Помощ

Да ми помогнеш, искаш ти,
да оздравея, да нямам чувството на недоволство
за несбъднатите блянове, мечти…
А аз не мога, не искам,
то просто е неизличимо,
когато чакаш раят на земята да се приземи.

Защо?

Веднъж една близка ми каза: „Защо криеш от познатите си, че си психично болна? Трябва открито да го заявяваш!”
Но да си психично болен не е, както когато си болен от друга хронична болест, макар че също се лекуваш цял живот.
Психично болен. Позор и ужас. Той или тя „били психично болни, били лежали в лудница”. Мълвата тръгва сред съседите, колегите, дори сред тези, при които редовно пазаруваш. Белязан си, никой не взима човешкото ти достойнство насериозно, ти си този, който заслужава единствено пренебрежение и благоволение. Живееш от подаянията на околните. Ако ти обърнат внимание – хубаво, ако не – нямаш право да роптаеш, защото…
Майка ми, която винаги ме бе насърчавала да живея като „нормалните”, до края на живота си не можа да се примири, че съм осъдена на доживотна дискриминация. Дори да си безкрайно кротък, непречкащ се и обръгнал на унижението – все тая.
„А, нея ли търсите, тука живее, на втория етаж. Тя не е добре.” Така един мой съсед набързо упътил една позната, дошла да ме търси.
„Тя не е добре” – така най-често се изказват за тебе хората. А това, че имаш някакви дарби, способности, достойнство – това не играе. Вече съм на петдесет години и ако Господ даде, може да живея още. Но дали ще мога?
„Е, какво да я правим, не върви да я захвърлим на боклука” – казват роднините за тебе.
Да слушаш подобни неща е малко страшно. Осъден си, но от кого и за какво? И дали страданието няма да става все по-остро?
Защо?

Притеснения

Събота. Начало на двата пусти дни. Цяла седмица на работа,
сред хора. Събота и Неделя без. Празно. Слънце, но без радост.
Без приятели. Без срещи. Без волни скитания с приятел,
ръка в ръка.
Възможност. Единствена. Утеха против самотата. Кино. Търся
подходящ филм. Намирам. Плащам. Сядам в салона. Сама и неспокойна.
Начало на филма. Филм. Заразително смешен. Смях. Моят смях.
До мене непознати хора, които се обръщат и ме поглеждат.
Краят на седмицата. Такъв, какъвто бе за мен – работещото, болно
момиче, което въпреки, че имаше много познати колеги, нямаше
никой близък приятел, с който да сподели смеха си.
Минава време. Вече не ходя на работа.
Събрали сме се в малка стая около десетина души. На различна
възраст – от 20 до 60 години. Момчета, мъже и жени. И се веселим.
Смехът залива опънатата маса, на която има само десет кафета и
десет сандвича. Мъж на около 40 години разказва набивалици със
сериозен тон и никой не му вярва, но той не се обижда, живее в
своята приказка и шокира с неочакваните обрати на мисълта си.
Подигравки и блокажи няма. Просто се смеем. Всички. От сърце.
Съпреживяваме неприятностите, наранили ни през деня, през седмицата,
през месеца и през годините на болестта, наречена лудост.

Болестта отмина

Болестта отмина
разтърсила ме за пореден път, отмина
раздвоението, лекувано с хапчета
открадна много мое време
време, през което аз
създавах в мисълта си
нови светове
Сега съм
отново аз
спокойна, тиха,
предсказуема и мълчалива
Любовта към теб
Остана чиста и неопетнима

За съпреживяното

Притесних се. Тази, изпълваща вътрешността ми тревога. Все едно, че плавам в някакво езеро, без посока, без цел. Обичам да се отпускам, но нищото ме плаши, стеснява артериите ми и започва онова туптене в слепоочията. Вечно това неудовлетворение, вечно извън стандарта, откакто се помня. Чувството, че съм различна от другите. Затова и обичам да върша стереотипни неща. Както е при другите. Тогава нищото за миг изчезва.
Казвам си – сега съм уморена, преброявам в ума си свършената работа, искам да изпитам радост от изпълнените стереотипни норми и не го получавам. Напрежението не изчезва.
Защо само когато лудвам, безпокойството и недоволството от себе си изчезват? Защо? Така ли ще се люшкам, мъча. Защо не се радвам на обикновените неща и толкова. Защо подсъзнанието ме тласка към други измерения, към борба между моите две половинки. Защо трябва да се превърна в болната си фантазия, в измислената господарка на Вселената за да притихнат тези вътрешни търкания.
Нима трябва да извърша нещо, което реално да ме направи щастлива, без непременно да лудвам? Някои психолози препоръчват да се пише дневник. Но аз не искам сама да си го чета. Искам да го споделя и с други, които имат подобни страдания. Тогава може би ще изпитам удоволствие. И съм го правила. Признавам, удоволствие има, но то е за малко, не е протяжно. Накъсаните ми нерви, които се гърчат и продължават да се накъсват. Някои пишат такива дневници за себе си и това ги изпълва. Колко е хубаво да си независим. Да си самотен творец. Ето, отново поставям стереотипи. Творец? Защо творец? Просто пишещ за себе си. Така съм създадена, че без константата не мога. Не мога и без миговете, не мога и сама със себе си. Слаба съм, много слаба.

Посягам нервно към поредната цигара…

- Искам те – промълви тя.
- Колко си хубава – прошепна той.

Мълчание и много, много ласки. Дълго време не бяха били заедно. Тя бе лекувана в болница, но винаги, колкото и да беше луда, си мислеше за него, чакаше го, спомняше го. Другото – другото бяха натрапчивите мисли, измислените чудеса и нереални мечти. Но една от мечтите й, че той, принцът, съществува и ще дойде, се сбъдваше. Всеки ден той й изпращаше целувки отдолу, под решетките, бе ведър и вярваше, че скоро пак ще бъдат заедно. Това бе единствената й връзка с действителността. А другото – другото бяха цигарите. Цигарите, които той й носеше и които тя пушеше безспир, чувствайки се жива. А той се връщаше в къщи, спотаил мъката, непоклатим в любовта си и в същото време крехък, едва удържащ сълзите си.
„Обичам те!”
„И аз!”
Друго просто няма.

19.06.07

Не съществувай – І

Нещо бушуваше в него. Не му се спеше. Искаше да живее.
Бе нощ, в къщи баща му спеше и похъркваше. От отдавна не бе изпитвал емоции. Само страх, да не прекрачи някаква непозволена граница, да не направи нещо налудничаво, за което да го пратят в болница. Държеше се кротко, не отвръщаше на подигравките, стискаше агресивността в себе си. Но сега… сега му се живееше неистово, искаше да последва волята си, да чувства дъха на любовта и приятелството, да бъде като другите хора. Но се страхуваше! Всяко желание за живот бе убивано от страха от лудницата.
Реши да рискува. Облече се набързо и изскочи навън.
Центърът на града сияеше, улиците бяха пълни с млади хора. Той си мислеше, че може да бъде като тях, че ще стане отново човек като тях, но уви, страхът го надви. Всичко го напрягаше. Хубавите, смеещи се момичета, външността им и тяхното безгрижие. Той направо се сблъска с това безгрижие и се уплаши. Неистов страх, побеждаващ всякакви желания за живот. Върна се бързо в къщи, легна под юргана и се зави гузно. Важното бе, че баща му не го беше усетил. Че каква врява после… Той не бе разкрит. Посред нощ на улицата. Колко страшно звучеше това. Почувства се като жив труп. „Бъди кротък, кротък и само кротък” – чуваше той думите на баща си. Не съществувай.

А бе едва на 22 години.

19.06.07

На Нушка

Тя сякаш беше остаряла с повече от сто години. Бе отслабнала до неузнаваемост, не поемаше никаква храна, а и не искаше. Бе скована от безбрежната си мъка по миналите години, когато майка й бе жива. Майка й – всеопрощаваща, глезеща я, готвеща й безкрай вкусни неща. Майка й, с която тя бе живяла заедно през целия си живот, нейните ласки, топлината й, с която я обичаше и обгрижваше своето голямо болно дете, я бе оставила съвсем сама. Други близки нямаше.
Бе имала няколко опита за самоубийство. И майка й, там горе, от висините си я призова. Те си принадлежаха дори в смъртта, която водеше там, където пак щяха да са заедно.

Януари 2008