за лекар и лекарства е способен на всичко. Настаняването му сега в болницата стана насилствено чрез съда, като в болницата в Търговище го водихме 5 пъти с линейка и отказваха да го приемат, защото той не искал да се лекува, а имал право на това!!!! Независимо, че събираше стъкла и камъни и казваше, че са диаманти, гълташе стъкла, така се лекувал… гореше се с цигари, на делото дойдоха и свидетели, да кажат, че гонил някакви момичета… и много други неща, които не мога да опиша.  Знам, че ще го изпишат много бързо от болницата и всичко това ще се повтаря, въртим се в един омагьосан кръг от който не можем да излезнем и незнаем как да постъпим. Моля ви от сърце дайте ми съвет? Нашето семейство се намира под голям стрес и безизходица.

Предприети действия:
Говорихме с лекаря, но до сега няма резултат.

Семейство:
Аз съм разведена с 18 годишно дете/момче/. Поради безработицата в България се принудих да работя в чужбина,като детето ми живя при родителите ми и при брат ми,но преди 6 месеца се махна от там т.к. не издържа на обстановката.

Приятели:

Решаващи моменти:

Работа:

Очаквания:
Искам да получа съвет за действия, които да ми помогнат за разрешаването на проблема ни с брат ми. Нетърпим е този живот, най-вече за родителите ми, който са постоянно с брат ми и са под постоянно напрежение и страх! Аз съм в чужбина, но преживявам нещата и не мога да имам спокойствие в работата си. Постоянно мислите са ми там.

Здрвейте,

Съжалявам за нещастието, сполетяло брат ви и семейството ви. Вашият случай е илюстративен за това, как тежката психична болест не засяга само носителят на симптомите, а и всички, които са свързани с него в близки отношения. Психичната болест поставя ред предизвикателства към пациентите и техните близки, но едно от най-големите, е да приемат факта, че психичната болест ги е сполетяла и се е превърнала в част от живота им. Да приемеш факта, че имаш тежка психична болест, която сериозно повлиява мислите, чувствата и поведението ти, а понякога и целият ти живот, не е лесна задача и много хора не успяват да направят това. Брат ви, изглежда, е сред тях. Ако не осъзнаваш проблема си, няма как да поискаш да го отстраниш, да предприемеш стъпки за неговото преодоляване или, ако той е хроничен, да полагаш системни и постоянни усилия, с които да го държиш под контрол. Ако за брат ви психичното заболяване не е проблем, няма как да очаквате той доброволно да провежда лечение. В този случай аргументи от рода на „Ти имаш заболяване, което налага провеждане на постоянно лечение” няма да свърши работа. Дори, по-вероятно, ще предизвика обратен ефект. Иска се огромна сила на духа, себерефлекся и голяма устойчивост, за  да приемеш това и да намериш начин по който да продължиш да живееш заедно с болестта и въпреки нея. Но когато болестта засяга възприятията, разума, волята и способността за трезви преценки, това постижение често се оказва трудно до невъзможност. Особено ако пациентът е пропит с негативни нагласи по отношение на хората с психични разстройства – тогава негативните нагласи се обръщат срещу него самия. Егото, застрашено от обезценяване, реагира с яростна съпротива срещу опитите на съзнанието да приеме истината. Отричането и омаловажаването са едни от най-честите механизми за съпротива на егото срещу осъзнаване на факта на психичната болест. Как тогава да се помага на хора, които отказват да признаят наличието на психично-здравен проблем? Как да се помогне на брат ви да продължи да функционира относително спокойно и доколкото е възможно, пълноценно? Това вече се случва – той получава помощ от родителите ви. И колкото и да им е трудно, много е възможно те да са приели това като своя житейска мисия. Грижата за брат ви да се е превърнала в техния собствен кръст, който те са избрали да носят докрай. Дали това е така или не, не става ясно от писмото ви. Но мога да предполагам с голяма степен на вероятност, че това е така, правейки паралел с множество други подобни случаи, които са ми известни. В случай, че родителите ви са приели и избрали да бъдат около брат ви, вие не можете да ги накарате да престанат да се грижат за него, да се оттеглят от този тежък ангажимент. Докато силите им позволяват. Да се грижат като посрещат и удържат, доколкото могат, раздразнителността му, враждебността му, страховете му, да настояват отново и отново той да се придържа към назначеното медикаментозното лечение, да убеждават, да насърчават, понякога дори да заплашват, но да въздействат и повлияват поведението му в желаната посока. Дали ще продължават да правят това или не е избор, който родителите ви сами ще направят за себе си. Единственото, което можете да направите вие е да се отнесете с разбиране и уважение към този избор какъвто и да е той. Дори и да решат да откажат да се грижат за брат ви като го лишат от подслон, храна и каквато и да било подкрепа. Защото и този избор е възможен и морално оправдан. Особено, ако усещат, че ресурсите им са напълно изчерпани и самите те са пред емоционален и физически разпад. Упреците от страна на лекарите, че родителите ви не се справят, са нищо повече от цинична проява на преживяване за безпомощност у самите лекари, което те не могат или не искат да признаят. По презумпция, лекарите психиатри са тънки познавачи на човешката душа и разполагат със знания и най-вече умения да установят контакт с всеки, колкото и странно да се държи, каквито и особености в мисленето и поведението да има. Това, че лекарите се опитват да прехвърлят отговорността за собствения си провал върху родителите ви не им прави чест. Честно би било да разговарят открито и да признаят собствената си безпомощност – ние не можем да го накараме да се лекува, вие също. Това са даденостите. Не се търсят виновни. Търси се изход. Търси се някой, човек или институция, която ще респектира брат ви до степен, той да се съобразява с неговите указания и препоръки. Ако такъв човек не съществува и силите на родителите ви са изчерпани, остават институциите на държавата, които са длъжни по закон да поемат тази отговорност – социални служби, полиция, прокуратура, съд, психиатрия. Това, което можете да направите вие, за да се освободите, поне частично, от напрежението, което носи отговорността, с която сте се нагърбила, е да говорите с родителите си за всички възможности, които стоят като избор пред тях. Не пред вас. Вие не сте длъжна с нищо на брат си. Вие имате един единствен дълг пред родителите си и той е да се грижите за себе си и да се опитате да бъдете щастлива. Ако вие успеете да постигнете това (което означава да се оттеглите в значителна степен от проблемите, свързани с брат ви и да оставите това бреме върху плещите на родителите си, ако те са избрали да правят това), то тогава ще допринесете в много по-голяма степен за добруването на родителите си, отколкото ако се откажете от своя живот и инвестирате цялата си енергия в мисли и грижи за тях и брат ви. Най-добрият начин, по който можете да се погрижите за близките си, е, като се погрижите за себе си.

____________________________
Вие сте консултирани от д-р Владимир СОТИРОВ

Още по темата:

Какво помага на семействата, които се грижат за член с тежко психично заболяване