Моят разказ за една „болест”

На 21 години съм и съм болна от Биполярно афективно разтройство, както излиза, вече 7 години, но го разбрах едва преди около година и половина. Реших и аз да разкажа своя опит за да могат хората, които страдат от същото заболяване да имат малко по-широк поглед относно проявленията и характера на болестта…
Като се замисля, прояви на депресия съм имала цял живот. Просто не съм осъзнавала, че това е депресия. Бях чувствително дете и преживявах много тежко всяко лошо нещо, което ми се случваше. Семейната ми среда не беше спокойна, каквато е при повечето деца. Баща ми открай време има лек проблем с алкохола, макар да не го признава. Навсичкото отгоре с майка ми си имат проблеми още преди да се родя. Дори моето зачеване е било с цел да закрепи връзката им. За нещастие аз не съм успяла да осъществя тази така тежка задача. И до днес те живеят в един малък ад, който с всеки изминал ден става все по-голям. И двамата имат вина, но баща ми има по-голям принос за това да бъдат отношенията им такива. Както и да е. Споменавам това, защото сега, когато не живея с тях, осъзнавам, че цял живот съм живяла под огромно напрежение, което много е натоварвало и без това прекалено чувствителната ми психика…
Детството ми не беше много хубаво. Не бих казала, че съм била нещастно дете, но бях самотна… Чувствах се различна и не знаех как да общувам с хората. И като прибавим към това и факта, че много боледувах, картинката става пълна… До седем годишна възраст съм преживяла повече здравословни проблеми, отколкото повечето хора през целия си живот. Като начало, на 11-месечна възраст, едва щопуркаща, съм паднала от третия етаж на блока ни. Знам, че звучи неверояно, но това е самата истина. Покатерила съм се на едно столче подпряно на парапета и съм скочиала. Не знам какви причнини може да е имало за това едно 11-месечно бебе. По всяка верояност никакви… Както и да е. Съдбата е била благосклонна към мен. Спасили са ме два простора и едно колело с трева. Отървала съм се със спукано тъпанче и два гипсирани крака. Но най-важното е, че съм оживяла.
С това, обаче, здравословните ми премеждия не приключиха. До седем годишна възраст съм се нагълтвала с хапчета (без да разбирам, какво биха могли да ми причинят), боледувала съм от Тромбоцитопения и Хепатит Б. Прекарала съм доста време по болници. А приберях ли се в къщи ставах свидетел на скандалите на баща ми.
Първата по-осезаема проява на Биполярното афективно разтройство беше, когато бях 13-годишна. Беше декември 1999 г. За пръв път с мои приятелки и приятели решихме да се съберем да празнуваме заедно посрещането на новата година. Но за мое нещастие, точно на 30 декември умря любимото ми коте Микаела (Мики). Много тежко преживах загубата му. Изпаднах в депресия. На самата нова година също бях в депресия, без да знам, че това състояние се нарича така. Това „настроение” продължи доста дълго. Родителите ми виждаха, че нещо не е наред, но не знаеха какво точно. Никой не предположи че проблемът ми е психически. Водиха ме по какви ли не лекари, правиха ми какви ли не изследвания… бях напълно здрава. За това се примириха. Наложи ми се сама да се боря. И до сега си спомням, че майка ми един ден ми каза, че
щом се държа така, то вероятно съм била изнасилена. Това много ме нарани, защото думите й показаха, че гледа прекалено ограничено на мен и не допуска възможността, че имам вътрешен проблем, независещ от външните фактори.
И така месеците се нижеха. До един момент можех да контролирам поведението си. Бях седми клас и се готвех за кандидатстване. Спомням си, че ходех на частни уроци по математика веднъж седмично. Не биваше да допускам лошото ми настроение да се проявява пред брат ми, жена му и жената при която ходех на уроци всяка събота и неделя. Не знам как, но си налагах, че с тях трябва „да съм добре”. И до един момент успявах. Спомням си, че в училище пък си наложих да се държа по-освободено със съучениците си, да контактувам повече. Сега като гледам назад, разбирам че тогава в мен бързо са циклирали периоди на мания и периоди на депресия, без периоди на ремислия между тях. До едно време владеех настроенията си, след това нещата се случваха независимо от мен и волята ми… Манията спря да се проявява, проявяваше се само депресия – дълбока, неконтролируема депресия. Мислех, че полудявам! Не знаех какво ми се случва. Не можех да се концентрирам, мислех се за паразит, прикрепен към обществото и семейство ми. Бях отлична ученичка, а на една класна по математика изкарах 2,50. Никой не разбираше какво се случва с мен. Все пак успях да завърша с отличие, да кандидатствам и да вляза в хубаво училище (макар на два от изпитите да бях в депресия). 2000 година влязох в тогавашния Икономически техникум (сега Професионална гимназия по икономика и мениджмънт). И там бях самотна, макар да имах много познати. При мен, за нещастие, се случва така, че аз съм приятел на много хора, но много малко хора са мои приятели… До към 11-ти клас, всяка зима изпадах по няколко пъти в депресия. Дойдеше ли октомври месец, знаех, че докъм март, ще трябва са се боря със себе си. Бях напълно сама в борбата си. С течение на времето вече бях разбрала, че състоянията, в които изпадам се наричат именно депресии. Но се страхувах да призная на когото и да е. От семейството ми беше наложено мнението, че психичните болести са срамни. За това се борех сама…
И така до 11 клас. Тогава ми се случи нещо много странно. Една нощ се въртях до късно в леглото. Всевъзможни мисли ми се въртяха в главата. От тях си спомням само това, че Ботев е бил самотен, защото е гений. И изведнъж скочих безпричинно от леглото ужасена. Треперех цялата, не можех да си поема въздух… Чувствах се така, сякаш се е случило нещо ужасно, сякаш някой близък е починал. Първата ми мисъл беше, че майка ми е починала (не знам защо така реших). Почти на бегом слязох по стълбите до кухнята, където майка ми си беше легнала. А тя лежеше там… съвсем неподвижна… Беше жива, разбира се. Събудих я. Разказах й. Тя реагира много остро, но все пак по моя молба отиде да провери дали и баща ми е жив. Всичко беше наред. На следващия ден звъннах на всичките си болни или стари роднини. Всички бяха добре, дори и леля ми, която по това време лежеше в онкологията, болна от рак в последен стадий. Но въпреки, че се убедих, че всички са добре, предчувствието ми не ме напускаше. Мисля, още на следващата вечер, хей така, от нищото, реших да прочета сънищата си, които бях записала в последния си дневник. И…!!! Бях описала Апокалипсис, без дори да осъзнавам това. Бях записвала сънищата си уж на шега, присмивайки се на себе си какви глупости сънувам. Но онази вечер въобще не ги почувствах като глупости…. В сънищата ми се разказваше за трета световна война през 2050-та година, за бомбандировки, катастрофи, болести, самоубийства… Описвах един огромен ужас… Бях вцепенена. Майка ми в този момент беше при мен, но като й 2
разказах ме погледна с насмешка. И до сега си спомням какво точно изпитах. Телевизоръта беше вклиючен на, пееха дуетът Марияна и Виктория, много популярни по това време. И аз… сякаш ги гледах през очите на бъдещето, съзнавайки, че и те, и всички останали много скоро ще умрем (2050-та година не е чак толкова далече, колкото изглежда). Отново изпаднах в паника. Чувствах, че трябва да направя нещо, а не знаех какво. В същото време исках да избягам от мислите си. Те ме смазваха. Слязох в кухнята и започнах (и аз не знам защо) да плета, за да се успокоя. Почнах да плета по начин, по който никога не съм плела, с плетки, които не знам как се правят. Изплаших се и оставих преждата. А паниката не си бе отишла. Майка ми ми премери кръвното. Не бях чак толкова зле… Но тя все пак ми даде успокоително – Валидол. За пръв път пиех нещо подобно. Никога не бях пила дори и валериан. Беше вечер и трябваше да спя. Валидола уж щеше да ми помогне. Но не стана така. Почувствах се в безтегловност. Почти не усещах тялото си. Спеше ми се, но мислите в главата ми не си отидоха. Няколко поредни дни не можех да мигна от страх да не сънувам пак края на света. Не можех и да се храня. Беше един от най-трудните периоди в живота ми. А семейството ми не проявяваше никакво разбиране. Баща ми продължаваше със скандалите, обвиняваше ме, че се държа така, наричаше ме луда… И аз почнах да се възприемам като такава. Исках да отида на психиатър, плачех с часове, чувствах се ужасно… Накрая бях толкова изтощена, че за да се движа, някой трябваше да ме придържа…
Една вечер пак плаках до късно. Баща ми влезе в стаята, видя, че плача и излезе ядосан. Казал на майка ми, че напълно съм откачила. Тя дойде да види какво става. Беше притеснена, но въбще не се опитваше да ме разбере, а и знаех, че не може… Когато останах сама реших да напиша писмо до Бог. И аз не знам защо. Но смятах, че от това ще ми олекне. Така и направих. Казах там всичко, което ме тревожи и помолих Бог (ако ми е пратил някаква дарба) да си я прибере и да ми я прати, когато съм готова, защото сега се страхувам и не съм готова. Когато прикючих писмото, веднага заспах. Не знам как, дали по неведоми Божии пътища, или чрез силата на самовнушението, но паническия страх изчезна и никога не се е появявал повече (поне по отношение на края на света).
От този ден, до към април 2006-та бях в ремисия. Въпросната 2006-та изпаднах в мания. Лека форма, но все пак мания. Бях решила на всяка цена да отслабна, тъй като бях качила няколко килограма. За целта не спях. На всичкото отгоре се бях захванала с една много мащабна курсова работа по антропология, която да обхване целия ми живот (по това време вече бях първа година студентка по българска филология в Софийския университет). Преливах от идеи и енергия. Интервюирах доста хора, събрах много литература, похарчих много пари. Близките ми виждаха, че нещо не е наред, но не разбираха какво. А аз се държах така, сякаш всички се опитваха да ме нападнат. Бях агресивна, раздразнителна и в същото време много чувствителна и уязвима. Разплаквах се от най-малкото.
След като това отмина, не знам за какъв период от време, но отново изпаднах в депресия (за пръв път от година-две). Тази депресия беше по-лека от тези, в които изпадах преди, но все пак беше депресия. Спомням си, че чувствах огромна физическа умора, а не можех да заспя. Изпитвах чувство на вина за парите, които съм похарчила. Срамувах се от държанието си (макар че не съм направила нищо кой знае какво) по време на манията. И така няколко дни. Една вечер стоях будна до късно през нощта. Съквартирантката ми имаше 3
изпит по литература за деца и юноши. Щеше да развива тема за „Малкия принц”. Аз четох малко от книжката и стигнах до много проникновени изводи и теории за живота на Екзюпери. Но не това беше важното тази вечер. Важното беше, че изведнъж, просто хей така, излязох от депресията. Тогава реших, че животът е твърде хубав и твърде кратък, за да го пропилявам в тревоги. Написах две стихотворения и една импресия на тази тема. Чувствах се много добре. И без да се усетя от депресия съм преминала в мания. Спомням си, че имах един диск с музиката която най-много харесвам, мисля, че се води денс. Имах и едни професионални слушалки и не спирах с тях да слушам въпросния диск. Акцентирах най-вече на песента “Get better” на KMC feat Sandy (едва преди няколко дни научих името на изпълнителя й). Тази песен ми действаше по много странен начин. Изпълваше ме с енергия и желание за промяна.
Един ден лежах и отново слушах тази песен. И изведнъж, и аз не знам как и защо, но хванах лист и химикал и почнах да пиша. Наред с това имах и нещо като мини-халюцинация. Виждах звезди и безкрайна необятност. Сякаш се реех някъде в космоса. Все още пазя писмото, което написах тогава (ако може да се нарече писмо). Ще го препиша тук, доколкото мога да го разчета, тъй като го пишех почти със затворени очи. И до сега не зная какво точно означава онзи лист хартия. Ето и какво написах:
Гласът и пулсът на вселената
Тъмно е… наоколо има толкова много звези… Ти си навсякъде… Не знам къде, но не е необходимо да виждаш или чуваш, за да знаеш… Всичко ще се промени… Всичко започна… Всичко ще свърши… Не знам кога, не знам защо, не знай и ти! Аз си тръгвам! Но не завинаги. Не се плаши. Там е много по-хубаво. Добре знаеш това, нали? Не е нужно да си буден, за да знаеш. Как искам да затворя очи, но не трябва! И все пак затварям очи… Затварям очи и всичко се променя… Не искам да изплаша никого… За това ще се скрия от всички…. Дори и от теб… Аз те усещам. Ти си жена… Този път си жена и се казваш Вселена… Не ме е страх. И теб не те е страх, нали?!! Вчера всичко се промени… и това е само началото… [не се разчита]… защото направлява действията й…
И до днес не зная дали този текст, който написах, е плод на болен мозък или израз на нещо паранорманло. Иска ми се да вярвам, че е второто. И мисля, че вярвам.
От онзи ден събитията започнаха да се развиват много бързо. Загубих връзка с действителността. Мислех, че съм нещо като месия, дошъл да разпространи Истината сред хората. Осъзнавах музиката като велика сила, с която могат да се манипулират хората. Имах теория, че в западните страни течението в музиката, наречено „хаос” има две страни – добра и лоша. Единия вид хаос се бори доброто да възтържествува, а другият – злото. Смятах, че тази музика е израз на протест, но ако един неориентиран човек попадне на неподходящото място с неподходящата музика, може да се превърне в много зло същество. Имах теория за това защо са необходими дискотеките в наше време – някога светът ни е бил много по-празен и звуците в него са били много по-ясни, но с течение на времето са се появили много нови сгради, много коли, много хора, което заглушава силата на звуците (както ако падне стотинка в празна стая, звукът е много по-отчетлив, отколкото ако падне в препълнена с вещи стая); а 4
човек има нужда от звуци в чистия им вид; и за това са създадени дискотеките – за да създават чисти отчетливи звуци.
По това време ми доставяше удоволствие да се бунтувам срещу правилата, макар да не го правех чак толкова явно. Спомням си, че една вечер нахълтах в едно заведение, където имаше сватба. Булката ми изглеждаше нещастна и у мен се породи желанието да й изпея някоя песен като поздрав за нея (аз пеех в ансамбъл). Попитах диджея дали може и той позволи. Но собственика не беше съгласен. Аз настоявах, докато не видях, че собственика е на крачка да извика полиция. Тогава си тръгнах.
Най-силното ми маниакално изживяване обаче беше друго…
Няколко дни подред аз живеех с мисълта, че ще умра много скоро. Бях написала писмо до една от съквартирантките си, върху което бях написала да го отвори само ако ми е много сърдита и почти ме мрази. В писмото бях написала, че щом го е отворила с толкова лоши чувства, то значи ще предизвика моята смърт с омразата си. И така един ден, много уморена, аз се прибрах в стаята си в Студентски град. Леглото на съквартирантката ми беше в ъгъла. А ъглите ме карат да се чувствам защитена. Легнах на нейното легло с надеждата там да заспя (не бях спала от няколко дни). Изведнъж съквартирантката ми нахълта с гръм и трясък в стаята. Беше в лошо настроение. Видя ме, че съм легнала на леглото й и дори не ми даде възможност да й обясня защо, а направо почна да крещи и да ме обвинява. Аз се опитах да говоря с нея, но тъй като не се получи, отново си пуснах музика със слушалките, за да не я чувам. Това още повече я разгневи. Виждах я как хвърля разни предмети по земята, как удря с ръце по масата… Бях й казала, че няма право да се държи така наставнически с мен, защото е нелегално в стаята ми (така си и беше) и ако продължи така ще я издам на домакинката. Това допълнително я беше изплашило и разгневило…
Бях затворила очи за известно време. Когато ги отворих нея я нямаше. Станах от леглото. Някой чукаше на вратата. Отидох да отключа, но ключът го нямаше нито на ключалката, нито на шкафа, където обикновено го оставях. Погледнах през една дупчица на вратата и видях, че е една позната. Казах й, че не немирам ключа, да изчака малко, докато го намеря. А тя вместо да каже нещо викаше: ”Няма ли някой да отвори?!”. Аз отново се опитах да й кажа нещо, но тя изглежда не ме чуваше. Отново погледнах през дупчицата. И изпитах ужасяващо чувство. Виждах у познатата си купчина месо и се разграничавах от него. Почувствах се буквално мъртва. Влязох в банята и… там намерих писмото до съквартирантката ми – отворено и изгорено, виждаха се само откъслечни части. Това беше капакът. Вече бях убедена, че съм мъртва, че писмото е свършило предназначението си. Мислех си, че всеки момент в стаята ще влязат лекари от бърза помощ да изнесат трупа ми. Страхувах се да погледна към леглото, за да не видя тялото си проснато там. Отидох до прозореца и гласно започнах да разговарям с Бог – ако съм мъртва да ми прати някой близък, който е починал, нещо познато, което да ме успокои, защото в онзи момент изпитвах най-големия панически страх, който някога съм изпитвала… По-голям и от предчувствието ми за края на света.
В стаята имаше три балона. Аз ги взех и започнах да ги размахвам през прозореца с надеждата някой да забележи ако не мен, то поне тях. Бях убедена, че аз вече нямам тяло и за това никой не може да ме види. На косъм 5
бях да скоча през прозореца с идеята, че вече мога да летя… Спомням си, че покрай прозореца минаваха хора. Никой не ме поглеждаше. Но минаха няколко познати и те ме видяха. Поздравих ги. Тогава реших, че ме виждат само хората, с които имам емоционална връзка. Но освен тях ме видяха и още няколко души. Едни момчета ми казаха, че съм луда. А едно момиче (и до днес не знам защо) отговори на въпроса ми „Коя съм аз?” с думите: ”Ти си вчера!”. Не знам колко време съм стояла на прозореца, цялата разтреперана и обляна в сълзи, но накрая двете ми съквартирантки влязоха в стаята. Тази, която споменах по-горе, да я наречем Л., имаше виновен поглед. По-късно разбрах, че тя е взела ключът ми от страх да не я издам на домкинката и ме е заключила отвън. Другото момиче, да я наречем Н., беше много обезпокоена за мен. А фактът, че те ме виждат, не ме извади от заблудата, че съм мъртва. Но реших, че щом те могат да разговарят с мен, то вероятно ако не съм мъртва, то поне съм в кома и в момента разговарям с техните души, докато съквартирантките ми спят. Спомням си, че ги попитах дали ме обичат. Само Н. каза, че ме обича и дори ме прегърна. Задавах всевъзможни глупави въпроси с мисълта, че в момента съм в свят, в който има други закони. Питах ги дали мога да ям, дали мога да пия вода, дали мога да слушам музика, дали мога да отида сред природата…
Съквартирантките ми не разбираха какво ми се случва. А аз още по-малко. Заедно отидохме до парка. Аз се поуспокоих, но не защото излязох от заблудата, а защото приех факта, че или съм мъртва, или съм в кома. Когато се върнах в стаята заедно със съквартирантките не можех да си спомня коя дата сме точно. Тогава Л. се опита да ми внуши, че последната една седмица въобще не я помня. А аз я помнех, разбира се. И изведнъж осъзнах истината – аз не бях мъртва. Навързах фактите и разбрах, че ако Л. не се беше държала така агресивно, че ако не ме беше заключила в стаята (както тя си призна, че е направила, уж защото се притеснявала за мен), може би аз нямаше да изпадна в онова състояние. Не знам трезво ли съм разсъждавала, но казах на Л. да се изнесе, ако не иска да кажа на домакинката, че е при мен нелегално. Сега си давам сметка, че е трябвало много по-рано да направя това, защото Л. се държеше с мен така, сякаш аз съм нелегална, а не тя. Имаше голям скандал. Повече говорех аз. В крайна сметка тя се изнесе.
С това обаче манията ми не приключи. Аз продъжих да не мога да спя. Един ден оставих касетофона на една от съквартирантките и собствените си компакт-дискове насред пътя с мисълта, че всичко материално около мен е заблуда. И така, след още много странни събития, които мисля, че е излишно да описвам, се озовах при брат си и сестра си. И до днес съм благодарна на съквартирантката си Н., която ме придружи във влака до града, в който живееха брат ми и сестра ми. Във влака също имах странни преживявания. Мислех си, че влакът не е обикновен влак, а символизира нещо, не помня какво. С нас имаше един старец и аз си бях внушила, че в него е вселена душата на мъжът, в който уж бях влиюбена тогава. Мислех си, че той, аз и Н. сме втората Света троица… Както и да е. На гарата в П. ме посрещна сестра ми. Прекарала съм в апартамента им само 2 дни, а имах чувството, че са се минали седмици. Времето за мен тогава течеше по някакви други закони. Спомням си как странно виждах небето, когато се зазоряваше. Сякаш беше застинало… Не мога да го опиша. Брат ми и сестра ми, които са семейни от доста време, не знаеха какво да правят с мен. Бях неконтролируема. Всевъзможни мисли минаваха през ума ми. Смятах, че идва нов период за човечеството, че нов месия ще слезе на земята и този път той ще е жена. На 6
моменти мислех, че тази жена ще съм аз. Паралелно с това смятах, че съм дрогирана и в брат си и сестра си виждах други хора, които посредством халюцинации са ме накарали да смятам, че аз всъщност виждам брат си и сестра си. Мислех си още, че когато съм паднала от третия етаж като дете, всъщност не съм се възстановила, а съм останала 19 години в кома и целият ми живот е бил една илюзия. Освен всичко това имах теории за траките, славяните и прабългарите, смятах, че най-старият език на планетата е прабългарския, чертаех някакви чертежи или по-скоро диаграми за характера на езиците… Странните ми хрумвания нямаха край и едва ли някога бих могла да ги опиша всичките. Накрая семейството ми се принуди да ме заведе в болница за душевно здраве. На мен обаче ми казаха, че ще ме водят в токсикология, тъй като аз смятах, както казах по-горе, че съм дрогирана. В болницата прекарах 2 месеца. Първите няколко дни все още живеех в заблуди. Отказвах да пия хапчетата, защото ми действаха много зле физически – не можех да движа тялото си, не можех да го контролирам… Все пак лекарствата ми помогнаха да се възстановя, макар и на цената на не дотам приятни усещания…
Колкото и странно да звучи, болестта ми ми помогна в нещо. Благодарение на нея разбрах, че съм много обичана от семейството ми, макар и не винаги това да е показвано по правилния начин…
И така, от тогава до сега са минали почти две години. До скоро не бях изпадала нито в мания, нито в депресия, но преди няколко седмици отново се случи. Този път обаче в лека форма. Тревожеха ме мисли за първоизточника и характера на духа и материята, стигнах до извода, че Бог е Духа, а Вселената – Материята. Пишех странни писма, пратени уж от Вселената, пишех (и все още пиша) писма до Бог. Но разбрах едно – и манията и депресията се овладяват най-добре с подходяща музика и много писане, което да снеме тежестта на абстрактните мисли от съзнанието ми… Важно е също така ежедневието ми да е пълно с ангажименти, които да ме откъсват от странните мисли…
Знам, че хора, които не са боледували от БАР ще възприемат разказа ми като… като размисъл на един болен ум (не казвам, че всички така ще реагират)… Може и така да е. Но само човек, изпитал това, което изпитват хората болни от БАР би могъл да ме разбере.
Обръщам се към всички, които са минали по моя път, да се свържат с мен или с другото момиче, публикувало разказа си в сайта. Нейна е идеята да се сформира група от хора, болни от БАР. Може би с общи усилия ще успеем да поставим болестта в свой контрол, а не ние да бъдем в неин…

22-21 януари 2008 г.
mis_psihoanaliza@abv.bg