Консултацията е предоставена в рамките на проект „Активна грижа в общността за хора с тежки психични разстройства”, осъществен с финансовата подкрепа на Европейския съюз чрез Европейския социален фонд по Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси 2007 - 2013”, схема ”Социални услуги за социално включване”, Договор № BG051PO001-5.2.06-0217-С-0001.

Инвестира във вашето бъдеще!

Става въпрос за диагнозата Параноидна шизофрения, от която майка ми страда вече близо две години. Преди да постъпи в болница, тя направи опит за самоубийство, вследствие на големи депресии и мании за следене. В момента приключи втората си криза и сега е в клиника. Там се грижат много добре за нея, както и лекарствата наистина и помагат! Но тя все още не иска да приеме диагнозата и да осъзнае, че е болна, което ме притеснява, тъй като именно тези неприемания я подтикват да спре предписаното й лечение! Което спиране е и причината за повторното и влизане в клиниката! Интересувам се дали е правилно да я убеждаваме да приеме диагнозата, както аз си мисля, или е по-добре да не я натоварваме! Има ли опасност по този начин да се предизвика нова криза или да й навредя по някакъв начин психически! Благодаря ви предварително!!! И искам да изкажа моята сърдечна благодарност към хората, лекуващи този тип болести, както и към невероятният сайт с полезна информация!!!

Придържането към предписаната лекарствена терапия е един от най-големите проблеми в лечението на хора с тежки психични разстройства, които могат да живеят извън болнични заведения и социални домове. Мнозина от тях не приемат диагнозата си. Някои имат нужда от години, за да свикнат с нея и да се съгласят, други не го правят никога. Наистина, редовното взимане на необходимите лекарства в продължение на години е свързано с признаването на болестта, но съзнанието, че си болен или болна от определено заболяване (като параноидна шизофрения) не е единственият мотив човек да се лекува. Да, в идеалния случай майка Ви би трябвало да е съгласна с диагнозата си и да си взима редовно лекарствата според предписанията на лекуващия лекар. В живота, обаче, хората могат да взимат лекарства по много други причини, а не защото се надяват лечението да подобри състоянието им (което те не разпознават и не признават като патологично). Хората могат да взимат определени лекарства, защото харесват и уважават лекаря, който им ги е предписал, макар и да не разбира докрай защо го правят. Истината е, че в много случаи не разбираме докрай лечението, което трябва да следваме, но, ако изпитваме доверие към лекаря, го следваме. Или болните могат да си взимат лекарствата заради близките си, към които изпитват подобни чувства на харесване и доверие. Взимането на лекарства може е станало нещо обичайно, нещо, което се прави всеки ден и просто никой не го коментира и не го обсъжда. Човек може да си дава сметка, че има някакви психологически проблеми и дори да е съгласен, че има психично разстройство, но да не е съгласен, че диагнозата му е толкова сериозна (като параноидна шизофрения); това може да е достатъчно да си взима лекарствата. Взимането на лекарствата може да е част от някакво „споразумение“: „ако ти си взимаш лекарствата, аз…“ (какво може да иска от вас майка Ви?). Естествено, също така „ако ти не си взимаш лекарствата, аз няма да…“. Морков и тояга. Изброявам тези варианти, защото искам да покажа, че има и други механизми човек да се съгласи да си взима лекарствата, не само да признае факта на заболяването си.

Все пак, ако признаването на факта на заболяването е основният аргумент, който майка Ви би приела, за да започне да се придържа редовно към лечението си, аз бих настоявал тя да знае диагнозата си. Непридържането към лечението ще се отрази преди всичко върху нея. Ако тя не полага усилия да поддържа състоянието на ремисия, болестта й може да вземе по-негативен ход: тя може да има нови, по-тежки пристъпи, които да се случват по-често, а между пристъпите да страда в по-голяма степен от депресивни преживявания или чувството й, че е преследвана, да е по-силно. Приемането на диагнозата е стрес, тя ще се разстрои, за това няма спор. Но, струва ми се, това не е твърде висока цена – като се има предвид какъв ход може да приеме заболяването, ако тя не си взима лекарствата.

На никой не му е лесно да носи лоши новини, особено – на близки хора. Нещата стават още по-трудни, защото тези новини трябва да се повтарят отново и отново, макар че и Вие бихте искали те да не са истина. За съжаление, някой трябва да поеме тази роля, ако искате майка Ви да води достатъчно добър и достоен живот извън психиатрична болница или дом за възрастни с психични разстройства. Условието тя да живее в общността е взимането на лекарствата. Това означава ролите ви да се сменят и Вие да се грижите за майка си като за човек, който не може да вземе самостоятелно достатъчно разумни решения – както едно време тя се е грижила за Вас, докато сте бил дете. И да проявявате твърдост в определени моменти, когато тя може да вреди на себе си, както тя е проявявала с Вас, предполагам. Но няма как, тази промяна в ролите е част от живота на повечето хора.

Ако трябва да обобщя отговора си с две думи – да, майка Ви ще се разстрои, ако настоявате, че има диагноза на тежко психично разстройство и трябва да се лекува за това. Но, ако не я подкрепяте в придържането към лечението (включително и като я убеждавате, че наистина има тази диагноза), вероятността отново да се наложи да постъпи на болнично лечение е по-висока.

___________________________________
Вие сте консултирани от: Димитър Германов