Консултацията е част от проект „Отворени умове“, осъществяван от сдружение „Общество Адаптация“ в рамките на Програма за подкрепа на НПО в България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство, договор № 14/30.01.2014 г.

Проблем:
Преди повече от месец, лежейки на леглото, докато моят приятел се грижеше за вечерята, започнах да си мисля да скоча от прозореца, просто, ей, така… Това ме ужаси и веднага му споделих. Трябва да допълня, че се бях запознала с подобна житейска съдба на жена преди години. Споделих му, излязохме и всичко се размина. В последните десетина дни обаче започна интензивно да се появяват натрапливи мисли — първо бяха свързани с моето лично самоубийство, в последствие с убийството на най-обичните ми хора, до това, че си го представях и към минувачи, с които просто ни се срещаха погледите. Започнах и неистово да искам да споделя всякакви тайни, които знам за себе си и други хора, което също ме побърква. Почти всяка деградивна мисъл я хващах и я прехвърлях през себе си… Сексуално унижаващи…
Почнах да се фокусирам и върху неща, които не мога да върна повече никога. Да кажем дори най-незначителни като парченце вафла, която падна и трябваше да изхвърля, в този момент си помислих, че няма да я забравя и така е и досега. Разбирате за какви идиотищини става дума…

Предприети действия:
Летен сезон е и трудно се намира специалист.
Понеже миналата събота и неделя останах сама, отидох при приятелка. По предложение на нейната майка – лекарка отидох на спешен психиатричен кабинет. Това място го познавам доста добре и събуди у мен още повече стрес. Предложиха ми да се върна в понеделник и да започна с лекарства.

Преди няколко дни бях при психолог, която искаше да ме изпрати при психиатър и да мина на хапчета. Наговори ми страшни гадости, че ако не взема мерки с хапчета, ще се инвалидизирам. Че мога да извърша в някакъв моменти мислите си!?!??! Което тотално ме срина. Нали хората с ОКР не извършват мислите си?!??!? Мисля, че жестоко се влияя от всичко казано.
Този четвъртък имам час при психотерапевт, а на 31. юли при психотерапевт и психиатър.

Семейство:
На 29 години съм. В моето семейство брат ми е от 20 години с наркотична зависимост. Целият ни живот е белязан от опасението за смърт. Винаги съм била много борбена и съм се опитвала да не бъда в тежест на родителите ми. Общо сме три деца, а аз съм най-малката. С големия ми брат не съм близка за съжаление, а пък от баща ми винаги съм криела проблемите си. защото той е силно тревожен човек.

Помня, че преди години, когато брат ми отиде да се лекува в комуна и всичко трябваше да е наред, аз започнах да си представям как посягам на майка с нож или по някакъв начин я наранявам. Безкрайно я обичам. Мисълта ме измъчваше жестоко, но споделих тогава с най-близката ми приятелка и нейната вербална подкрепа ме извади от това състояние. Трябва да призная, че винаги съм имала и хипохондрични мисли. Изследвала съм се и съм ходила по лекари. На два пъти се оказах права и това затвърди отношението, че познавам диагнозите си. В последствие с годините това желание да търся болести отпадна. Преодолях го с подкрепата на близките ми.

В последните две години обаче състоянието на брат ми рязко се влоши, семейството ми се разпадна – баща ми напусна майка ми и тя попадна в изключително опасна ситуация с човек, който вече се държеше налудно и имаше агресивни изблици. Беше въдворен. Посещавах го по всички възможни места за лечение заедно с майка ми. В този период изграждах и сегашната ми връзка. Много обичам моя приятел.

Приятели:
Имам две силни приятелства, които знаят за проблема ми и силно ме подкрепят. Обичам ги.

Решаващи моменти:
Целият ми живот е минал травматизиращо, но досега винаги съм се борила. От мен не се очакваше слабост, напротив, винаги да нося сила и приятни емоции.
Но най-тежко преживях принудителното въдворяване на брат ми и това че беше заплашил майка ми и баба ми с нож. Те се бяха барикадирали в тоалетната, докато другият ми брат и баща ми и полицията не бяха дошли.
В началото на месеца се изплаших много, защото майка ми се обади в истерия и плач, помислих, че ие станало нещастие, докато разбера какъв е проблемът. Брат ми се беше напил от сутринта и не искаше да ходи на работа. Но за части от секундата аз си помислих всичко.

Работа:
Работя като журналист, за съжаление в момента не изпитвам удовлетворение от работата си. Нямам кауза, а не чувствам колегите си близки. Загубих приятел, който ми стана колега. Ще ми се да напусна, но се страхувам, че няма да мога да си намеря работа, особено в сегашното ми състояние.
Вчера имах проблясък, че като реша моя проблем, искам да се занимавам с помощ към хора с подобни проблеми на моите. Да се боря за техните права. ще ми се да стана доброволец към такива организации и с моите журналистически и пр умения да комуникирам успешно проблемите ни.

Очаквания:
Трябва да ви призная, че аз съм много против антидепресантите, виждала съм на какво заприличват хората и това ме отвращава.Като цяло се притеснявам от хапчета, както и хората около мен. Искам консултантът да изкаже мнение за състоянието ми, трябва ли да пия хапчета? Това ОКР ли е?
Прекарах няколко дни по форуми и почнах да си внушавам, че имам всякакви психични заболявания, че съм опасна, че и аз трябва да бъда въдворена! От онлайн форум получих потвърждение от доктор Тодор Първанов, че това е ОКР.
Живея в пълен кошмар с малки проблясъци, притеснявам се за приятеля ми, че ще ме изостави…
Моля ви, помогнете!

Здравейте,

Натрапливостите са обичаен феномен в психиката на здравите хора. Те обичайно се появяват в трудни моменти, съпроводени с преживяване на несигурност и тревога. Също така, натрапливостите са типични за детската възраст. Ето защо, когато се появят в живота на зрял индивид, обикновено подозираме регрес в психичното функциониране. Регресът настъпва тогава, когато обичайните ни „зрели” стратегии за справяне с проблемите и редуциране на тревожността и напрежението, се провалят и повече не могат да ни вършат работя.  Ето защо е важно да се изследва цялостния житейски и отношенчески контекст, в който натрапливите мисли и (евентуално) поведения, се появяват. В този смисъл натрапливостите могат да се разглеждат като симптом (индикатор) на психично-здравен проблем, а не като основа и същинско съдържание на този проблем. Натрапливостите са само част от проблема и обикновено са негова външна изява или последица от него, която при това замаскира самия проблем. Ето защо е важно да не оставаме на нивото на натрапливостите, а да търсим в дълбочина. Поставянето на диагноза „обсесивно-компулсивно разстройство” (или „натраплива невроза”, както се наричаше по-рано) блокира процесът на търсене в дълбочина и идентифицира като проблем само някои от неговите повърхностни прояви, каквито често се явяват обсесиите и/или компулсиите. Натрапливите феномени твърде често се съпътстват от депресивни преживявания. Тогава, когато имаме изразени депресивни симптоми, достатъчни за да се диагностицира депресивен епизод, диагностицираме такъв, независимо от наличието на натрапливости. Натрапливостите често съпровождат депресивните състояния и са само част от клиничната картина на депресията. Диагнозата „ОКР” трябва да се поставя само тогава, когато натрапливостите не са асоциирани с депресия. Освен това ОКР е много спорно разстройство относно своята етиология (причини) и патогенеза (механизми на възникване и развитие). Диагностичните указания са твърде общи и неоперационализирани за да се разчита, че диагнозата може да се постави коректно от различните специалисти, които се сблъскват с натрапливи симптоми. Иначе казано, диагнозата ОКР, сама по себе си не казва почти нищо – тя не ни носи знание за същинските проблеми на човека и прибързаното, с лека ръка поставяне на тази диагноза може по-скоро да навреди (както във вашия случай), отколкото да помогне.

Според мен във вашия случай става въпрос за невротичен процес, различен от обсесивно-компулсивното разстройство (незамисимо от приликата с ОКР поради наличието на натрапливи феномени в клиничната картина), който на клинично (феноменологично) ниво се проявява с картина на разгърнат тревожно-депресивен синдром, предизвикан от поредица травматични житейски ситуации и загуби… Връщайки се към описанието на натрапливите ви мисли откривам, че основното им съдържание е свързано с темата за смъртта и загубата… Време е да се опитате да отворите тези теми целенасочено, систематично, осъзнато. По зрял начин, в защитено терапевтично пространство, създавано от психотерапевт. Независимо от болката, която това ще донесе, защото това е болка, носеща изцеление. Накратко, време е за психотерапия. Или просто да следвате светлинката, която идва отвътре, чрез проблясъци

Успех!

____________________________
Вие сте консултирани от д-р Владимир СОТИРОВ