Консултацията е част от проект „Отворени умове“, осъществяван от сдружение „Общество Адаптация“ в рамките на Програма за подкрепа на НПО в България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство, договор № 14/30.01.2014 г.

Проблем:
Проблема започна в и след пубертета. Поне една част от всичките ми проблеми. Като малък до късна възраст (първите класове и даже по-късно) имах специфична фобия от тъмното. Все още не ми е напълно приятно да съм на абсолютно тъмно пространства, без значение дали става дума за навън или за вкъщи. В ранна училищна възраст имах нерационални натрапливи мисли, че съм мръсен, че се намърсявам от какво ли не. Единственият начин да се успокоя беше да се измия конкретното място със сапун, шампоан, душ гел и т. н. понякога по няколко пъти. Нямаше определено число, което да следвам при измиванията, ами спирах когато се успокоявах, понякога само при излизането от банята се връщах вътре. Ако нямах достъп до място където да се измия, мислите ме тормозеха докато не намеря такова и не си извърша „ритуалите“. Не толкова често пък събитието, което е предизвикало обсесията предишен път не предизвикваше нищо като реакция и даже не я забелязвах. С времето започнах все повече да рационализирам тази си тревожност и след доста мъчителни години спрях, въпреки че от време на време чак до днес получавам рецидивични обсесии и компулсии по отношение на измиването на ръцете, неща които не съм завършил – трябва задължително на момента да ги завършва (мисълта не ме остава на мира), правя някои неща определен брой пъти или използва конкретно число (едно и също – не искам да го споменавам тук) вместо разни случайни такива и още доста други. Като цяло не ме тормози това и на момента след осъзнаване мога волево да го прекъсна – все по-лесно става с възрастта или с развитието на другите неща, които ще опиша сега. Около пубертета започнах да развивам особено чувство на тревожност когато съм сред непознати хора или хора, които познавам бегло. Това чувство се появяваше при всякакви ситуации, без изключения, когато става дума за непознати, дори когато бях с роднини сред същите тези непознати. Междувременно в семейството ми се вдигаха и частично все още се вдигат скандали всекидневно. Като по-малък излизахме със семейството навън (например на вечеря, разходка) и едно от най-неприятните моменти беше именно скандалите насред публично място. Смятам, че е беше нещо като отключващ фактор. Обратно към този си ми проблем, който персистира вече години наред (от края на пубертета не е спирам, аз съм малко над двадесет години) – изразява се с мисли че някой ме наблюдават и преценяват, как ще реагират, дали мислят нещо позитивно или негативно за мен (с времето – главно негативно, вероятно и покрай все по-мрачния ми характер и депресията), обкръжаващите ме хора, изчервявам се, изпотявам се, по рано се и разтрепервам, ставам свръхчувствителен, понякога ми причернявам пред очите, често чувствам цялата вегетативна реакция на затопляне и изчеряване (външно се забелязва – обективна е) като вълна, когато въпреки че разбирам, че е неоснователна не изчезва по няколко минути и се появява отново и отново при най-малката промяна (контакт с човек, дори само преминаването покрай конкретен човек), отбягване на всякакви ситуации изискващи социални контакти и даже преминаване през публично място, когато там има непознати хора. Ако ме заговори някой обикновено отговарях нервно, брадипсихично, понякога пасивно-негативно, устата ми засъхваше, не заеквах, но мислите ми се оплитаха и мислех единствено как да се измъкна от неприятната ситуация. В последната година-две реагирам с елективен мутизъм, а именно абсолютно не ги игнорирам и по възможност напускам мястото. От време на време реагирам и адекватно, но със съзнателната ми цел да ме остават намира измислям отговор, който да ги накара да потърсят друг за въпроса си, за причината за започнатия разговор. Знам че тревожността е неоснователно и частично се опитвам да рационализирам това, но нямам такъв добър контрол като при натрапчивите ми мисли. С възрастта симптомите се появяват главно и често само при контакта ми или наличието на млади хора, понякога по-преуспели (като че ли), изразяващи някаква увереност, но пак се получават винаги, без моменти на липсата им и значително правят неприятно излизането ми навън за каквато и да е причина. Разбира се всичко това е съпроводено с трайни депресии, които стават все по-дълбоки, а напоследък и с мисли за самоубийство, които обаче са по-осъзнати някак – тоест планирам го, но е въпрос на време и на обстоятелства (които не искам да обсъждам в момента). Наред с тези си проблеми в следващите години (след пубертета) покрай „рационализирането“ на социалното тревожно разстройство, започнах да проявявам изменение в личността ми, в характера. Появиха се някаква емоционална притъпеност към всички и всичко, дистимичност, станах апатичен, раздразнителен съм, дори и от малки неща (дори и от неща, които знам че не трябва да ме раздразват и че човека отсреща например не ги прави нарочно), все по-често се разиграват агресивни случки в главата ми, често реагирам агресивно-пасивно и то със съзнателното ми участие (но никога почти директно проявявам някаква агресия), понякога реагирам и автоагресивно (но почти никога действено), имам хипомнезични проблеми, пречещи на обучението и научаването, хипобуличен съм и трудно намирам мотивация за каквото и да е и често не правя нищо съществено с часове и само си губя времето, въпреки че го осъзнавам, спрях да се интересувам от каквито и да е социални контакти (особено ако са без някаква конкретна и непременна нужда или печалба от моя страна), спрях да се интересувам от каквото и да е като цяло, все по-често лъжа и за дребни неща, лесно мога да направя нещо неправилно морално, етично, даже незаконно и да не изпитвам вина след това (сякаш околните са длъжни, защото ме карат да се чувствам неприятно) и още много други. Като говора за обесивно-компулсицното, за социалната фобия и другите разстройства нямам предвид директната им диагноза в резултат от консултация от специалист – д-р психотерапевт, ами просто ги описвам. По отношение на диагностичните критериите на МКБ и ДСН – отговарям на същите разстройства, но както казах нямам диагноза и на дали ще имам, защото изисква контакт с психотерапевт. Междувременно съм студент, медицина и съм частично запознат с психиатрията, което ми помогна да разбера, че съществуват, въпреки че знаех че нещо не е наред. В това си направление отговарям на диагностичните критерии за социално тревожно разстройство и на отбягващо личностово тревожно със симптоми на дисоциално личностово, колкото и противоположно да изглежда и отвреме на време прояви на обесивно-компулсивна личност (ако това ще ви помогне да разберете какво изпитвам и защо търся помощ – кратно резюме). В днешно време главно седа у дома и не излизам никъде. Нямам нито един приятел или познат извън семейството. Трудно ми е да излезна на пазар, разходка, спортуване и най-вече до университета (главно за изпитите и упражненията). Нямам проблеми да пиша по интернет, но имам частични проблеми с това да говоря по телефон и пълни с визуален контакт.
Интересното е, че това не е всичко и това не е пълната причина да търся помощ. От пубертета и даже преди него изпитвам чувства на привличане към женския и мъжки пол (имам случка от предучилищното детство, в която съм си играл на мъж и жена /аз бях жената/ с деца и даже целувал – по-скоро като социален акт, а не като сексуален). Преди и през пубертета, когато все още имам познати връстници потисках максимално привличането ми към мъже (тогава по-скоро към връстници). Но след това гледайки в интернет порнографски материали случайно попаднах на трансексуални жени (по-точно мъже, които преминават терапия и операция, за да станат жени – тоест с женска фигура, външен вид – лице и гърди включително, обезкосмени, но с мъжки полов член). С времето и с липсата на външен социален натиск, табута и подобни предрасъдъци (липсата на приятели и познати) и с факта, че все по-често избягвах хората като цяло или не ме интересуваше какво мислят (по-скоро си рационализирах и опитвах да се самоубедя че не ме интересува и като че ли вече не ме). Започнах все по-често да ги гледам (предимно такива, в които тези същите играеха сексуална роля на жени), а от време на време и хомосексуални сцени (последните – рядко в днешно време, а и често загубвам дори и нуждата от гледането на каквито и да е сцени сексуално). Поякога си фантазирах, че съм същите тях, че играя тяхната сексуална роля. С времето (до днешни дни) изпитвам нуждата да изпълнявам социалната роля на женския пол, въпреки че съм роден и отгледан като момче. Наред с това имам негативно отношение към наличието на мъжка фигура и окосмяване (брадата, косата, космите по тялото), въпреки че като че ли нямам директно отхвърляне на външните гениталии, но бих искал да имам женски. Разбирам и че тази дисфория, асоцирана с пола и рода, не е нормална и няма как дори след хормонална терапия, операция за смяна на пола и други процедури да се превърна в жена, но въпреки това чувството персистира вече години. Нямам реалната привързаност и не съм практикувам преобличането като жена и гримирането, носене на перуки и подобни дейности. Често си мисля за това какво ще е да съм жена, за смяна на пола след хормонална терапия и за нов живот. И не на последно място – досега не съм имал каквата и да е връзка или контакт (не съм се целувал, не съм имал емоционална връзка, не съм бил сексуално активен и т. н.).
Също така – Не пия, пуша или употребявам някакви наркотични вещества или медикаменти, водя относително здравословен живот (физически, не психически или социално).

Предприети действия:
Написах го в текста по-горе. Главно когнитивно-поведенческа терапия, но автогенно – тоест за повечето д-р/психотерапевти – нищо.

Семейство:
Написах го в текста по-горе. Уча, студент съм и не се издържам сам. Семейството ми има проблеми, вдигат се скандали, вика се. Като семейство не излизаме от края на пубертета. Цялото семейство е в застой. Майка ми проявява черти на психично разстройство, но го отхвърля. Сиблингът ми е пристрастен към леки наркотични вещества, който като че ли са го нарушили напълно мотивацията му за каквото и да е. Баща ми е най-активен, с проблеми в паметта, нервен и стресиран, но без трайни смущения. Малко дистанцирано и описателно може да звучи.

Приятели:
Написах го в текста по-горе. Такава отсъства. Семейството ми знае за социалното тревожно разстройство и отчасти за суицидните мисли, но смята че това са „глупости“. Може и да знае че гледам такъв тип порнография, но не знам.

Решаващи моменти:
Написах го в текста по-горе. Вероятно са постоянните скандали в семейството (най-вече на публично място). Липсата на приятели и познати, с които да споделям нещата, липсата на емоционална връзка (в днешно време на чувствам липсата на такива, защото имам само отрицателни спомени и като цяло не ме интересуват самите тях или какво ще стане с живота ми).

Работа:
Написах го в текста по-горе. Цял живот съм учил и продължавам да уча. Никога не съм работил. Честно казано не знам какво ще стане, но най-вероятно няма и да започна да уча. Отношенията ми с колегите липсват или са отрицателни.

Очаквания:
Вероятно ще кажете – потърсете лична консултация с психотерапевт и започнете лечение или няма да отговорите, така че очакванията са ми негативно-реалистични.
Съжалявам че малко разхвърляно описах всичко, но винаги може да ползвате ctrl+F да намерите това, което ви интересува. Питайте, ако има нещо.
По отношение това какво мисля да правя – мисля да започна легално или не хормонална терапия и може би ще се самоубия (както съм го планирал; мислил съм и за експерименти и накрая самоубийство) след като приключа образованието си (може и по-рано).

Здравейте!

Благодаря ви за писмото и за изключително подробното описание на проблема ви! Тази обстоятелственост може да се разглежда като илюстрация на една от възможните ползи от наличието на обсесивни черти на характера. За някои занятия и професии (вкл. в медицината) подобна прецизност е много ценена и може да е предпоставка за добра професионална кариера. Това, че някой определя перфекционизма като проблем не означава непременно, че решението на този проблем е в отстраняването на перфекционизма. Решението може да бъде радикално различно – като променим контекста и го заменим с такъв, в който тази особеност на личността може да носи по-скоро ползи, отколкото щети. Разбира се, един от начините за справяне с проблема е да променим и гледната си точка към него, начина по който мислим за него и значението, което му придаваме. Това, апропо, е валидно за всичките човешки проблеми. Така че възможните стратегии за справяне с проблемите, най-общо, могат да се сведат до три:

1. Отстраняване на характеристиката/особеността, която ни създава проблеми (това е основната стратегия, използвана в медицината, в парадигмата на която този подход се нарича „лечение”).

2. Сменяме средата, в която конкретната характеристика престава да е „особеност, създаваща проблеми” (този подход основно се използва в психосоциалната рехабилитация и от общества, в които особеностите и различията на отделните индивиди се зачитат и ценят).

3. Променяме гледната си точка, тоест начина, по който интерпретираме/възприемаме/мислим за „особеностите”, които ни създават проблеми (този подход е фундаментален в парадигмата на психотерапията)

Един от основните проблеми на хората с интензивна социална тревожност, е прекомерната ангажираност със собствените им преживявания във фобийната ситуация и невъзможност (поради силната тревожност) да се ангажират с преживяванията на другите участници в специфичната ситуация, в която възниква напрежението и страха. Когато цялото внимание е приковано към собствените страхове, тогава не остава свободен ресурс, чрез който ние да се свържем с околните, да ги усетим, да ги почувстваме, да ги разберем. Добрата новина е, че това е нещо, което подлежи на промяна. С помощта на индивидуален когнитивен тренинг. За по-голям резултат е добре този тренинг да се води от някой друг, например от когнитивен психотерапевт.

Вие показвате много високо ниво на себерефлексия, способен сте да се развивате и да извличате поука от опита. Ето защо си мисля, че бихте могъл да се ползвате ефективно от възможностите на психотерапията. И по-специално от груповите формати психотерапия. Тук искам да уточня, че няма психотерапия без терапевтична ситуация. А основание за възникване на терапевтичната ситуация е реална среща на пациент с психотерапевт. В  терапевтичната ситуация се изграждат и развиват терапевтични отношения, които са средата, в която терапията се случва. Тоест без терапевтична ситуация не може да възникнат терапевтични отношения, а без терапевтични отношения не може да се случи терапия. Разбира се, промяна в желана посока е възможна и спонтанно, в резултат на различни влияния. Когато говорим за психотерапия, обаче, ние разбираме устойчив процес, изграждан в терапевтичното пространство лекар-пациент (терапевт-клиент). Каквито и планове да имате за експериментиране с цел справяне с проблемите, пред които се усещате изправен, включително в търсенето на себе си и постигане на стабилна сексуална идентичност, винаги е полезно да имате доверен човек, с когото да обсъждате нещата с истинските им имена, без страх от морално санкциониране или отхвърляне. Наличието на доверителна терапевтична връзка ни прави много по-силни и успешни в опитите ни да се справим със страданието в различните му измерения.

Разбира се, не бива да се пренебрегват и възможностите на съвременните медикаменти, някои от които успешно се използват за преодоляване на тревожно-депресивни състояния с различна генеза и степен на изразеност. Изглежда разумно да се консултирате с психиатър за да обсъдите конкретни възможности за медикаментозно повлияване на вашето депресивно състояние.

Вярвам, че цените живота! Впечатляващи са волята и енергията, които инвестирате консистентно в желанието си да разбирате живота, себе си и света все по-добре и все по-добре! Вярвам също, че в определени моменти ви е изключително трудно да понесете усещането за страдание, за обреченост, а може би и за безсмислие. И тук ще си позволя да ви дам един директен съвет: Не бива да се самоубивате! Вие имате потенциал да разбирате проблемите, да осъзнавате причините за тях и да търсите и намирате решения. Ако ви е много трудно да понасяте реалността в определени моменти и мислите за самоубийство неудържимо ви връхлитат, то в такива моменти може би е добра стратегия да отлагате самоубийството си за по-нататък, в неопределеното бъдеще. Вие имате голям опит в справянето със симптомите си и никога не бива да забравяте успехите си – понякога, на фона на актуално мъчително преживяване и психическо страдание  те може да ви изглеждат незначителни, но ако успеете да се дистанцирате макар и за секунди от обезценяващите негативни емоции, може би ще успеете да осъзнаете силата, която имате вътре в себе си и с чиято помощ сте се справял и продължавате да се справяте с трудните моменти в живота си.

С уважение!

____________________________
Вие сте консултирани от д-р Владимир СОТИРОВ