Здравейте, аз имам психично заболяване – шизофрения. Това заболяване ми се е появи в юношеска възраст. Имах кризи, но от дълги години съм в ремисия. Започнах да работя по-късно. Трудно се намира работа с психично заболяване. Работодателите не искат да взимат такива хора и е много трудно да се намери работа. Работех почасово хамалска работа, но е доста трудно. От 3 години работя в офис. Първата ми работа беше в офис. Помагах в работата на ксерокс, куриерствах, носех документи и отчитах фактури. Един работодател ме нае по програмата за хора с ТЕЛК, чрез бюрото по труда. Той ме научи на ред и дисциплина. Сега работя също в офис и съм много доволен. Научих се да нося служебни пари, да отчитам фактури, да работя на ксерокс и на компютър, да пускам писма в пощата. Чувствам се много добре, когато работя. Сегашната ми работа е динамична – на 8 часов работен ден.

Денят вкъщи минава бавно. Много е трудно, когато нямам работа и цел, да имам самочувствие.

Работейки и вършейки нещо полезно, изпитвам удовлетворение от това, което правя. По принцип получавам пенсия и пия лекарства. Като дойде събота и неделя, ходя на кафе с приятели. Ходя на Витоша и на разходка с приятели. Средата, която имам, е само от психично болни. В работата не е така. В офиса работя сред здрави хора. Удоволствие е за мен да работя с тях.

Животът е много труден с психично заболяване. Нямам приятели, които да са здрави.

Желанието ми е да продължа да работя и да научавам повече, да се развивам.

В момента съм на 31 години и искам отношението към психично болните да се промени.

Стигмата към психично болните в България е голяма. Хората се страхуват от нас. Ние не сме опасни. Когато не сме в криза, сме като всички здрави хора.

А когато сме в криза и ходим някъде – на театър, ресторант или кафе, хората ни гледат с неприятно чувство. Има стигма към нас. Затова можем да посещаваме само определени места. За съжаление, в моя град няма Дневен Център, но очаквам скоро да има. Имаше едно защитено кафене, което беше създадено от професионалисти. Там се събирахме само психично болни. Там имахме едно защитено място, където можеше да се видим и да общуваме. Повече от година беше този проект за защитено кафе, но свърши. Не във всички кафенета ни пускат, защото сме психично болни. Липсва мястото, където да се събират психично болните.

Много е важно общуването, социализацията и мястото, където да се събират психично болните. Когато човек е в криза, общуването много помага. За стигмата основно трябва да се говори в медиите. Аз съм участвал в радиопредаване, свързано с въпросите за стигмата и за психично болните. Също са ме снимали в телевизии, два пъти, и съм говорил за стигмата и за отношението към психично болните. Беше хубаво. Бях с моя психиатър в радиопредаването.

Медиите проявиха интерес към мен, защото виждат, че аз се развивам в работата и мога много повече от всички други с моето заболяване. Помага ми също това, че искам да правя нещо, да се развивам, да науча нещо повече. От компютъра в офиса ми знам всички адреси в града, които са ми необходими в работата. Ходенето по институции, срещите с хора много ми помогна. Аз искам да правя полезни неща. Общуването със социалния ми работник много ми помага също. Посещавам и модул, който се казва „Самостоятелно справяне с хроничните симптоми на болеста”. В него уча как да се справя със предупредителни сигнали и хронични симптоми. Също така, в модула участвам и в ролеви игри, в които уча как да говоря с психиатъра ми за предупредителните сигнали, и как да разрешавам проблеми, свързани с това. В модула търсим ресурси и намираме алтернативи решения за решаване на проблемите ни, свързани с болесттта. Този модул е създаден от американци. Към него има работна тетрадка, която е преведена на български. Има и видеофилми с актьори, чрез които се обучаваме, в различните сфери на умения.

Пожелавам на всички всичко най-хубаво и успех.