През 1973 един раб се е родил и видял някои неща до 35–та си година. Предстои ми тази година да направя 36 години.

А какво е видял? Видял е небесната дъга няколко пъти…

Може би е почувствал, че ще срещне любимата си по-късно, и тогава той бил на 10 години. Това станало, когато бил при баба си и дядо си на село. Почувствал го толкова силно, че почти повярвал, че се е случило.

Завършил гимназия – 105 училище София, английска, неразширена. Където УПК с профил – строителство. Има курсове по кулинария в ТОХ, за готвач и кулинар. Освен това курсове в Агенция „Лидер”, за шиене на дрехи.

А сега работи в магазини Видима Идеал Стандарт за фаянс и теракот.

Този раб съм аз.

Моите хобита са: китара, гоблени, опит за писане на приказки…

В моето семейство съм получавал груби обиди и дори мисля, че това толкова ме е наранило, че като че ли се е отразило на слуха ми. Имам шизофренна параноя. Няколко пъти съм лежал в болница.

През живота си, в семейството ми, често съм бил лишаван от внимание, любов, подкрепа, до някаква степен – и съчувствие. В тежките ми моменти, когато съм имал нужда от присъствие, но не съм го получавал, моят начин да се справя с това беше – Литературата. Четейки поезия, романи и приказки, се опитвах да се докосна до мъдростта на приказките, като това ми даваше топлина и желание за развитие и живот.

По-късно аз сам се опитвах да пиша приказки под едно мое заглавие – „Под слънцето, луната и дъгата”.

Аз загубих баща си, когато бях на 23 години. От тогава живея само с майка си. Периодично майка ми ми казва, че нямаме достатъчно средства за да покриваме битовите си нужди. Формирал се е един специфичен цикъл. При него на определен период от време, майка ми оставя домакинството без важни хранителни продукти и ние гладуваме. Това отношение от страна на майка ми ме кара да се чувствам нежелан, пренебрегнат и не обичан. Много пъти съм се усещал наранен и неразбран. Всеки път, когато се опитам да изразя мнение, срещам трудност. Моето мнение никога не се взима на сериозно, това ме кара да съм потиснат.

Веднъж казах на майка ми: „Мамо, знаеш ли колко ми струва да работя на две места през седмицата…” …отговорът беше: „Не ме интересува…”

В резултат на това отношение аз имам психично заболяване и нарушена трудова способност 80%. След смъртта на баща ми, при все, че съм лежал няколко пъти в болница, не съм спирал да се залавям за работа периодично.

Аз имам едно мое мото и то е: „Чувствата раждат чувства, но насилието не винаги ражда насилие”.

Благодарен съм на малкото приятели, лекари и свещеници, дори на непознати за мен хора, които в трудни моменти са ми  помагали, за това, което съм в момента. А сега се чувствам не толкова тревожен и по-скоро добре.

Когато съм се чувствал най-самотен, съм търсил утеха и в християнската религията. Мисля, че това ми помогна да изградя едно специално религиозно усещане. Това ме прави да се чувствам по-добър, дава ми смисъл и ми помага да откривам красивите неща в живота.

Сега искам да отправя послание към всички хора, които имат моят психичен проблем. И посланието ми е:

„Живота не зависи от нас! Но ние сме длъжни на живота! А той е суров и справедлив!”

Аз се уча на търпение…..

едно от моите стихотворения

Кокиченце

Видях едно кокиченце с белите си цветове

И зеленото си похлупаче,

Заприлича ми на микрофонче, нашепващо ми нещо святичко,

Сякаш за любовта и пролетта!