След 15-годишната си възраст моят син стана разсеян. Започнаха да се забелязват промени. Стана разсеян в училище и вкъщи. Поведението му се променяше странно. Или дружеше с възпитани и спокойни деца или търсеше компанията на най-големите хулигани.Силен и амбициозен ученик, Андрей започна да влошава оценките си. След това много страдаше да ги возстанови. Предстоеше му кандидатстване в техникум. Приеха го в най-елитните при първо класиране. Той си избра техникума. Започна училище и прояви своето желание да учи. Стана любимец на всички учители. Но курсовата му започна да сигнализира за зачестена липса на смисъл в изказванията му. Няколко пъти получи припадъци и започна да вдига кръвно. Последва страх от пресичане на главните улици. Аз го изпращах и посрещах, или пък той се прибираше със свой съученик. Курсовата ме посъветва Андрей временно да прекъсне училище. Явно се касаеше за психически проблем. Започна да се облича странно. Крещеше, прибирайки се, че някой го е заплашвал, че баща му трябва веднага да го защити. Там, където имаше много хора (става дума за митинги), Андрей реагирал с агресия, късал плакати и знамена. Изизах с него и просто не можех да го позная. На моменти не успявах да го успокоя. На моменти той изпадаше в апатия или казваше „..Адрей вече го няма… аз вече не съм жив..!” След поредния припадък и високо кръвно налягане веднага ме уведомиха от техникума да дойда да го прибера. Искам тук да отбележа, че тогава баща му живееше с нас. Но на всичко това отказваше да помогне на Андрей. Просто не искаше да повярва, че той е зле. Настояваше, въпреки влошеното състояние на сина си, той да ходи на училище и да учи. Андрей престана на спи. Молеше ме да оставам с него нощем, но и денем не можеше да спи. Накрая вече в превозните средства се държеше странно – крещеше и заплашваше. Хората се плашеха и се дърпаха настрани от него. Непрекъснато вдигаше кръвно. Една сутрин тръгнахме за Пирогов. Реших: повече не може да се чака. Андрей се нуждаеше от бърза лекарска помощ. Почти припадна в Пирогов. Там на маса-носилка се извършиха всички видове изследвания веднага, включително и скенер. След прегледа в Пирогов лекарите решиха, че сина ми се нуждае от психиатър и аз записах час при известен специалист. Но преди той да го види се случи най-страшното – Андрей полудя. Не можеше да си намери място. Ту влизаше, ту излизаше, докато настъпи абсолютен срив. Не можех да повярвам. Сякаш някакъв дух се беше вселил в моето дете. Извиках лекари от спешното звено на Центъра за психично здраве. Те дойдоха с полицаи. Но в психодиспансера Андрей отказал да му бият инжекция и приел само диазепам на хапчета. Върнаха го вкъщи и най-страшното се случи! Изведнъж го обхвана такава агресия! Беше обут с кубинки. Започна да ме рита и да ме удря и да ме души. Бях цялата в кръв и с последни сили съм изкрещяла. Спасиха ме съседите, които се притекоха на помощ и разбиха вратата. Отново лекари – силна доза диазепам. Андрей беше отведен в диспансера, където беше установено случилото се. Дадоха направление за „4-ти километър”. Андрей беше само на 16 години. Едничкото ми дете си беше загубило разсъдъка. Когато го приеха в психиатрията, в мъжко отделение, не можеха да го хванат. Той беше като подгонено животно. И след това, ден след ден, когато си тръгвах от болницата, го чувах да вие и крещи ужасно!!! Не можех да повярвам, че това се е случило с моето дете. Точно тогава при мен, на около 48 години, като с нож спря месечният ми цикъл, който винаги е бил редовен като часовник. Аз самата изпаднах в шок. Благодарение на моята много по-възрастна приятелка, започнах отново да се храня, да живея, да бъда силна в името на сина си. Дълго време Андрей не можеше да ме познае. Все питаше „Ти коя си”? Лекарите опитаха с различни медикаменти, но нищо не даваше резултат. Решиха се на електрошокове. Подписах. Не мога и до сега да си представя как съм се справила – да го виждам вързан за едно легло, да не ме познава. Чак след 13-ия електрошок нещо проблесна и лекуващият лекар се обнадежди. Започна лечение с медикаменти. Постепенно Анди идваше на себе си. Сякаш отново се раждаше моето момче, много бавно и мъчително. Докато започна да осъзнава какво се е случило и какво ми е причинил и непрекъснато искаше прошка. Така стъпка по стъпка, с недежда за по-добро, Андрей излизаше от страшната криза, която го беше връхлетяла така внезапно. Толкова беше млад – без оформен характер и установени навици! Непрекъснато си задавах въпроса какъв ще бъде живота му. След дълъг престой от четири месеца в болница, Андрей отново беше у дома. Дадоха ми болнични от половин година, за да го гледам. В онези времена това беше все още възможно. Аз бях все едно с малко дете, което трябваше да уча да прохожда, да го уча на това, кое е правилно и неправилно, да възпитавам отново. Харесал химикалка- взимаше я, играеше с момчетата футбол и си взимаше по някоя случайна тениска от игрището и т.н. Беше толкова контактен. Така искаше да бъде отново като другите. Но в същото време това му нанасяше и жестоки удари по крехката, такава ранима душа. Тръгнахме с рисуването. Анди рисуваше от малък. А в болницата беше рисувал цялата столова. Непрекъснато бях до него. В близък контакт с лекуващия лекар и психолога се борехме с болестта. Крачка по крачка да възстановяваме навици, да се адаптира. С Андрей ходехме на църква. Там той също намираше контакти, разговаряше с всички, с психолога Наталия Кючукова. Така постепенно стъпихме на крака и по препоръка на лекуващите лекари, Андрей смени техникума с гимназия, паралелка с химия и биология. Отидох в гимназията, след като с много усилия, но с добри резултати Андрей завърши срока. Срещнах се с директорката и просто споделих проблема си. Там попаднахме на изключително добър психолог. Заедно с него, с целия учителски колектив, с Андрей, с лекуващите го психиатър и психотерапевт организирахме среща, на която всеки изложи проблемите си в общи линии – Андрей от своя страна, лекуващите запознаха преподавателите със заболяването, учителите пък също споделиха какво ги затруднява в работата с Андрей. С взаимно усилие Андрей успя да завърши много добре гимназия, като в началото на учебната година се яви на 6 приравнителни изпита. Ями се на матура по два предмета. Беше абитуриент. Каква радост и удовлетворение за болното момче! Гордост, че се е справил въпреки заболяването и непрекъснатия медикаментозен прием. Почти пет години добра ремисия! След завършване на училище отново ходеше на курсове по рисуване. Срещаше се със свои приятели и съученици. След петата година зачестиха кризите – имах чувството, че се връщаме назад, сякаш блъскахме глави в стената. Тъпчехме на една място. Умирах от ужас, че нещата могат да се влошат. Андрей започна отново да изпитва страх, който от своя страна го водеше към агресия. Например, отива на урок по рисуване и се връща уплашен, ядосан, че някой го следял, че някой му правил магия. Друг път сме били заедно, когато му се привижда човек, който си мисли, че вижда. Все по-често се страхуваше да излиза отново. Вечер не спеше, а издаваше страшни звуци. Явно нещо ужасно го измъчваше. Не издържа и сам поиска да бъде лекуван в болница. Постъпи в Александровска болница – в мъжко психиатрично отделение. Четири месеца беше лекуван с различни лекарства, опитаха и с електрошокове – стигнаха до три и спряха. Трудно излезе тогава от кризата, неспокоен, непостоянен с безкрайни пристъпи, ту на страх, ту на агресия. Изписаха го и започнахме лечение с Рисполепт. С много търпение и любов, с внимание успях да го вкарам в релси, постепенно се успокои, но непрекъснато се чудеше с какво да се занимава. Блъскаше се ту в една, ту в друга насока, за да намери себе си. Започна курсове по скулптура в едно ателие. Но не можеше да издържа на цялото време и често се връщаше по-рано. После отново се захвана с рисуване, после поиска с дърворезба да се занимава. Записах го в читалище “Славянска беседа”; интересно му беше, докато отново започна да си мисли за магии, че някой го преследва. Поддържахме връзки, но все по-слаби, с художника Пламен Тодоров. След всичко, което се случи до тук, разбрах, че животът на такива хора трябва да бъде организиран с нещо, да бъде зает. Андрей да бъде мотивиран в действията си. Не можех повече да издържам. Но продължавах напред. Ужасно е да гледаш как детето ти се променя, как хвърля предмети, лекарствата си, посягаше често на мен. Страхувах се за живота си, но продължавах да бъда до моя син. Един ден се прибра вкъщи и от вратата. ”Майко, Господ ме чу. Намерих си момиче”. Доведе Венчето, симпатична, но също с психични проблеми. Закусваха вкъщи. Тя му беше първото момиче. И сякаш Андрей оздравя, стана чудо! Погълнат от любовта, от новите преживявания, синът ми сияеше и се радваше на живота, обичаше. Заедно спяха, готвеха си храна, излизаха, ходеха на гости и им идваха гости. После пак по старому. Той си правеше каквото си искаше, излизаше да играе шах, а Вени го чакаше вкъщи. Заедно бяха и на село и там тя изпадна в криза. Замина си. Андрей много преживяваше. Не искаше да пие лекарства, но с много усилия успявах да му ги давам. И така, след повече от две години (три), Андрей е в силна депресия и агресия и сам настояваше да постъпи в болница. Всяка вечер ме молеше да се обадя веднага да го вземат. И постъпи на 4-ти километър. След два месеца престой в пълно съзнание за своето състояние и “болест” и за това, какво го очаква, за първи път тогава направи опит да се самоубие с много лекарства. Спасихме го. И за първи път той ми зададе въпроса – “Майко, ами ако теб те няма, какво ще правя, как ще взимам правилни решения, кой ще ме предпазва?”. Отговорих му, че за всичко ще помисля, че ще уредя нещата, че все още съм жива и животът е пред нас. Постепенно се успокои. Пак за почна да търси себе си. Иконопис, стенопис, дърворезба, за какво ли не му казаха, че той има заложби, заложби за художник. Там беше изградил най-много навици. И продължихме напред. Но чувствах как все по-трудно можех да му влияя. Сякаш не взимаше лекарства. Промяната в личностната му система беше започнала неудържимо разрушителната си сила. Кой може да ни помогне!? Андрей е в Курило вече 7 месеца и непрекъснато се променя. Не издържам!!