Въздуха в парка беше наситен с озон. След проливния дъжд оловносивото небе постепенно преминаваше във вечерен здрач. Малкото дете вдишваше опиянено свежия въздух, който блажено разхлаждаше разгорещеното му телце. Заето от мрачните си мисли, то не чувстваше нищо, просто бързаше. Бързаше към големия паметник с много фигури, въоръжени с всякакви оръжия и завършващ на върха като стрела. Стигна до него, започна да се катери. Някаква вътрешна сила му даваше неподозирана сила. Целта беше върхът. Върхът на всяка цена.

Детето беше разбрало, че бяха осакатили гласа му, че родителите му са небрежни, съсипали здравето му хора, а любимите му баба и дядо са безпомощни да променят стореното. Светът около него вече е безкрайно скучен и сив. То никога нямаше да пее заедно с тези, които обича! Но поне веднъж, един единствен път, щеше да полети като птица, птица от синия юг!… И щеше да полети сега.

Фигурите по монумента с метални шмайзери в ръце късаха дрехите му и разкървавиха лицето и ръцете му. Кръвта имаше солен вкус, сякаш за да му напомни, че това, което щеше да се случи след малко, щеше да е необратимо. Нека е необратимо! Над мене е безкрайната синева, а в нозете ми е твърдата и противна земя. Ще литна като птица. Ще се рея във висините, където си поискам. Малко е страшно, наистина, и затова трябва да го направя веднага. Разперих ръце, краката ми отблъснаха фундамента и вече бях свободен. Имах възможността да бъда незабелязан и необезпокояван навсякъде където си поискам.

Събудих се в леглото щастливо ухилен. Кученцето Жожо проскимтяваше доволно в краката ми и се галеше. А моята приятелка Николет се притискаше в мен. Започваше нов ден. Може би все още имаше надежда… И може би сме живи, защото ни се иска новият ден да е първи и различен от останалите… Да бъде ден!… Денят на Жорж!

От тогава измина страшно много време. Неутолимото ми желание да избягам от една смазваща недействителност ме направи абсолютно свободен. Победих смъртта преди да срещна твърдата земя. Явно земята беше разбрала по някакъв си свой начин, че сблъсъкът ми с нея няма да ми направи никакво впечатление, защото цялата ми същност беше устремена към висините.

Сега адът и раят са край мен! Заобикалям пъкъла, както се заобикаля досаден контрольор в градския транспорт, а с рая няма какво да си кажем, защото сме едно! Навсякъде съм! С песните на птичките… Със свободното реене на орела във висините…

По някой път пикирам като сокол, но не за да изплаша някого, а просто да се заиграя. Никна с цветенцата и увяхвам с тях, за да продължа в нещо друго… С хората съм заедно… с техния смях, с мечтите им, с копнежите им, с неосъществените надежди и със страшния им край! Тогава ги успокоявам, че това е само една илюзия, плод на стандартен стереотип, и че всичко продължава, ако слушат вътрешния си глас и не вярват на лъжепророци, които са им определили как да живеят, защо да живеят и колко да живеят и всъщност изградили империя от комплекси и фобии.

Просто да литнат като мен. Така ще избегнат всички възможни страдания и безобразия, които орисниците и битието са им предопределили за да ги впримчат и бавно и садистично да ги душат.

С Жорж ще сте може би несигурни, но стопроцентово свободни!

Свободни да бъдете себе си, да обичате другите, каквито и да са. Когато разберете, че злото е социална проекция, а при Жорж е само нееволюирало добро!