По време на пуберитета, през 1970 година, дъщеря ми И. получи много окосмяване, предимно по лицето. Започнахме да й правим различни изследвания, за да разберем на какво се дължи това. Оказа се, че има кисти на яйчниците и следва да й се направи операция в ендокринологията, след което да се премахнат космите чрез епилация с електрически ток. Такава бе направена приблизително през септември месец на 1974 година. През 1974 година дъщеря ми бе приета във ВУЗ. По време на изпитите на първия семестър на 1975 година, началото на февруари месец, тя получи някакво психическо разстройство и се наложи да я заведем на изследване и лечение в болницата на IV км., където в същото време бяха приети още няколко жени, които също бяха оперирани заедно с нея в разстояние на няколко дни. След известно време престой и лечение в болницата бе изписана, като й бяха назначени лекарства, като Тиоридазин, Мажептил, Орап, Халоперидол, Поналит и др., също инжекции Флуанксол, Лепонекс, които се сменяха периодически във връзка със състоянието й, по усмотрение на лекуващия лекар д-р Влаев. Повече от четири години, когато беше добре, тя вземаше само един Тиоридазин от 25 мг. вечер. След като завърши ВУЗ, без цитираната диагноза, трябваше да се прехвърли в градския психодиспансер, за да продължат да я наблюдават. От тогава започнаха и проблемите ни. Набързо й сложиха диагноза и започнаха да я лекуват с лекарства, като Халоперидол, Хлоразин, Флуперин, Флуанксол, Елениум, Лепонекс и др., в доста големи количества. Лекуващи лекари й бяха д-р С. и д-р П. Особено първата й предписваше допълнителни лекарства, по желание на дъщеря ми, без да се съобразява с изричната ми уговорка да не й се дават допълнителни лекарства, без да е дошла с родител. Аз имах близък лекар психиатър, с който винаги съм се консултирала, дали е имало нужда от допълнителни лекарства, особено пък такива, които тя ги иска, и лекарката, за да за да се отърве от нея, й ги изписваше. Това продължи с години. Дъщеря ми ги криеше от мен и си ги пиеше. Аз, като ги намирах, ги прибирах, и така лека-полека тя затъпяваше все повече и повече. Всеки лекар знае, че голямото количество от тези лекарства не лекува, а обратно – влошава състоянието на болния, да не говорим, че уврежда и органите му, като черен дроб, бъбреци и т.н. През всичките тези години един единствен път й бе направено изследването на кръв и урина, и то по мое настояване. От началото на 1984 година тя окончателно се прехвърли в Градския психодиспансер (поради завършване на ВУЗ). От тогава до 2001 г., от когато е издадена рецептурната книжка, а и след това, я лекуваха горепосочените лекарки с по-горе изброените лекарства и тя си беше перманентно недобре. Въобразяваше си, че има деца, които ги гледат някъде в провинцията, при моя леля, и други подобни фантасмагории. Аз все говорех, че това не е вярно, че няма как да стане, след като тя си няма приятел (водила е много малко полов живот). Но си мисля, че реалност и сънища се объркаха при нея. През тези години много пъти съм казвала да пробваме с други лекарства. И макар, че вече по телевизията бяха започнали да рекламират продукти на „Янсен”, например Рисперидон, както тогава го рекламираше професор от Александровска болница и здравната каса го отпусна безплатно, също го изписваха и в Бургаския психодиспансер. Аз поисках да го изпишат и на И., пък дано й помогне. Д-р Колева ми каза, че е много скъп и не може да й го изпише, аз пък не можех да го купувам, и така си остана със старите евтини, но увреждащи лекарства. Като гледам рецептурната книжка – Халоперидол, Паркизан (използван от наркоманите за техните цели), Клопиксол, Модитен, Хлоразин и т.н. Накрая не можах да се стърпя и отидах пак при д-р К. да искам смяна на лекарството (през май месец 2002 г.) и тя, след като се чуди какво да й предпише, реши това да бъде Лепонекс 100 мг., като ме предупреди, че всеки месец трябва да й се изследват левкоцитите. Оказа се, че те намаляват с 700-800 броя на месец и бяха останали след третия месец 4000 броя. Тогава й казах, че няма защо да продължаваме повече, за да не се получи и друго заболяване. Тя ме успокои, че две болни били с 3500 левкоцити. Аз пак я помолих да сменим лекарството с някакво друго. Тя пак започна да се чуди какво да бъде то. Аз я подсетих например за Рисполепт, и тя ми отговори: ” О да, ние го даваме на болните и те с него се чувстват много добре…”!Тогава за сетен път се убедих, че на болните се дават по-евтини лекарства, той като може би те и без това са обречени. Такова е мнението на лекарите от психодиспансера, а камо ли пък на обществото. Наскоро след това разбрах, че е премахнато районирането на психично болните и може да се смени лекуващия лекар, затова по препоръка на мои близки я записахме за наблюдение и лечение при д-р Сотиров от Центъра за психично здраве „Адаптация”. В същото време тя посещава, когато е в София, и сбирките, които се провеждат в „Адаптация” с болните в ремисия, което мисля, че е много добре за тях.

София 25.10.2007 г.                                                 Родител!