Бях на 20 години – втори курс студентка – когато започнаха слаби кървения по два три дни по средата на цикъла. До тогава всичко беше наред – от 12 години имах редовен цикъл. Това много ме разтревожи; естествено, разтревожи се и майка ми. Ходихме при една лекарка, която аз никога няма да забравя. Първоначално тя казваше, че проблемите се дължат на овулацията, по-късно изписа лекарства, а след това каза, че „това с лекарства няма да се оправи”. Изпрати ме на лечебна физкултура във ВИФ. Там имаше и други момичета с подобни проблеми. Кървенето след един месец спря и аз се чувствах чудесно. Болките спряха. Лекарката изказа мнението си, че ХТИ е един тежък институт и ние, момичетата, стоим цял ден сгънати на столчетата (което си беше така) и си съсипваме нервите. Това беше нейното мнение – да се откажа от следването. Имаше и друга, много добра възможност да придобия специалност – по инициатива на майка ми и твърдото мнение на психиатърката, която дълбоко уважавам. Но тъй като съм много твърдоглава, въпреки това не я послушах. Много се затворих, непрекъснато плачех, четях медицинска литература, от която нищо не разбирах и си вадех погрешни заключения. Там има такива страхотии, много от които пренасях върху себе си. Никъде не излизах, бях много разсеяна и все си мислех, че ще се окаже нещо лошо. Стоях над учебниците, без да мога да се съсредоточа, с лоши мисли, а и техниката не ме влечеше особено. Така часове, дни, месеци… Все една и съща мисъл… С майка ми обиколихме едва ли не всички възможни гинеколози, все ловях всяка дума и жест. Тъй като не съм особено постоянна, освен случаите, в които си вредя, щом се подобри здравословното ми състояние, престанах да ходя на упражнения в ВИФ и в къщи не правех нищо.

Започна едно мятане напред-назад… В един омагьосан кръг. Ученето не върви, никъде не излизам, кървенето се появи отново и нещата се задълбочаваха. Пратиха ме в ендокринологията и лекарите казаха, че е хормонално. Две години трябваше да вземам лекарства. Една година не се решавах да го вземам, защото знаех, че има странични ефекти. Смятах, че е най-добре нещата да се оправят по естествен път, и не преодолях своята инертност.

Отказах се от следването: и там беше едно лутане. След дълги колебания и съмнения мисълта, че съм неспособна да уча, задълбочи моята увереност, че няма да имам деца. Много плаках и следях всяка промяна, като всичко тълкувах в полза на моята увереност, че е нещо лошо.
Много обичам децата и смятам, че те са най-чистите, най-непосредствените, най-неподправени, естествени и любопитни (в опознаването на света), най-сладките същества. Ако им се усмихнеш – веднага се усмихват, толкова са чаровни.

Когато тръгнах на работа, самочувствието ми се подобри. Бях оставила „тези лоши мисли” на заден план. Тъй като не завърших, работих като чертожник. Работата ми харесваше и аз я изпълнявах с желание. Попаднах в младежки колектив и мисля, че ме уважаваха, защото съвестно изпълнявах задачите, които ми даваха. Самочувствието ми се подобри, съня се подобри и не взимах никакви лекарства. Започнах да ходя редовно на Витоша – имам познати планинари. Но иначе водех изолиран живот. Нямах познати, с които да излизам. От работа в къщи. Ходих много на театър, кино и концерти, и това ме правеше щастлива.

Но усещах една празнота – мислех си, че не съм като другите момичета, нещо е повредено в мен и аз няма да имам деца.

На 31 години бях на преглед в МА, гледаха ме на видеозонд и ми казаха, че имам миоматични възли. Това окончателно ликвидира всички надежди в мен, че мога да създам семейство като другите жени и ще мога да имам деца, т.е. чувството за непълноценност се засили от всички страни.

Ходех на работа и това ме отвличаше от натрапливите мисли. Знаех, че много момичета и жени имат някакви проблеми, по-големи или по-малки, но това не ми помагаше особено.

Ходех редовно на контролни прегледи, но аз все се взирах в лицето на лекаря, дали тези възли ще изчезнат или ще се увеличат. Имах огромно доверие в него и се надявах да стане чудо. Четох някъде, че има вътрешни и външни възли и че при някои външни може да се направи операция и да се запазят детеродните органи. Надявах се поне на това.

На 32 години започнаха продължителни случаи на кървене със силни болки. Влязох в болница да ме изследват и не предадох медицинското в работа. Не исках никой да знае за моята болка.

Напуснах работа, за да не се оглеждат по мен колежките. Не се решавах да се оперирам, защото това би отнело от мен един много важен за жената орган. Тогава си мислех: „Как ще живея след това, вече няма да съм същата, всички органи на човека имат своето предназначение и са взаимно свързани, нарушава целостта на организма и това не може да не се отрази на другите органи, това е ранен климакс и ще се отрази зле и на без това разнебитената ми нервна система”.

От самата операция не се страхувах, защото имах доверие в лекаря. Единствения ми страх беше, как ще живея след това, белязана и дамгосана. Не се страхувах и от други последствия.

Така че удължих сама болките и не се решавах на операцията, само защото мислех, че вече няма да съм като другите жени.

Останах в къщи. Самоизтезавах се, докато положението стана нетърпимо. Психиатърката ме уверяваше, че след операцията ще ми олекне и ще се чувствам по-добре, но трябваше да минат пет години, за да се реша да се оперирам.

Още на втория ден след операцията ми олекна, стархотна тежест падна от мен. Летях, казвах си: „Вече за нищо няма да се ядосвам напразно, колко е хубаво нищо да не те боли”.

Аз съм издръжлива на болка и физически бях много здраво дете, но като че нещо все ме тласка да се самонаказвам и измъчвам (а и другите около мен).

След операцията психиатърката ми назначи лечение, защото не можех да се храня и да спя. Мина около година и тръгнах на работа. Бях много добре. Установи се един нормален ритъм на живот, докато ликвидираха предприятието, в което работех. Но това е друга история.
Може би нямаше толкова да се измъчвам, по-леко щях да преодолея този преломен момент в моя живот, ако имах две деца.

Има една голяма празнота в живота ми, но се уча да се радвам на малките радости, на един слънчев ден, среща с приятен човек, на една усмивка, която може да те стопли. Да се радвам, че мога да се движа да се видя с групата, с Мартина в „Адаптация”, където мога да споделя неща и да чуя неща. Това много ме радва и чувствам, че принадлежа на една група, в която някои хора са с повече мъка, може би. Така, че трябва да съм благодарна на това, което имам.

В резултат на всички неща, които съм преживяла в живота си, мога да кажа следното: Организмът има учудващата способност да се възстановява от много и тежки травми. Но ние живеем нездравословно, против законите на природата. Пренебрегваме нейните предупреждения и после се чудим откъде идват болестите.