Консултацията е част от проект „Отворени умове“, осъществяван от сдружение „Общество Адаптация“ в рамките на Програма за подкрепа на НПО в България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство, договор № 14/30.01.2014 г.

Проблем:
Здравейте! Искам да благодаря за предоставената възможност да получа консултация за моя проблем, и предварително да се извиня, ако това, което ще изложа аз, се повтаря с вече зададените въпроси ( не успях да прочета всичко, тъй като ми се появява главоболие, когато чета от компютър твърде много ). Също, в началото обърках полетата за попълване, може би ще е по-добре първо да прочетете графата “ Опишете онези моменти и събития от живота си, които според Вас са оказали решаващо значение за формирането Ви като личност. „, нямам време да редактирам текста.
Не съм имала сексуален контакт от повече от година, самочувствието ми последните две години беше потъпкано, от мен, и от други хора, и сега е буквално несъществуващо. Страх ме е от мисълта да остана гола пред някого, не харесвам тялото си, мразя го, постоянно чувствам, че имам проблеми с теглото, макар да тежа между 49 и 51кг. В продължение на една година стоях надалеч от контакти с мъже, и първият път, в който си позволих да предприема нещо с някого след една година, бях отблъсната. Случва ми се да се поглеждам в огледалото и да се чувствам погнусена от това, което виждам. Не мога да понасям нито една частица от мен и омразата, която изпитвам към себе си, е изключително силна. Никога не съм имала високо самочувствие, но и никога не съм се мразела толкова. Чувствам се абсолютен провал във всяко едно отношение и не знам как искам да продължа живота си, в каква сфера да се реализирам. Нямам желание за нищо. Мисля, че факта, че бях с толкова много момчета ( за което съжалявам дълбоко ), ме омърси и ме направи негодна и недостойна да бъда със свястно момче. Не виждам какво мога да дам на някого, след като нямам нищо. Чувствам, че всичко, което описах по-горе като събития, ме пречупи и ме прави само и единствено емоционален багаж, обременяващ всекиго, с който опитвам да се сближа Настроението ми се редува – моменти на абсолютно отчаяние от всичко, загуба на надежда, че някога ще бъда добре, непоносимо силна омраза към себе си и желание за самоубийство се редуват с моменти на, не точно добро, но поносимо настроение. В момента съм при майка ми за лятото, на Средиземноморието. Морето и плажът са буквално на 50м от вкъщи, но спрях да ходя и там. Чувствам се некомфортно навън сред хора. Когато съм в мрачното си настроение имам желание да си посегна физически, за да се самонакажа за това какъв провал съм. Споменът за физическата болка, която си причиних, когато си нарязах ръката, ме кара да се чувствам добре и да искам да го направя пак. Започнах да изчислявам колко опаковки хапчета трябва да си купя, за да предозирам и да се самоубия. Объркана съм, защото в момента, в който пиша това, знам, че не трябва да го правя, но в другите, мрачни моменти, чувствам, че го искам, и че е правилното нещо. Не знам кое Аз е истинското – това, което иска да сложи край на живота си, или това, което осъзнава, че не е правилно. Не знам коя съм, дали съм провал и не заслужавам нищо хубаво, дали съм емоционален багаж, дали нещата, които са ми се случили, ме направиха такава, или винаги съм била. Единственият начин, по който прекарвам дните си поносимо, е пред компютъра, играейки онлайн видеоигра, и това е единственото, за което имам желание.
Дори не мога да формулирам въпрос, след всичко, което написах. Не знам какво трябва да кажа сега: луда ли съм, болна ли съм, трябва ли да потърся помощ, провал ли съм наистина…

Предприети действия:
Нищо.

Семейство:
Описах майка си по-горе. Тя е най-близкия ми човек, с нея мога да разговарям за абсолютно всичко. Тя е пълната противоположност на консервативен, скучен родител, и макар да имаме своите моменти, в които се караме, те си остават просто моменти и не нарушават връзката, която имаме.

Приятели:
Имам приятели, с които съм споделяла проблемите си, макар и не точно по този начин, по който го направих тук. Опитват се да ме убедят, че изглеждам добре, че съм добър човек, подкрепят ме, но не мога да повярвам на думите им.

Решаващи моменти:
Много пъти съм се опитвала да опиша подробно за себе си проблемите си, но никога не съм успявала. Надявам се, че сега ще успея, започвайки от самото начало с информация за мен. След месец навършвам 21 години, момиче съм, живея в провинцията в един от не толкова малките градове на брега на река Дунав. Тази есен започвам третата си година в университета, където уча специалност, която макар да ми е интересна, не ми е страст и не ме влече за продължаваща кариера. Позволете ми хронологично да изложа събитията, които ме доведоха до това да поискам да потърся помощ.
Майка ми е самотен родител, избягала от баща ми, защото е понасяла системни побоища, никога не съм го виждала, даже не на снимка. Има човек в моя живот, който изпълнява ролята на баща – човекът, който ни помага финансово, защото да си самотен родител в България е невъзможно, ако искаш детето ти да живее нормално… Отношенията му с майка ми продължават вече над 15 години, но от нейна страна не е любов. И аз, и тя, го уважаме страшно много и го обичаме – тя като дългогодишен приятел, и беше много трудно за нея да поддържа сексуални отношения с него. Тя се чувстваше сякаш е негова заложница заради обстоятелствата, че не може да ме издържа сама и да ми даде всичко, от което се нуждая, защото не беше влюбена в него.
В гимназията бях доста общителна, излизах често с приятели, забавлявах се. В девети клас, получих първата си нервна криза в час по История ( треперене на краката, сковаване на челюстта, истеричен плач ) без никаква текуща причина, по-късно бях диагностицирана от невролог и ми бяха изписани успокоителни, като отдадохме причината за кризата на напрежение в училище покрай оформянето на срочните оценки. В този период с майка ми се карахме много, честно казано, дори не помня за какво, но почти всеки ден имахме някакви скандали, породени от нещо дребно. След един такъв скандал излязох навън, вървях и плачех. Влязох в едно заведение, помолих да ползвам тоалетната, и вътре си нарязах ръката със самобръсначка, която бях взела от вкъщи. Майка ми разбра по-късно и ме накара да се закълна, че повече няма да го правя.
Отношенията ми със съучениците ми бяха съвсем нормални. Когато бях на 16 направих първия си път с момче, с което не ходех; реакцията на приятелките ми беше негативна, държаха се с мен, сякаш съм лесно момиче. От друга страна, майка ми нямаше такава реакция ( след първия си път веднага й се обадих по телефона и й казах, че съм го направила, тя дори беше развеселена ). Междрувременно, тя беше открила някого – мъж от друг град, с който се беше влюбила, и имаха връзка без знанието на човека, който ни издържа. Майка ми беше изключително щастлива с новия мъж, тя описваше отношенията им като “ нейната голяма, истинска любов „, такава, която намираш един път в живота, ако си късметлич ( макар че аз не вярвам в любовта ). Планираха да се изместим в столицата при него, да запиша училище там ( по това време бях десети клас ), майка ми да прекрати отношенията си с мъжа, който ни издържа, и да се освободи от неговото влияние. Запознах се с новия мъж, когато ни беше на гости, и много го харесах, бях щастлива за майка ми. Караниците ни бяха спрели и бяхме започнали да създаваме приятелски отношения. Всичко това се случва, когато бях десети клас, и макар нещата да бяха по-добре, продължавах да получавам нервни кризи – в училище ( криех се в тоалетната ), на публични места, вкъщи… На първи септември ( между десети и единадесети клас ), майка ми си опаковаше багажа, за да отиде при приятеля си на гости. Преди да потегли, си говорихме, смеехме се и всичко беше наред, дори хубаво. Тя беше щастлива, аз бях добре. След няколко часа тя ми се обади, беше в автобуса за София, тъкмо беше минала Обнова. Не можех да чуя нищо, тя просто мълчеше. След няколко секунди промърмори “ Ю… е починал „, и затвори ( не искам да споменавам реални имена ). Оказа се, че Ю., приятелят й, любовта на живота й, единствения човек, с който искаше да живее ( с другия човек никога не сме живели под един покрив ), е получил белодробна емболия и е починал на място на работното си място, няколко часа преди майка ми да пристигне.
Единадесети клас беше може би най-кошмарната ми година в училище. Майка ми беше съсипана от загубата на обичания от нея човек, постоянно плачеше, беше депресирана. Не искаше да я виждам такава и ме караше постоянно да излизам, за да може да плаче на спокойствие, понякога казваше, че няма да е жива, когато се прибера, но не ми позволяваше да остана. Когато се събуждах сутрин за училище, тя плачеше в кухнята, исках и аз да плача, но в училище не го правех, освен ако не се затворя някъде. Приятелите ми знаеха какво е станало, но не говорех много с тях за това, защото не исках да ги обременявам. Поведението ми започна да се променя, станах по-затворена, мрачна, но въпреки всичко продължавах да излизам, майка ми ми даваше пари за излизания и ходех всяка на седмица на дискотека, макар да не харесвах тези места. Започнах да спя с много момчета и нямах “ сериозна връзка “ с никого. Нервните ми кризи продължаваха, не исках да седя вкъщи. Когато бях навън, не мислех за това, което е в нас, за майка ми. Приятелките ми започнаха да ме третират зле, когато ставаше въпрос за сексуалните ми контакти, една от тях ми каза в лицето, че съм “ к*рва „. За една година спах с над десет момчета, дори не знам защо. Беше забавно, не ми пукаше, но ми излезе репутация. Най-добрият ми приятел ми казваше, че сама си го правя, че не изглеждам като момиче, което печели уважение, и беше прав.
Последната ми година в гимназията също не беше хубава. Майка ми имаше известно подобрение, но то скоро беше отишло на вятъра, когато лятото се запозна с един мъж в интернет, българин, който живее в чужбина. Той започна да я манипулира, лъжейки я, че има “ способности „, че се свързва с Ю., че има контакт с него… Много неща се случиха около този мъж, но накратко, той настрои най-добрата приятелка на майка ми срещу нея, и двамата започнаха да обвиняват майка ми, че е причинила смъртта на Ю., защото била “ мрачен човек „. Това срина майка ми, и тя отново започна да се изнервя лесно, пак започнахме да се караме. Не помня точния момент и причината, но впоследствие тя реши да отиде при професионалист, и беше диагностицирана с тежка депресия. Изписаха й Велаксин, антидепресанти, които й повлияха много добре. По време на последната ми година в училище, тя взе решението да емигрира в чужбина, започна да учи английски, искаше да се преместя с нея и да продължа образованието си в другата държава. За съжаление, бях уведомена, че българската ми диплома за средно образование не се признава там, и беше невъзможно да запиша в университета. Исках да уча Психология в София или Велико Търново, но майка ми и мъжа, с който има 15-годишна връзка ( той не знае нищо за Ю., ), не ми разрешиха. В моя град няма специалност Психолоя, затова записах нещо друго, което макар да изглежда обещаващо и интересно, не провокира никаква страст в мен, такова желание, каквото изпитвах, когато исках да уча друго на първо място.
Лятото след 12ти клас майка ми замина за чужбина. Тогава ходех с едно момче, в което ( за първи път ) бях влюбена. В края на лятото обаче той искаше да се разделим, защото учим в различни градове, и че не иска да положи усилия да продължим връзката си, защото не е влюбен в мен, но въпреки всичко много държи на мен и мисли, че заслужавам много. Всичките ми приятели заминаха в други градове или в чужбина, за да учат, а аз се чувствах останала на място, което не можех да понасям, да уча в университет, който не мога да понасям, специалност, която не ми е интересна. Първите две години в университета бяха доста цветни – запознах се с доста хора, но не създадох много приятелства, не знам дали изобщо създадох някакви. Имах връзка с момче, по-голямо от мен на години, който ме заряза, защото да ходи с мен е било “ все едно да има дете, а не гадже „. Продължавах да получавам нервни кризи, имах периоди от седмици, през които не исках да се храня, чувствах се зле, нямах желание за нищо, плачех постоянно и навсякъде. Най-страшно беше, когато в първи курс получих нещо като епизод ( не знам какво беше, не съм търсила помощ за това ), когато не можех да контролирам мислите си и действията си, беше сякаш съзнателността ми изчезваше за кратко и мислех само за всички лоши неща, които са ми се случили. По време на тези епизоди не осъзнавах какво правя, къде се намирам, как изглеждам, не отразявах хората, които ме викаха по име, просто гледах празно в една точка. Това се случи няколко пъти, като последния беше най-тежък, когато отново нямах контрол над мислите си, и исках да сложа край на живота си. Не знам какво ми се случи в този момент, когато епизода приключи, но си спомням, че ме беше страх, че може да посегна на живота си наистина, обадих се на един приятел да дойде вкъщи да ми помогне. Докато дойде пак бях загубила съзнателност, спомням си, че той ме намери плачеща в кухнята, и че му говорех, макар да не помня, че съм искала да говоря. Казах му всички неща, които ме карат да се чувствам зле, без да съм взела решението, че искам да ги споделям. Не знам дали изобщо го обяснявам правилно, не знам дори дали не съм си въобразила.

Работа:
Уча в университет, отношенията ми с колегите ми са предимно приятелски, но не съм особено близка с тях, с изключение на едно момиче.

Очаквания:
Не знам как да конкретизирам очакванията си.

Здравейте,

Благодаря ви за писмото!

Отговорът ми ще бъде кратък, за да може вашето дълго писмо и моят кратък отговор да се балансират в едно хармонично цяло. Отговорът ми ще бъде кратък същи и поради това, че на вашето писмо, според мен, по същество не е възможно да се отговори. Не само защото не сте формулирала конкретно очакване към консултанта. По-скоро защото вашето писмо всъщност е заявка за психотерапия. Или поне аз го възприемам така. Отговорите, които търсите (търсенето на себе си), но могат да дойдат в такъв формален контекст, в какъвто се предлагат консултациите в сайта. Те могат да дойдат в друг, терапевтичен контекст. Никакъв коментар не може (и не бива) да бъде правен в отсъствие на такъв контекст.

Обсъждането и коментирането на теми и съдържания от вашето вътрешно психично пространство предполага наличие на сигурна рамка, в която това може да се случва по безопасен начин. Професионалната психотерапия се случва в терапевтичен контекст на доверителни отношения с терапевт. Психотерапията е нещо интимно, тоест тя изключва каквато и да било публичност. Психотерапията е процес, тоест тя изисква време и постоянство. Поради всичко това, на вашето писмо не може да бъде отговорено във формата, който този сайт предлага.

Въпреки това включихме вашето писмо в списъка на тези, на които ще бъде отговорено,  защото писмото ви е много поучително – то носи много знание за процесите, които формират хората, включително процеси, които разболяват и такива, които лекуват. Надявам се, че в процеса на писането му, вие сте успяла да си дадете сметка за неща, които са важни за вас, включително такива, които биха допринесли за изграждането на един по-силен и автономен Аз. Или поне сте поставила началото на такъв процес.

Очевидно сте изпитвала голяма вътрешна необходимост да напишете това писмо. Просто заради себе си. И заради самия процес на формулиране на преживяванията си, на чувствата и мислите си – процес на себеизследване чрез екстернализация и себерефлексия, който води до избистряне, до проясняване на съдържащото се в психиката ни. И това никак не е малко! Това, апропо, е целта на всяка психотерапия – постигане на по-висока степен на себеосъзнатост.

____________________________
Вие сте консултирани от д-р Владимир СОТИРОВ