Имам проблем с брака си и виждам как върви към своя край.


Консултацията е част от проект „Отворени умове“, осъществяван от сдружение „Общество Адаптация“ в рамките на Програма за подкрепа на НПО в България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство, договор № 14/30.01.2014 г.

Въпрос:

Проблем:
Здравейте ! Имам проблем с брака си и виждам как върви към своя край. Ужасно ми е трудно да се справя с това, а моят съпруг не желае да даде шанс да оправим нещата. Ще се опитам да пресъздам ситуациите, които ни доведоха до тук.
Аз съм на 25 години, моят съпруг е на 33. Заедно сме почти 10 години. Женени сме почти от 2 години и имаме син на 1 годинка. Той е първата ми любов. През годините ни на гаджета имахме проблеми относно възрастовата разлика. Разделя ли сме се и преди или заради охладняване в чувствата, или моят отказ за сериозни отношения (разбирайте деца и брак) на 18-20 год.. И така завърших висшето си образование и той ми предложи брак. Съгласих се. До тогава не бяхме живели заедно. Предложиш му да се премести при мен. До тогава не осъзнавах, че това ще бъде огромна грешка. Пожелах да живеем в къщи, защото исках да помагам на майка ми с чисто битовите неща-поддържане на къщата, на двора, с брат ми, в работата т.к. баща ми почина когато бях на 18 години и чувствах като задължение да съм до нея и да и помагам.
Имаме къща и се отделихме на отделен етаж. Направихме му основен ремонт, за които той плати всичко и така заживяхме заедно. През това време подготвяхме сватба и решихме да опитаме за дете. Най-накрая се почувствах готова за него (детето) и го пожелах. Съпругът ми искаше от много време, но аз не бях съгласна. Пък и той не беше готов. Постоянно повтаряше, че не иска един ден , като взима детето си от детска градина да му се смеят, че го взима дядо му.
Така детето се получи веднага. Явно така ни беше писано. Оженихме се. И започнаха битовите проблеми в къщи. Защо лежа по-цял ден, трябва да готвя, защо не е чисто, ядосваше се на всяка драскотина по новите мебели или уреди. Но тези неща не ми казваше направо, ами се прибираше от работа и крещеше. И аз не знаех за какво. Плачех, защото не разбирах за какво толкова се ядосва. Вече бях бременна и хормоните бушуваха и се чувствах отчаяна. Не показваше и кой знае каква емоция покрай бременността.
Тук искам да отворя една скоба. Съпругът ми трудно изразява емоции, по-затворена личност е. Показва ги по свой начин, който понякога остава неразбран от мен.
Така. Появи се детенцето. Най-голямото ни щастие. И от тук всичко се срина до основи.
Малко след появата на детето ни, той ми каза ,че вече не иска да живее в нас. Каза, че се чувства излишен тук, пречеха му другите хора и техните лоши навици. (на майка ми и брат ми ) Аз го приех тежко и не знаех какво да правя. Реших да изчакам и да видя дали проблема няма да се оталожи във времето. Взех мерки за някои от нещата които го дразнеха. През това време двете най-близки нащи семейства се разделиха – едните по доста грозен начин, другите малко по-късно заради същия проблем с мястото на живеене.
Аз от своя страна бях дала малко по-голяма свобода на моя съпруг и му давах да излиза с приятели, докато аз съм с детето. Или излизахме заедно, но аз за един или два часа и му казвах ако иска да остане още малко. Детето беше малко и не беше нужно той да седи непрекъснато при нас. Пък и майка ми беше на близо и той знаеше,че има кои да ми помогне ако е необходимо. Той много се „шашкаше“ за детето и много му трепереше. Просто се видя (от мен и други хора, че му дойде в повече тази стъпка и не беше готов. Започна да ходи по дискотеки, аз си седях в къщи. Постоянно имахме гости в къщи, просто усещах че се плаши да е сам. Той си е и свикнал да е заобиколен от много хора. Аз се чувствах изолирана – седях си в стаята сама с детето, да си спим. В другата стая се разискваха всякакви теми, разбира се за излизания и мен никой не ме питаше. Детето беше на 3-4 седмици и искаше да го мъкнем по разходки насам натам през зимните месеци. Не се съобразяваше с графика му на спане. Карахме се и се ядосвах много заради тези неща. Той просто не можеше да проумее, че трябва да се съобразява с детето. Правихме забележки, но… без успех. Дискотеките му били начин за разпускане, тежка му била работата. Щели сме после да ходим заедно.
Постепенно нещата тръгваха по-зле, отдалечавахме се много. На масата той си пишеше на телефона и не говореше с мен. Аз пък се отдръпнах от него от страх да не ме нарани. Спряхме да си комуникираме. Той се затвори в работата си. Не му се ходеше на почивка някъде с нас, така и не ми каза защо. Спряха ни и сексуалните отношения. Аз се депресирах още повече и се чувствах нежелана и грозна. ( въпреки, че хората като ме видят никой не вярва, че съм раздала. А и мога да кажа че гледам да спортувам, хода на фризьор, маникюр, козметик винаги когато мога. Поддържам се) Така и нямах смелост да говорим защо така се получи. Почнахме повече да се караме и отдалечаваме. Стана нетърпимо. Не говорехме и избухнахме.
Една вечер се реших да говоря с него. Но беше късно. Той каза, че вече не иска нищо от мен. Не съм го чула.(беше си истина) Вече нищо не го интересувало. Аз избухнах и откачих. Изгоних го от дома ни. После последва период, който идваше всяка вечер в къщи, но не спеше при нас. Аз се сринах тотално. Все ми казваше, че нищо не е решил. Чаках да говорим, но така и не стана. Аз пропадах още повече, само плачех, озлобявах се. Накрая му казах, че така не може и не искам да го виждам, за да премисли какво се случва, да види какво е без нас. Мислех си, че ще се осъзнае по този начин, но не. Много грешах. Толкова му беше натежало всичко, че му беше добре без нас.
Обвиняваше ме, че не съм пораснала. Че не съм се отделила от майка ми, че не знам какво е да е изкарват пари, че съм много емоционална и само плача когато се опита да говорим. Каза, че не му е идвало от вътре да си седи в къщи, да ми споделя. Всичко оправдаваше с това, че не го е чувствал. Казва, че не виждал нещо да се промени и нещата да се оправят.
Най-много му тежеше, че не се чувства добре в дома ни и че аз не съм обърнала внимание на това. Позволих си да го изгоня и като добавим и липса на физически контакт – всичко се срина. Почнаха и да се носят слухове за любовница, за които той се обиди много.(да вметна, че не никой не го е видял да има друга жена, но постоянно някой го насажда).
Толкова много неща се объркаха. Той реши да сложи край и ми каза“че на този етап“ няма да се върне при мен. Което не знам какво означава. Не е поискал развод, не се и изнесъл от нас още.
Оставих го за месец и половина като преусмислих всичко, открих си грешките, видях че е прав в много от нещата. Оставих го да диктува отношенията ни – пишеше всеки ден да пита как сме, дали имаме нужда от неща, дава ми пари, помага с каквото може, взима да вижда детето ( но за мен е крайно недостатъчно времето, което му отделя. Аз гледам да не го критикувам, да се опитвам да се интересувам от него, да го заангажирам с нас, да се чувства необходим.
Почнах да се надявам, че можем да оправим нещата, написах му писмо в което му благодарих за всичките неща които е правил за мен (които никак не са малко, а аз ги приемах за даденост), написах му какво ценя в него, поисках прошка, казах му колко ми липсва и че много го обичам. Но той не реагира. Поисках да говорим и той каза, че е казал всичко което има. Не иска да ми дава шанс, не виждал какво ще се промени, нямало да се върне назад, прекалено много време ми бил отделил. Според мен, той смята, че е по-добре да изгради нова връзка с някой. Казва че вече е на години. Аз му казах, че заедно сме изградили това нещо и смятам, че имаме нужда от шанс. Да ме допусне до себе си. Да се срещаме, за да видим дали могат да потръгнат нещата. Но той отказва. Нямало да изостави детето.
Смятам, че го е страх защото ако не се получи той че е вече на възраст която няма да има избор.
За себе си знам, че го обичам. Но почвам да си мисля, че съм се хванала като удавник за сламка и не искам да го пусна, за да не се удавя. Изпадам в депресия вече. Не спя. Уморена съм. Нервна и най-лошото е че го изкарвам на детето си. Обвинявам се, че не съм могла да осигуря стабилно семейство на детето си. Вече се чувствам в тежест на майка ми, защото се опитва да замени съпруга ми. Седя в къщи и се побърквам от мисли. Нямам работа, но в момента уча магистратура. Имам ужасно ниско самочувствие. Постоянно се ядосвам защото не мога да съм щастлива и защо живота само ми отнема – първо баща, после дядо и сега и съпруга. Чувствам, че никой няма да ме иска, защото съм с дете. Страх ме е че трябва да съм майка и баща. Няма с кой да споделям хубавите моменти около детето и няма кой да ми е упора в лошите. Детето търси баща си и аз се ядосвам. Толкова искано дете и така лесно да си тръгне. И най-лошото, че никога не съм го очаквала това – така лесно да си тръгне. Винаги е бил отговорен и се е грижело за мен и ми е помагал. За мен той не можа да усети детето и да усети прекрасните неща около него.
Не знам как да се справя, страх ме е да не си навредя на здравето от толкова нерви и изпадам в депресия. Не знам как да се изправя.
Горе долу това е проблема, сигурно съм пропуснала много неща, но иначе трябваше да пиша 3 дни. Знам, че на сила не става, но искам да направа всичко по силите си от моя страна, за да ми е чиста съвестта. Искам да знам, че съм опитала и заради мен и заради детето ни.

Предприети действия:
Дадох му извинително писмо.
Боря се със собствените си проблеми и да ги оправя.

Семейство:

Приятели:

Решаващи моменти:

Работа:
До момента съм помагала в бизнеса на майка ми и съм учила. Нищо сериозно като работа. Тепърва ще я търся.

Очаквания:
Дали има начини и пътища, с които да оправя брака.
Как да се справя аз, преди да изпадна в тежка депресия.

 

Отговор:

Здравейте,

Вие сама не можете да оправите барака си. Всеки брак се разваля и оправя и от най-малко двама души (понякога в брака участват освен съпрузите и други хора, членове на семейството, което може да доведе до много проблеми и усложнения във връзката между съпрузите). Ако съпругът ви отказва да се включи в оздравителната програма за брака ви, то вие сама, няма да сте в състояние да го оправите. Изобщо, начина по който задавате въпроса си: „Дали има начини и пътища, с които [Аз самата] да оправя брака?”, издава нагърбване с повече отговорност, отколкото е здравословно – за вас, за съпруга ви и за двамата като едно цяло. Ако се водим от хипотезата за дефицит на възможност съпругът ви да влезе в патриархална роля на мъж – глава на семейство, то изглежда почти сигурно, че всяка инициатива от ваша страна, всяка активност в посока на оздравяване на брака ви ще го отблъсне още по-надалеч от вас. Защото това ще подчертае още по-силно неговата пасивност, което е напълно възможно да бъде интерпретирано и преживяно от него като обезценяване и да задълбочи усещането му за незначителност и неспособност той да се справи с проблема. А точно такива чувства може би стоят в основата на оттеглянето на съпруга ви. В къщата на вашите родители за него изглежда е много трудно да намери своето място. Ако той, както повечето български мъже, е формиран в патриархално семейство и това е моделът, към който той несъзнателно или съзнателно се стреми, липсата на възможност да влезе в роля на глава на семейство може да бъде фрустрираща до степен, че той да избере да напусне семейството – вашето семейство, в което за него няма ясно отредена роля, която да му приляга. Отделно от това напрежението, произтичащо от отговорността на баща след раждането на детето и промяната в начина на живот, което това обстоятелство налага, може също да са провокирали лична криза, с която той не може да се справи по зрял начин, а отреагира невротично.

Така или иначе изглежда здравословно да опитате да му върнете авторитета, като му заявите, например, че вярвате в неговите способности да взима разумни решения и да носи отговорност за изборите си и че се доверявате на неговата преценка – може би така е най-добре и за двамата, въпреки, че на този етап ви е трудно да го почувствате така, все пак сте склонна да се доверите на избора му с надежда, че това ще го направи удовлетворен от себе си мъж, който е свободен да прави трудни избори. Като например изборът да се върне или не при вас.

Още разсъждения по темата за кризата в семейството можете да намерите в следващите два линка, насочващи към интервюта със Златка Михова – психотерапевт и брачен консултант.
Говори с мен.
Кризата в брака е неизбежна.

С уважение!

____________________________
Вие сте консултирани от д-р Владимир СОТИРОВ

Един отговор

06.08.2015 г.

Имам подобен, да не кажа почти същият проблем. Бих искала да се свържа с дамата написала тази “изповед“ с цел да споделим мъките си и евентуално чрез обсъждане, комуникиране и споделяне да намерим решение на тези проблеми. Мъките са непреодолими, на който и да споделя никой не разбира. Пиша с надеждата, че някой преживял същото би ме разбрал по-добре от наблюдателите слепи в това отношение. Оставям имейл и фейсбук профил за връзка. Склонна съм дори и на реална среща.
helena_kocakova@mail.bg
фейсбук профил – Helena Kocakova

Оставете коментар


* Името, Имейла и Коментар са задължителни
*
Поддръжа се от Студио Кипо