Вилиям Попов

Ще разкажа историята на моя син Константин…

Той е роден 1960 година. В предучилищна възраст започна често да говори за прераждане на човека. Решихме да се консултираме с детски психиатър. Заключението на психиатъра беше, че той не вижда отклонения в психическото му състояние. Запомнил съм, че на въпроса на лекаря – „Как се представяш, Косьо, прераждането на човека?”, той отговори – „Няма да ти кажа, защото и да ти обясня, твоят мозък няма да може да разбере това, което е в моя…”

По време на гимназията той беше отличен ученик. Не сме имали проблеми с училище и поведението му. Интересуваше се от математика, философия и литература. Последните години в гимназията тренираше спортно ходене на 50 км в най-тежкия вариант. Натоварването му беше тежко физическо.

След завършване на гимназията кандидатства във военното училище в град Шумен и Пловдивския университет – специалност математика, и беше приет и на двете места. Тъй като беше задължително да изкара военната служба, през 1978 година постъпи в казарма. По време на престоя му в казармата явно е настъпил сблъсък между неговите идеалистични представи за живота и суровият военен режим. Имаше случай на жесток побой и малтретиране. Всичко това явно е отключило нещо, което е дремело в него. Явно това е било началото на развитието на болестта. Ние, не притежавайки никакъв опит и знание, не бяхме в състояние да разберем какво става. Разбира се, за това са спомогнали и особеностите на институцията, в която той се намираше. Странностите в поведението се усилваха, както в къщи, по време на отпуск, така и в казармата. Стигна се до хоспитализиране в психиатричната клиника на ВМА.

След уволнението избра да постъпи в Пловдивският университет. Там той е изпитвал сериозни затруднения с целия процес, свързан с обучението – заспиване на лекции, трудности в концентрацията и други подобни… Поради всички тези причини, след три месеца трябваше да прекъсне.

С прибирането в къщи започнаха да се усилват по интензитет и честота признаците на болестта: безсъние и превъзбуденост, хиперкинезия, агресивност, суицидни мисли. Спомням си, че имаше желание да си пререже вените и използваше нож, но не му достигаше смелост да го направи. Силно желание за гладуване. Веднъж той гладува по собствено желание 25 дни и на 25-я ден изяде един буркан люти чушки и оживя… Водих го по негово настояване в клиника по гладолечение в Москва, където издържа една седмица и поиска да се върнем. След тежка криза се случи и първото хоспитализиране в психиатрична болница по насилствен начин. След около месец го изписаха в добро състояние и ние занесохме подаръци на лекуващите лекари от благодарност. Това беше началото на един продължителен период на осъзнаване на същността на шизофренията и процеса на нейното развитие. Последва постепенен отказ от приемане на лекарства, влошаване на състоянието, насилствено хоспитализиране, изписване в добро състояние… и отново същия цикъл… Така навлязохме в нормалния цикъл, наречен от мен „иди си – ела си”, за който доста по-късно научих, че е известен в науката като „психиатрия на въртящите се врати”.

Осъзнавайки безсмислието и безполезността на тази ситуация, започнах да обмислям стратегии, при които Константин да остава по-дълго време в психиатрична болница. Вземането на това решение беше много трудно и тежко от емоционална гледна точка, тъй като при него трябва да се балансира между такива противоречиви изисквания, като зачитане на човешки права, хуманност, прилагане на насилие, родителски чувства, съжаление и съпричастност и др. Сега мога да оценя, че макар тази стратегия е една лоша практика, тя е по-добра от всички останали възможни.

След петнайсетгодишно използване на тази „добра практика” през 2006 година реших да експериментирам и натрупам опит в областта на модерните направления в психиатрията – деинституционализация, медико-социално обслужване в общността, ресоциализация. Решението ми се състоеше в прибиране на Константин в къщи и изключване на мисълта за болница. Така вече две години трупам знания и опит в отношенията с различните институции – социални служби, психодиспансер, личен лекар, НЗОК, ТЕЛК, БТК, съседи по местоживеене, дневни центрове и др.

Три са основните причини, направили възможен моят последен експеримент: наличието на избор от ефективни медикаменти, това, че аз и жена ми сме пенсионери, и че по-малкият брат на Константин не е вече в къщи.

Резултатите от този експеримент ще опиша в следващото интервю…

Благодарение на: тридесетгодишния ми опит, професионални занимания с управление на здравеопазването, лични контакти и специализирана литература, достигнах да следните изводи:

• · Аналогичните случаи в България са от порядъка на 60-70 000, а заедно с най-близкото обкръжение – около 250 000 души. Тази група от хора няма гражданско представителство пред държавни институции;

• · Аз основах гражданско сдружение „Психохроник”. Няколкогодишната дейност на това сдружение е тема, която тук няма да засегна. След многогодишен натиск пред Министерство на здравеопазването бях включен в националния съвет за психично здраве, като председател на сдружението. Гражданската ми активност в съвета беше трудно понесена от държавната власт и това доведе до определяне на нов състав на съвета, в който граждани вече нямаше.

• · Продължава тежката грешка на държавните институции и мислещите в крайност психиатри, които смятат, че тоталната деинституционализация е панацея за всички проблеми при дълговременното медико-социално обслужване на хора с тежка хронична психична болест. Това довежда до масовото и неконтролирано изхвърляне на пациенти от психиатричните болници и фактическия отказ от необходимото за тях лечение. На публичното представяне на този проблем и неговото решаване съм посветил моята гражданска активност. Решаването на този проблем изисква големи усилия в две посоки: запазване на психиатричните болници и трансформирането им в отворени центрове за комплексни психично-здравни услуги. В това направление е насочена програмата „Открита психиатрия” – съвместен проект между нашето Сдружение и държавна психиатрична болница – гара Карлуково.