Казвам се Сабина Найденова. Наскоро навърших 40. Преди време, в началото на 2007 г., написах разказ, озаглавен: „Моята тайна”. Оттогава се случиха различни събития и аз от доста време се каня да напиша продължение на историята си.

Ще започна малко по-отдалеч, с кратко описание на моето отношение към тайните в живота ми и начина, по който то се променяше.

В моето семейство имаше неписани правила в присъствието на кого могат да се повдигат определени теми, кои теми са табу, кое е допустимо като мнение и кое не е. Семейството ми имаше ясна картина каква трябва да съм аз, какво трябва да постигна, кое е успех – кое провал в живота ми, от мен се искаше да вървя в добре очертаните коловози на тези очаквания. 18 години от живота си аз това и правех.

После, вероятно, дойде моята първа криза на ценностите. Сега като се връщам назад си мисля, че това май беше и моята позакъсняла пубертетна криза. Тя ме споходи в годината, в която щях да навърша 18, и като че ли нямаше как да дойде по-рано, защото до този момент съзнанието ми бе твърде заето с друго: с желанието да бъда идеалното дете. Учех упорито, всяка година завършвах с отличен успех: винаги 6.00, не просто някакъв над 5.50; исках всякак да се харесам на родителите си и все ми се струваше, че не правя достатъчно.

Когато средното образование беше зад гърба ми, завършено със златен медал за отличен успех и примерно поведение от Софийската Математическа Гимназия, когато бях приета за студенткав УНСС с оценка от приемния изпит по математика6.00, в първата специалност от моите желания, аз май най-после намерих време за някои останали на по-заден план въпроси, като например: „Какво искам аз от живота си?”, „Защо досега някои неща в него не ми се получават и къде бъркам?”, „Всичко от това, което ми казват нашите, точно така ли е?” и др. Навярно именно така започна моята пубертетна криза, но малшанс за мен беше, че тя дойде твърде късно и на фона на едно много примерно поведение. Аз, търсеща отговори, експериментираща и еуфорична от откритията си, бързо влязох в конфликт с околните. Неразбирането, което срещах, провокираше нарастване на възбудата в мен, възбудата в мен провокираше мои крайни мнения и постъпки, те бяха посрещани с нарастващо неразбиране, а то още повече провокираше възбудата в мен… Завъртях се в спирала на ескалиращи емоции, започна и безсъние от превъзбудата, с негова помощ излетях от спирала в експоненциална крива…Казано иначе – ситуацията напълно излезе от контрол, прерасна в психична криза, която при други обстоятелства навярно не би се разразила. Това бе първата ми маниакална криза и бе лекувана с прилаганите в българската психиатрия методи, т.е. само с лекарства. Ниският праг на чувствителност към лекарствата, който много по-късно се разкри като моя особеност, както и стечение на обстоятелствата, поради което продължих да взимам антиманиакални лекарства 3 дни в повече, след като вече бях превключила в депресия, според мен доведоха до това, че аз още при първото ми попадане в психиатрия бях предозирана с медикаменти. Това ме оттласна с голяма сила към другия полюс – депресията, и махалото в мен мощно се разлюля – сдобих се с хронично-рецидивиращо биполярно афективно разстройство. Не съм съвсем сигурна правилно ли тълкувам събитията от този период, но подобна гледна точка ми изглежда логична.

Психичната криза бе неприемлива и може би дори срамна за майка ми. Тя я запази в тайна от всички, включително от баща ми, който по това време не беше в България, от родителите си и от родителите му. Тя не потърси подкрепа от никого, може би защото случилото се с мен бе за нея недопустим провал и тя вярваше, че може да ми помогне да се изправя отново на краката си, да стана същата, каквато бях – нейното идеално момиче, а случилото се да забравим като един лош сън. Когато стана ясно, че никога повече няма да бъда същата, тя започна да разграничава в мен две личности: нормалната и ненормалната, като едновременно ме обичаше и я болеше заради тях.

Някъде докъм 30-та си година някак подсъзнателно бях възприела към себе си погледа на майка ми: Аз, провалила се недопустимо, състояща се от две независими личности, като според състоянието си: ремисия или криза, харесвах ту едната, ту другата от тях. Не можех да открия истината коя съм всъщност, не можех да се обединя в един-единствен човек. Спомням си темата на съчинението, което двете млади психоложки, при които ходех в края на 90-те години, ме накараха да напиша. Тя беше: „Наричайки я болест, аз пак се дистанцирам от нея”. Спомням си колко странно ми прозвуча това заглавие, как дори не ми беше хрумвало, че моята т.нар. болест може да е част от мен… Седнах да пиша и установих, че съм едно сболестта, а аз упорито отказвам да приема този факт. За мен беше прозрение.

Също така много години от живота ми темата за моето психично заболяване беше тайна, която споделях с другите само когато обстоятелствата го налагаха. Имах 2-3 доверени приятелки, но те също знаеха за нея просто защото се бе проявявала пред тях. Живеех с двойнствено усещане за себе си: Да, аз съм голяма работа и внушавам респект към всеки нов познат, до момента в който той не се сблъска с „болестното ми аз” – тогава узнава за скритата ми страна и аз вече съм една посрамена голяма работа… „Че коя е тя, всъщност? Психично болна! Ако знаеш какво направи!…”

Изглежда парадоксално, но благодарение именно на т.нар. ми болест, аз изминах дълъг път на развитие и промяна в отношението ми към света и тайните в живота ми. Нейното протичане ме накара да подложа на съмнение всичко, което знаех до този момент, включително разбирането за себе си. В своите крайни, дебалансирани състояния, аз се сблъсквах с непознатия човек в мен, с тези мои аспекти, които никога не съм искала да осъзная. Именно това ми помогна да се обединя и приема по-цялостно, а също да избягам от така ограничаващия шаблон на съвършената личност, в който се опитвах да се напъхам от дете. От момента, в който престанах да искам да бъда перфектна, аз спрях да се страхувам, че мога да сбъркам. Това ми даде свободата да експериментирам и да не се срамувам, че съм се изложила, независимо от резултата. Всеки бърка, нали? Най-голямото мое несъвършенство, моето психично разстройство, което ме вкарва и в най-конфузните ситуации, започна да изгражда в мен устойчивост към чуждото мнение, спокойствие и непукизъм, които оценявам високо. Да приемеш своите несъвършенства, означава да спреш да изпитваш нужда да пазиш в тайна много неща за себе си, които в миналото си крил, защото са накърнявали перфектния образ, който си показвал пред света. Ето, това за мен е основата за промяната в отношението ми към моите лични тайни; с тази гледна точка съм по-спокойна и уверена, с нея мога да напиша и настоящия разказ.

Предишният ми разказ свършва с това как съм намерила пак работа, как ходя на психотерапия, в опит да опозная по-добре себе си, как имам група за взаимопомощ от хора със сходни на моите проблеми, която много ми помага с обратната връзка и с подкрепата, които ми дава. И така, какво се случи после?

В работата се хванах здраво. Поех много ангажименти и ставах все по-натоварена, но това ми харесваше – харесваше ми чувството, че се справям! В миналото ми се беше случвало неведнъж да изпадна в маниакална криза от претоварване – ето защо в настоящата работа се радвах как, въпреки многото работа и постоянния стрес от вечно скъсените крайни срокове, аз се справях и бях добре. Но това справяне ми костваше на моменти много: на няколко пъти бях на границата на криза, която с психиатъра ми овладявахме с допълнителни антиманиакални и успокоителни лекарства. За себе си провеждах експеримент: доколко мога да нося на натоварване и стрес, преди да се разклатя по-опасно. И видях горната граница, защото в средата на 2009 година аз стигнах до началото на маниакална криза. Последните капки, изсипали се вкупом, които може би преляха чашата, беше натоварен период в работата, съчетан с допълнително напрежение покрай разразяващ се конфликт с пряката ми шефка, и Джулай морнинг, където три денонощия изкарахме почти без сън и във вихъра на силни емоции. За мое и на фирмата щастие, тогава живеех с приятелка, която навреме ми каза: „Спри се!“ и аз се спрях. Отидох при психиатъра си, той диагностицира началото на манията в мен и ми даде болнични.

Отсъствах от работа месеци. Като се завърнах разбрах, че съм единственият човек от отдела, определен за съкращение. Бях изпадала в подобна ситуация почти навсякъде, където бях работила, когато станеше известна диагнозата ми, така че очаквах поредния опит за уволнение в поредната фирма. Този път бях наистина добре подготвена – с всичките си натрупани от опит знания в областта на трудовото право и с адвокат на „горещата телефонна линия“ – застанах твърдо зад правата си и не можаха да ме съкратят. Законът в България на практика отлично пази от уволнение всички, които имат психично заболяване. Но след като Кодексът на труда стопира уволнението ми, започнаха психичните атаки в работата. Бях подложена на постоянни внушения: нежелана си, ненужна си, няма работа за теб; колежките дълго ме отбягваха. Удържах този психичен тормоз. Бях твърдо решена да се боря и да видя какво в крайна сметка ще се случи, при положение че оставам като нежелан елемент в система, която иска да се освободи от мен, но няма тази възможност. Доколко и как системата може да окаже влияние над мен в посоката, в която тя иска да се променят нещата, и доколко аз мога да й влияя в нашето постоянно взаимодействие. Започнах един от най-интересните си експерименти, който продължава и към момента. Всичко дотук по никакъв начин обаче не подобри отношенията с пряката ми шефка, която бе основният двигател в исканията за уволнението ми. Разгаряше се конфликта с нея и още една-две приближени й колежки, завъртяхме се във въртележка на превратно тълкуване и писане на имейли. През това време бях убедена, че причината за проблема е само в тях. Наскоро разглеждах безкрайните ни кореспонденции и видях, че и аз съм дала своя принос. Замесените в конфликтната ситуация хора, включително и аз самата със своите реакции, наложихме мнението, че съм човек, който създава проблеми, и с мен трудно се работи. Аз се превърнах в олицетворението на човека-проблем.

В групата ми за взаимопомощ се появяваха нови хора, някои от тях оставаха, други изчезваха от хоризонта. Бях щастлива да виждам живота в нея. Виждах смисъл и полза в нашите срещи и разговори. На мен те ми даваха среда на равни, сред които можех да си кажа всичко, което ми хрумне – без цензура, и които можех да изслушам, съпреживявайки и сравнявайки с моя опит; това беше място, на което се чувствах полезна – като в отговор на нещо разказано споделя свои преживявания, като дам съвет, почерпан от моя личен опит, като помогна на човека да види майтап там, където до момента вижда само трагедия… и по много други начини; групата ми даде силен тласък в изграждането на едно ново, независещо от психичните ми кризи самочувствие: неговата основа бе погледа ми към мен самата като личност, която е част от определен типаж хора с психични особености, да ги наречем за краткост биполярни. Търсих и намерих информация за известни личности с биполярно афективно разстройство: Леонардо да Винчи, Исак Нютон, Лев Толстой, Марк Твен, Джек Лондон, Лудвиг ван Бетовен, Роберт Шуман; от съвременниците: Жан-Клод Ван Дам, Мел Гибсън, Джим Кери, Шиниъд О’Конър, Аксел Роуз; и много, много други… Надарени, емблематични хора, обогатили света със своята мисъл, творчество, с осъществените си идеи и откритията си. Аз бях част от този клуб, имах свързващата характеристика на всички негови членове – тази психична особеност, чието овладяване и използването на всичките й позитиви зависеше само от мен! Именно поради това свое ново виждане аз вече избягвам да наричам биполярното афективно разстройство болест. Това е психична особеност, мощен мотор за велики дела, но като всеки мощен ресурс – ако не се владее добре, води до разрушения и нещастия.

В кръга от приятелите ми темата за моите психични проблемипрестана да бъде табу – постепенно аз направих пред всеки „пълни разкрития“ и от начина, по който те реагираха, видях колко малко трябваше да се притеснявам да кажа на емоционално близките ми хора още нещо за себе си. Виждах, с всеки един от тях аз бях приятел, защото си допадахме като светоусещане. Някаква допълнителна психична особеност не махаше нищо от нашата взаимна симпатия.

Психотерапията беше полезна за мен. Посещавах психотерапевтката си редовно, в продължение на около година. Осъзнах много неща за себе си благодарение на нашите срещи. На няколко пъти й четох мои кратки описанияна травмиращи моменти от живота ми, писани в моменти на криза, за да имаме по-добра основа за работа. Тя не веднъж ми казваше, че имам талант за писане, беше споделила това и с лекуващия ме психиатър, който от своя страна един ден ме помоли да опиша своята история. Искаше да я публикува на поддържания от него и негови колеги сайт с психично-здравна информация, който с годините ставаше все по-богат и полезен. Ето така, като малко неочакван резултат от психотерапевтичните ми сеанси, се появи вече споменатия първи разказ „Моята тайна“.

Малко от черния списък в този период. На татко му откриха злокачествен тумор. Той отлагаше и отлагаше операцията, накрая я направи буквално в последния момент, преди разсейките да се бяха пръснали навсякъде. Една година по-късно направи втора тежка операция с ендопротезиране на тазобедрената става, поради напреднала коксартроза. Поддържащата терапия след първата операция и резултатът от втората, не му позволяват вече да бъде в добро здраве. Моят татко, който винаги е бил най-сигурния стълб, на който съм можела да се облегна, само за няколко години загуби пред очите ми силата си и вече сам има нужда от подкрепа. Почина мое бившо гадже – на 33 г., от рак. Почина внезапно близка моя приятелка от групата ми за взаимопомощ – на 41 г., неясно от какво. Финансовият директор на фирмата направи опит да ме хлъзне: получих от него предложение да започна в друг отдел със значително увеличение на заплатата, на изпитателен срок – така можех да бъда уволнена. Отказах. Последваха офанзиви по налагане на дисциплинарно наказание, отново с цел да бъда уволнена. Не се получи – отговарях на три последователни искания за писмени обяснения, наказание не последва след нито едно от тях. Друга моя близка приятелка от групата за взаимопомощ почина – самоуби се на 35 г., скочи от 17-я етаж. В деня, когато се връщах от погребението й, разбрах, че баба е починала. А на другия ден в работата една от колежките ме обвини в сексуален тормоз. Смехотворно е, но по този повод се водиха кореспонденции и имах разговор с новата финансова директорка. Месец след това кола уби кучето ми. Изживях го много тежко. Това беше третия останал жив член от семейството. Майка навремето го взе като малко кученце, брат ми го бе тренирал да изпълнява команди, аз и татко го гледахме, когато останахме само двамата.

Междувременно, след като се разбра, че фирмата не може да ме уволни, с мен периодично се водеха разговори на тема: срещу колко заплати обезщетение бих напуснала. Още при първия разговор бях казала напосоки 10 заплати. В случая това означаваше около 10000 или около 12500 лева, в зависимост от това нетната или брутната ми заплата се вземе за основа. Това прозвуча в ушите на отсрещната страна като безумно бълнуване или като наглост, или като двете едновременно. „Невъзможно! Как си представяш това? Откъде фирмата ще вземе толкова пари, за да ти изплати подобно обезщетение???“, каза ми в първия разговор по темата главната счетоводителка, моята пряка началничка. В интерес на истината, ако тогава бях получила предложение с тази сума като обезщетение за напускане, вероятно щях да приема. Бях склонна дори да се пазарим, в едни нормални бизнес-преговори да договорим взаимноизгодните условия, при които може да се разреши тази трудна и за двете страни ситуация. Никой тогава, а и по-късно, не ме зачете като личност и не се отнесе към мен като равностоен бизнес-партньор. Никакви разговори не се проведоха между мен и човека, който взима решението да има ли и колко да бъде обезщетението ми – в случая това беше финансовия директор. През цялото време аз разговарях с негови посредници. Във всеки следващ разговор обяснявах как нямам намерение да напускам, но ако получа 10 заплати обезщетение може и да приема. Междувременно настъпиха промени в мениджмънта на фирмата. Новият финансов директор, англичанка, започна да прилага подход, различен от този на предишния. Тя също изпрати няколко посредника, които да говорят с мен и да опипат почвата, след което в края на м.юни 2011 г., аз получих писмено предложение, в което тя ми предлагаше от името на фирмата обезщетение от 10000 лева, срещу което да напусна. Бях изненадана. Предишният финансов директор никога не би „намерил“ толкова пари, за да ми ги предложи. Не би и помислил дори да го направи и поради още една причина – така се създаваше прецедент във фирмата, от който той се страхуваше. Обмислих добре какво да направя. Съветвах се с баща си, с адвоката си. Питах се готова ли съм да поема пътя към единствената друга алтернатива за мен: собствения бизнес. Дали щях да работя на сегашното си място или на друго, проблемите с които се сблъсквах бяха винаги същите. Така че аз не виждах смисъл да напусна, за да започна в друга фирма. За собствен бизнес прецених, че все още не съм готова – нямах самодисциплината, нито психичната устойчивост за това. Така че отказах предложението. Нещата в работата около мен вече не помръдваха, още повече че и документално всичко бе разписано ясно, изцяло в моя полза. И тогава, в средата на м.юли 2011 г., получих още едно предложение. То вече бе изключително изненадващо за мен. Този път мениджърът на финансов отдел, колега с който сме работили заедно години и добре се разбирахме, дойде при мен и ми предложи да бъда преназначена при него реално на същата позиция, на която искаше преди време да ме хлъзне старият финансов директор, този път „без никакви уловки, директно преназначаване на постоянен договор“. Какво стана, казах си аз, предния месец ми предлагат да напусна срещу обезщетение, този месец ми предлагат развитие в кариерата? Бях объркана. Обсъждах го с близките хора около мен, с адвоката си – никой не можеше да разтълкува еднозначно това действие. Започнаха дни на неспирни въпроси в главата ми. Проигравах сценарии, при които ако приема, мога да бъда изпързаляна от страна на по-висшия мениджмънт, дори и колегата, който ми предлагаше повишението, да е съвсем добронамерен и искрен, какъвто изглеждаше в разговора ни. А толкова много исках тази работа! Финансов анализатор, длъжността, която ми беше предложена, е най-близко до моето математическо образование и мислене, надградени с икономическо образование, тя винаги е представлявала интерес и предизвикателство за мен със задачите, които поставя, с по-обобщения поглед къмкорпоративната картина, който дава. Тази длъжност щеше да ме докосне до любимия свят на анализа и прогнозите. Освен това считах, че със своето появяване в този отдел щях да допринеса за подобряване на организацията в него чрез идеи и ноу-хау, почерпани от опита ми на счетоводител, като същевременно, придържането ми към моите железни работни принципи за спазване и на задълженията, и на правата ми, щеше да се отрази като един благоприятен полъх върху мисленето и на останалите анализатори – все млади, умни и упорити момчета и момичета, които бяха свикнали да жертват голяма част от личното си време за служебни задачи. Личният пример е много силна мотивираща сила за околните. Така че тази длъжност много ме привличаше, изгарях от желание да приема предложението и същевременно не спирах да търся каква е клопката, скрита зад него. Това много ме затормози.

Тук не трябва да пропускам нещо важно. От края на м.ноември 2010 г., аз започнах една по-специална терапия, която продължи осем месеца: юмейхо, съчетано с очистителни процедури и хомеопатия. Поех голям риск с това, че от момента на започването й спрях напълно поддържащите си лекарства, защото реших да направя един чист експеримент. Исках, както и не преставам да искам, да намеря средство, с което да се излекувам от биполярните си кризи, вместо да се поддържам цял живот с лекарства, които при това дори не гарантират на 100% моето здраве, а само „намаляват вероятността от криза“. Юмейхо представлява източен специален масаж, който премахва енергийните блокажи по тялото и намества всички стави и кости в нормалното им положение, с което спомага за самооздравителните процеси на всички органи и системи. Силните очистителни процедури, които включваше терапията, ме наведоха на мисълта, че мога да видя пълния ефект от тях ако престана да вкарвам химия в себе си. Държах връзка със своя психиатър, бях казала и на всички близки хора около мен с какво съм се захванала и че съм спряла лекарствата – баща ми, приятели, на някои от колегите, за да ме наблюдават и да ми дават обратна връзка, ако нещо обезпокоително започне да се случва. Сега отчитам, че моделът на връзка с психиатъра ми беше сбъркан. Аз всеки месец на датата, на която започнах алтернативната терапия, му пишех как се чувствам – с есемес или имейл. Само че реална връзка би имало, ако се срещахме, вместо да му се отчитам писмено – без отговор от него. Това писмено послание дори по-скоро би могло да се тълкувакато демонстрация – „Вижте ме, докторе, добре съм!“, отколкото като търсене на обратна връзка. При положение че не сме се срещнали и няма преки впечатления от мен, той няма основа, на която да изгради мнение как съм.

В този период, в който бях без поддържащата ми терапия, се разиграваха събитията с опитите за дисциплинарно наказание, самоубийството на приятелката ми, смъртта на баба ми, прегазването на кучето ми, предложението за напускане срещу 10000 лева, последвано от предложението за преназначаване във финансов отдел. Ето, това последно предложение много ме обърка и вероятно се оказа фатално за вътрешното ми крехко равновесие. Нямам друго логично обяснение за това, което се случиняколко дни по-късно, а именно: аз влязохв психична криза. Тя не беше чисто маниакална, психотичният елемент в нея беше по-силно изразен: беше поредица от филми, които вървяха в главата ми. Аз вярвах за всеки един от тях, че е истина. Не правех връзка между различните светове, които се сменяха в главата ми дори в рамките на един ден. Плувах в едно пространство наварианти, еднакво възможни и осъществени за мен, всеки вариант еднакво логичен и с предишните, и с действителността.

В крайна сметка, реалността е нещо, в което всеки човек вярва – в съзнанието му неговата реалност е 100% истинска. Колкото по-близки са реалностите, в които вярват отделните хора, толкова по-добре се разбират, толкова по-адекватни са в очите си един за друг. Може ли човек да обясни на някой, който се събужда намусен и целия ден намира причини за лошото си настроение, че не светът е враждебен, а той го вижда по този начин – това е неговата реалност. Или пък на някой, който се събужда изпълнен с желание за живот и предвкусващ радостта от идващия ден, че това е отражение на неговия вътрешен заряд и неговите очаквания за чудесен ден. И може ли човек да обясни и на двамата, че чрез своята настройка към света те не само отразяват по различен начин, но и провокират събитията, които им се случват? Това е затворен причинно-следствен кръг, който изцяло определя реалността им такава, каквато я виждат, и я прави за тях истинска на 100%. Тези хора, както и всички останали „нормални“, имат право на своите светове, вариращи един от друг, но в общоприетите рамки за „нормалното“. Питам се понякога, защо в такъв случай аз и другите подобни на мен нямаме право на нашите така интересни многобройни светове, само защото са по-необичайни и затова по-трудно разбираеми от мнозинството? Ако на един човек му е трудно да разбере моите многовариантни умствени построения, защото те не са му хрумвали и ги няма сред неговите модели във вярванията му за света, защо счита, че това му дава право да зачеркне начина ми на мислене като неадекватен? Та аз не зачертавам неговия начин като твърде ограничен, въпреки очевидната трудност да ме разбере, която той изпитва?!

За мен моите психотично-маниакални състояния съдържат откровения, но те същевременно и ме рушат. След дни на живот едновременно и в своята, и в общата реалност, завършващи винаги с шепи лекарства, аз съм счупена. Опитвам се да си спомня всички парчета от отхвърлената ми, но напълно логична действителност, откровението, което тя ми е дала; обикновено имам празни места, причинно-следствени връзки ми се губят и аз чувствам, че съм загубила част от себе си, защото съм загубила част от моя свят. Той не е общия споделен свят, но е не по-малко значимза мен.

След своята последна психична криза от юли 2011 година, аз направих нещо, което не бях правила досега. Седнах и възстанових възможно най-точно четирите дни на психозата си – описах всеки един от тях, логиката на мислите си и последователността на събитията: моите действия, реакциите на хората около мен. За първи път успях да видя цялата картина след като кризата бе отминала и успях да проследя своята вътрешна логика! Направих го съвсем схематично, защото се оказа, че ако седна и опиша нещата подробно, аз имам материал и сюжети не за един, а за няколко романа. Това, което бе текло в главата ми дори само в продължение на един час, се оказа твърде трудоемко за записване. Но след като си направих схемата, аз имам запазена в главата си пълната картина на събитията. За мен бе ценно да открия, че аз съм продължила да мисля логично и в психотичната си фаза, но вече стъпвайки на подвижната основа от постоянно меняща се парадигма. Ала кои са верните основни допускания – знае ли някой?

Вече от няколко дни работя. Завърнах се на същото работно място, сред същите колеги. За първи път в живота си се връщам на работно място, където хората са били свидетели на моя психична криза, и продължавам да работя с тях. Досега винаги съм напускала или са ме уволнявали. Да преодолея неудобството си, да успея да се доближа до тях зад неразбирането и страха, които ги правят резервирани към мен, да получа тяхната обратна връзка, да чуякакво точно се е случило от тяхна гледна точка, да провокирам или улесня въпросите им към мен, да обясня, да се почувствам разбрана – дали само аз имам нужда от това или би било полезно за всички участници в разигралите се събития?

15.11.2011
Следва продължение…

Автор: Сабина Найденова
За контакти: erop333@yahoo.com