Всичко започна с това, че исках да стана художник и взех 500 лева от дядо ми и баба ми за билет за Канада. Мислех да ходя при чичо си в Америка. Само че се отказах, защото изпаднах в потиснатост и накрая се разболях. Това стана през лятото между 10-ти и 11-ти клас. Преди това, обаче, още в 7-8 клас се бях отегчил от училището и, след като си намерих една доста добра компания, започнах да изоставям ученето. По това време ме обземаха най-различни настроения, и меланхолични и весели, но още нямаше нищо сериозно. Ходихме в едно кафене с Гошо Лозанов и Васил Василев и си приказвахме за живота. Това ставаше в кафене „Гъза на слона”. Гошо минаваше за психично болен, но и той не беше кой знае колко болен. Така се закрепихме до гимназията, когато след 10-ти клас, вече сериозно се депресирах, както бях започнал да описвам. Отидох за съвет при Тома и той ми каза, че е депресия, от която страдат всички, и няма нищо сериозно. Почнах да пия едни жълти хапчета, които ми предписа Тома и ми каза, че ако искам, може да взимам по едно вечер. Аз се стегнах и закърпих положението в училище за първия срок. След което се отдадох на рисуване – ходих на уроци по рисуване при Чико и след това през лятото ми хрумна да ходя в Канада, и ми се случи това, което ми се случи.

Тогава пак отидох при Тома за съвет. Той и другите ми казаха, че може и да рисувам и да уча, да ги съчетавам. Работата е, че едвам бях тръгнал в 11-ти клас и ми се наложи да си почивам до Нова година в къщи и да пия коктейли от хапчета – те бяха едни такива розовички, швейцарски. Тома ми каза, че съм болен, защото в началото си мислех, че имам някакво нарушение на логиката и не съм болен, и дори си мислех, че имам някакви изживявания, както например Толстой, но това беше първата голяма криза. И след като изкарах три месеца в къщи и ми идваха на гости Сашо от училището и четох книги и се разхождах от време на време с майка си, беше време да продължа. Но аз не издържах повече от три часа и се прибрах в къщи. Тома каза, че пак много съм издържал. И този път се наложи да прекъсна училището и да продължа на следващата година. Като през това време следях училищния материал, които взимаха в училище и ходех на рисуване.

Трябва да кажа, че тази криза ми мина около Коледа и след това цяла година бях добре и мислехме, че няма да се повтори. Но щом наближи време за училище и походих малко, пак изпаднах в депресия. Но този път ходих на училище, макар и депресиран – нямаше друг начин, трябваше да завърша. След бала си взех матурите и ми мина.

След това работих в киноцентъра и там се сбих покрай една история с едно момиче – Нели – и ме прибраха в клиниката за един-два дена. И след това, преди да кандидатствам английска филология, пак попаднах на същото място, пак за няколко дена, покрай Ивона, моята приятелка.

Като студент бях още веднъж в клиниката, пак за един-два дни. Наложи ми се да прекъсна за една година, защото не си бях взел изпитите.

По-дълго съм бил в клиника двадесет години по-късно. Когато излязох да скитам през нощта едно горещо лято и ме прибраха за една седмица в Курило. От тогава съм добре и си гледам здравето.

През 1996 година създадох организация за застъпници за психично здраве по проект на Хамлет тръст, който беше успешен и практиката ни продължи една година. Поради разногласия, организацията се развали.

Наскоро обсъждахме подновяване на проекта за застъпничество. И се надявам, че ще продължим да работим в тази насока.

Аз съм един от хората, които вярват, че може да има подобрение в областта на психичното здраве и мисля, че някога в бъдеще, след много години, ще се разреши. Аз съм оптимист в това отношение.

Съветвам тези, които се разболеят от тази болест, да не мислят, че това е провал в живота им. А да се опитат да го възприемат като, нещо което допълва живота им в духовно отношение.