Консултацията е част от проект „Отворени умове“, осъществяван от сдружение „Общество Адаптация“ в рамките на Програма за подкрепа на НПО в България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство, договор № 14/30.01.2014 г.

Проблем:
Здравейте,

От известно време брат ми (25г) никак не изглежда и не се чувства добре, изглежда адски депресиран и като цяло животът му върви стремглаво надолу. Ще се опитам да опиша хронологично историята.

Когато аз бях на почти 19, а той на почти 14 (преди точно 10 години) почина майка ни от нехочкинов лимфом. Тогава той тъкмо беше приет в Английската гимназия в Пловдив, а аз станах студентка в София. Завърши с отличие, въпреки тежката загуба – живееше на квартира в Пловдив, през повечето време самостоятелно, като през това време финансово му помагаше предимно баща ни и понякога и аз. Като цяло изглеждаше щастлив, имаше връзка с момиче и всичко изглеждаше наред.

След като завърши гимназията, дойде да учи в София, беше приет в СУ икономика. Живееше в студентски град, а после и на квартира. На 2рата година от следването си обаче реши да се откаже да учи – не виждал смисъл. От този момент нататък се започна една въртележка: ще уча, няма да уча, ще работя, няма да работя, ще живея в Пловдив, ще живея в София, ще живея в Съединение (откъдето сме родом и все още баща ни живее там). Идваше и се прибираше неколкократно, като започваше няколко различни работи, предимно в кол центрове като техническа поддръжка и обслужване на клиенти за чуждестранни фирми, работата беше на английски език.

Агонията продължи до миналата година май месец, когато получи типичен шизофреничен пристъп (преследвания, камери, подслушвания и тн). Няколко месеца преди това се беше отказал от поредната работа и отново се беше прибрал в Съединение. Разбрах за пристъпа, когато дойде при мен в София, за да се крие от преследвачите. Спешно се опитах да потърся помощ и да го хоспитализираме, но той отказваше да влезе в болница. Заедно с приятеля ми, с когото живея от близо 3 години вече, минахме през най-ужасната една седмица в живота ни. Накрая баща ми дойде и той някак си успя да го склони да се лекува в болница, след като аз вече един път неуспешно се бях опитала да го заведа (избяга буквално след като го бяха приели). В крайна сметка се лекува около 10ина дни в Св. Наум (4ти км) и психозата беше овладяна. Лекарите предписаха лекарства и препоръчаха психотерапия, но той ги пи точно 2-3 дни и след това категорично отказа както лекарства, така и каквато и да е терапия.

След пристъпа се прибра отново в Съединение и няколко месеца по-късно дойде отново да работи в София – мисля това беше към ноември. Изкара в тази фирма до юни месец тази година, когато за съжаление го освободиха от работа. Така и не разбрах истинската причина, тъй като не съм сигурна на какво да вярвам. Моята теория е, че просто не се е справял достатъчно добре с работата (на няколко пъти ми спомена, че е имал леки издънки) и вероятно при даване на обратна връзка от супервайзорите му, е избухнал, и се е наложило да го освободят. Това е само хипотеза все пак.

Започна отново търсене на работа и серия от бързо започване и напускане на няколко работи, като последния рекорд е, че изкара по-малко от 2 часа на най-новата си работа (миналия понеделник) и се махна. Тъй като след последното напускане отново се бе прибрал в Съединение и нямаше все още квартира при започването на новата работа, дойде да живее при мен временно, докато намери жилище. Бях му казала, че ще му помогна с първите няколко наема, тъй като неговите спестявания вече бяха свършили, а баща ни не изкарва достатъчно.

Важно е да уточня, че най-редовно напускаше работа, без да има нова такава. Просто най-редовно причините бяха възможно най-безумни, а и често без каквато и да е логична за мен причина. Другото доста важно нещо е, че почти винаги или аз или баща ми му помагахме с намирането на работа, използвайки наши познати за препоръки. Въпреки това, той по никакъв начин не почувства каквато и да е отговорност към хората, които го бяха препоръчали и напускаше въпреки всичко без основателна причина.

Реално тъй като не живея с него от много време, сега имах възможност да го наблюдавам за повече от няколко часа, и ми стана повече от ясно, че ситуацията отново никак не е добре. Беше изключително напрегнат, погледът му беше празен, беше физически при нас, но духом витаеше някъде; по цял ден прекарваше без да прави нищо и после казваше, че е много изморен; пушеше доста цигари, събуждаше се рано, казваше, че не може да спи добре, намираше трудно думи и беше абсолютно невъзможно да се рационализира с него. Не пие алкохол, или максимум бира. Не съм го виждала пиян никога.

Аз през цялото време бях наясно, че човек в нормално психично здраве не би следвало да повтаря една и съща грешка (най вече при смяната на работата) и след като видях състоянието му в няколко дни, в които поживя при нас, си дадох сметка, че вероятно става дума за относително тежка депресия.

Когато ми се обади в понеделник на обяд и ми заяви, че не се чувства добре и си е тръгнал от работа, му казах, че се тревожа, че може да страда от депресия и му предложих да отидем на консултация. С известни уговорки, се съгласи и още на същия ден отидохме на консултация при един от вашите колеги в Адаптация. Беше много нервен по пътя и започна да се противи на идеята. Все пак стигнахме до кабинета и разговаряхме с психиатър. Изписа му лекарства, но до ден днешен, той отказва да ги пие – казва, че не смята, че има нужда; още по-малко иска да чуе за терапия. Прибра се отново в Съединение при баща ни и към момента ситуацията е, че отново стои по цял ден вкъщи сам, не желае да пие лекарства и да се лекува като цяло.

Баща ни винаги е пиел много и отношенията ни с него никога не са били цветущи. За съжаление, трудно мога да разчитам на него, тъй като е доста избухлив и крайно нетърпелив. Въпреки, че го съветвам как трябва да говори с него и как да се държи, той го прави точно 2 дни и после ми казва “Не мога да се разправям с него, не може да се излезне на глава с него, отказвам се”, и се напива.

Другите ни близки са баба ни (майката на майка ни), брат и и неговото семейство. Баба ни е доста ограничена жена, която непрекъснато съжалява брат ми и му говори как аз трябва да му намирам работа, да идва да живее в София и да си оправел живота като мен. Като цяло нейното мислене е много закостеняло, безкрайно тесен светоглед и невъзможен срам и нежелание да приеме, че брат ми има психично заболяване. Тя го гледа като малко бебе, готви му и му носи храна, дава му и пари.

Аз съм напълно самостоятелна от много време, може да се каже още от преди майка ни да почине. Имам приятел, с когото живеем в собствено жилище и добра работа. Работя много, понякога прекалено, но харесвам това, което правя, и съм щастлива.

Не бих казала, че имаме типичното братско-сестрински топли отношения. Когато започна да прави всички тия рокади в живота си и при всяко последвало повторение на една и съща грешка, неозъснавайки съвсем, че може да става дума за психически проблем, аз силно се разочаровах от него. Давах му съвети, никога не се вслушваше в тях и се държеше често много неуважително. Ядосвах му се, карали сме се многократно. Като цяло разговорите ни са много насилени, трудно ми е да комуникирам с него, напоследък направо невъзможно. Обвинявам се, че понякога избухвам, заради неговите нерационални и глупави обяснения и постъпки; страдам, че не ми казва истината и за това, че просто не мога да говоря с него без да се скараме, без да ме обиди или аз него.

Предприети действия:

Семейство:

Приятели:

Решаващи моменти:

Работа:

Очаквания:
В момента се чувствам абсолютно безсилна. Много искам да му помогна, защото вярвам, че ситуацията не е толкова зле и с подходящото лечение, може да подобри живота си. За съжаление обаче всичко, което виждам отсреща е нежелание да приеме проблема и да поиска да го реши и да се лекува.

Търся съвет как да общуваме с него и какви тактики да приложим, за да го убедим да се лекува. Да говорим ли с него открито за това, че има психичен проблем или да го крием? Да го насърчаваме ли да си търси работа или не? В момента отново търси, този път в Пловдив. Аз чета непрекъснато по темата в интернет, ОК ли е да му пращам да чете и той с надеждата, че може да припознае себе си в хора в подобни ситуации, които са се излекували вече? Доколко да се опитвам да контролирам и повлиявам на нещата от София, докато той е там с баща ми – да се меся или да се отдръпна?

Ще съм безкрайно благодарна за каквъто и съвет можете да ми дадете.

Благодаря и поздрави!

Вие, в качеството си на сестра, имате пълното право да реагирате емоционално на поведението на брат си, да се дразните, да се обиждате и огорчавате от неговите прояви и прочее. Нещо повече – подобни реакции са закономерни, очаквани, нормални и в крайна сметка – здрави и естествени. Те би трябвало да изпълняват роля на обратна връзка към брат ви, която да послужи като коректив за поведението му. Ако бяхте професионалист, ангажиран с оказване на помощ през професионална роля, подобни реакции не биха били очаквани и нормални – те биха били индикатор за някаква личностова и/или емоционална патология у професионалиста. Но това, че вие реагирате така означава само, че сте била ефективно провокирана. И няма нищо по-естествено от това да реагирате емоционално тогава, когато сте непосредствено провокирана. Разбира се, доколкото можете, управлявайте външната експресия на емоциите си, за да не се предозира изразяването на негативни емоции, свързани с него и на негативни послания, насочени към него, които той би могъл да преживее като наказание. Винаги използвайте изрази като: „Това, което правиш/казваш ме кара да мисля/да се чувствам…” или просто „аз мисля, че…”, „според мен…”. Важно е основното послание, което искате да отправите към брат си да бъде отправяно по кохерентен начин от всички, които са в контакт с него. Това послание може да изглежда така, например: „Тревожа се за теб, страхувам се, че нещата с времето се влошават и изглежда има риск да развиваш някакво психическо разстройство; изглежда разумно да се консултираш със специалист и ако трябва да започнеш някакво по-системно лечение докато не се стабилизираш емоционално…”. Много е вредно един да казва „Болен си” (вие, например), а друг да казва „Здрав си, нищо ти няма, просто си преуморен” (баба ви, например).

И накрая, не ми се струва реалистично да се очаква, че от позицията, в която се намирате, вие сте в състояние да предприемете ефективни интервенции, насочени към започване на лечение. Хората, с които брат ви живее са в такава благоприятна позиция. Но те пък нямат личностов потенциал, достатъчно добро и цялостно разбиране на проблема и воля за промяна. Изглежда разумно да оставите нещата да се развиват и ако функционирането на брат ви драстично се влоши, да инициирате процедура за задължително настаняване на лечение по Закона за здравето (можете да прочетете за тази процедура в други консултации, давани тук)=

Успех!

____________________________
Вие сте консултирани от д-р Владимир СОТИРОВ