Игра на природата или реакция на цивилизационния ни стрес – вероятно никой не знае със сигурност, но е факт, че психичните заболявания и разстройства връхлитат все повече човешки съдби.

Това са най-често млади хора, хора в началото на зрелостта, които са искали – или все още отчаяно се опитват – да учат и да работят, искали са да имат приятели и семейство, а вместо това затъват в бездната на нещастието, което ги е сполетяло – не от техни грешки или от грешки на родителите им, а от жестоката игра на човешката природа.

Помогнете им! Приятели, колеги, работодатели, законодатели, помогнете им да не се изолират и затъват в отчаянието и болестта. ТЕ НЕ СА ВИНОВНИ! Не търсете вина и в семействата им – погрешно възпитание или обремененост. „Ад”, „кошмар” – под тъмната сянка на тези думи преминава животът в тези семейства. Един толкова голям и обществено значим проблем изисква помощта на много хора, специалисти, държавни и обществени институции. А вместо това, той е табу в общественото пространство, скрит под сянката, стигмата, неинформираността и незрелостта на обществото ни, бездействието на институциите.

Ако този проблем излезе на светло, ако бъде дискутиран, това ще промени отношението на хората и ще принуди институциите да положат усилия за рехабилитация и социална интеграция на болните. Хората ще разберат, че те не са „лоши”, „мързеливи”, „нежелаещи да разберат ситуацията, в която са изпаднали”, а са като тях, само с невъзможност да държат под контрол негативността си. Че агресивността им, най-често насочена към близките, е само върхът на айсберга, в основата му са болката и страха. Вероятно малко хора имат душевната щедрост да подкрепят болен с психично разстройство, но останалите – не го заклеймявайте като лош и безвъзвратно загубен. Той също като вас има своите безспорно добри страхи и те, подкрепени могат да изплуват на повърхността, могат да балансират болестта.

Приятели на семейството – намерете адекватното отношение и го подкрепете. Не помагате, когато търсите родителски грешки, всеки ги прави. Не помагате, когато омаловажавате проблема – „както е дошло, така ще си отиде”, „нищо не може да се направи”. Не помагате, когато се страхувате да говорите за него, а вместо  това се опитвате да вдигнете тонуса на настроението с разкази за своите почивки и екскурзии, за успехите на децата си. Не сте виновни – просто не разбирате проблема и затова не знаете как да се държите.

Разбира се не всичко в социалното обкръжение е толкова негативно. До своя предел на разбиране и съпричастност хората полагат усилия да помогнат и срещат огромната благодарност на близките. Но те са объркани, неразбиращи, може би изплашени. А и ние, близките имаме своите задръжки и угризения да ги товарим. В страните, където грижите за психично болния основно е поета от специалисти – психиатър, психотерапевт, семеен психотерапевт, психиатрична сестра, социален работник, дори пастор – консултант, товарът върху семейството е по-малко тежък и то не изпитва угризенията да го споделя с близки, съседи и приятели.

Аз не мога да си дам сметка какво и колко са възможностите в нашата държава, при всички случаи са ограничени, но съм сигурна, че може нещо да се направи и подобри. И първата стъпка за това е проблемът да се извади от сянката на темите-табу, да се дискутира в общественото пространство, защото е обществено значим, защото е свързан с огромната болка и надежда на хиляди болни, на техните семейства и приятели.

Майка