История на една майка

Родена съм в София в семейство на интелигентни, културни и възпитани хора и, най-
важното, много добри, много трудолюбиви, почтени и честни. Баща ми беше инженер
лесовъд, турист, скиор и планинар par excelence. Майка ми беше добър математик и
работеше в статистиката. Имам сестра – инженер химик, с която се разбираме! Родителите
ми не бяха богати хора, тяхното богатство беше духовната им култура, добротата и
благородството. Тяхната грижа беше да дадат добро възпитание и образование на децата
си. Вкъщи много се четеше, слушаше се музика и се ходеше в планината. И така ние със
сестра ми израснахме в среда, в която нямаше насилие, лоши обноски, кавги и грозни
постъпки. Родителите ми се обичаха и държаха много един на друг. Така моето детство и
юношество преминаха в атмосфера на обич и разбирателство. Освен любовта на
родителите ми, ние със сестра ми се радвахме на грижите и вниманието на трите сестри на
майка ми. Две от тях са завършили американския колеж в Ловеч преди 9.IX.1944 г., а най-
голямата сестра на майка ми беше полиглот – знаеше френски, немски, английски и
работеше в Народна банка. Тя беше част от писателските среди по онова време. Като дете
пеех в прекрасен детски хор в продължение на 8 години, което за мен беше музикална и
житейска школа. Този хор ми даде много музикална култура, много приятели, пътувания в
чужбина, концерти по случай различни тържества, лагери през лятото в черноморски и
планински курорти – всичко това обогатяваше и разширяваше детските ми представи за
света и хората. Завърших икономика на външната търговия и работих в системата на
външната търговия и банките, където продължавам да работя и до днес. Ползвам
френски, руски и английски езици. Ползвам се с уважение от страна на моите колеги,
защото обичам работата си и се справям успешно с работните си задачи. Винаги съм
казвала мнението си и съм отстоявала идеите си и мнениятя си. От родителите си се
научих на честност и съм се старала винаги да имам такова отношение към всички. Не
само възпитанието, но и моята същност бяха за живот с честност, без лъжливи и
конюнктурни приятелства и може би затова винаги ми е било много трудно и както казват
мъдрите хора…”Хората са склонни да правят лесните неща, но те не винаги са правилни, а
правилните винаги са трудни”! А аз винаги съм се старала да върша правилните неща,
било ми е страшно трудно, мъчително, но Бог винаги ми е помагал, защото е виждал, че
съм на правилен път.
Описвам всичко това като увод, защото си мисля колко важно нещо е семейството,
средата, в която се ражда един човек и колко много загубих и колко голямо е страданието
ми от болестта на единствения ми син! Когато той се роди, целият ми предишен живот,
изпълнен с хармония, ред и спокойствие, се срина. След раждането на детето ми,
естествено цялото ми внимание и грижи беше насочено към него и започна истинската
борба в живота, както е казал Яне Сандански: “Човек се ражда, за да се бори. Робът за
свобода, а свободният за съвършенство”! Малко след неговото раждане се разделих с
неговия баща, който беше в чужбина, когато детето ми се роди. Започнах да гледам детето
си сама с помощта на моите добри родители. Синът ми растеше здраво и силно момченце.
Не му липсваше нищо и имаше най-важното: много обич от моя страна и от страна на
близките ми. Живеехме в къща с голяма градина, която се поддържаше от моя баща и
синът ми беше по цял ден навън, когато времето позволяваше, и се прибираше, когато
трябваше да спи. В първите класове в училище синът ми вървеше добре. Научи се да чете
бързо, но не пишеше добре и не се съсредоточаваше особено много. Водила съм го на
лекари, но всеки от тях го е отдавал на възрастта. Караше колело най-силно и бързо от
другите момчета. Веднъж даже деца го бяха блъснали от колелото и е лежал в безсъзнание
известно време на земята. Водила съм го на скенер в “Пирогов” при моя приятелка, която
работеше там, но лекарите не забелязваха да има някакви промени в мозъка.
Началото на болестта на сина ми беше през 1993 година, когато започна да плюе. Това
странно поведение продължи цели 7 години!!! Плюеше по килима, стените, пода, дрехите.
Слагах му леген в стаята, в която спеше и в кухнята, когато идваше да се храни. Плюнката
му беше гъста, миришеше много неприятно. Отидох при д-р А.* – възрастен лекар по
вътрешни болести. И от там започна Истинското страдание за детето ми и за мен… Когато
започна болестта синът ми учеше в техникум, специалност “Паркостроителство”. Децата в
този техникум, вече юноши, тийнейджъри, не бяха от най-добрите – биеха го, взимаха му
парите, вещите, дрехите. Децата в тази възраст са много жестоки, когато видят дете, което
не е като тях, което не може да се бие и защитава. Често отивах в училище, за да се
разправям с такива деца. Учителите ми съдействаха, но само докато са в училище, а след
учебните занятия историята се повтаряше. Тормозът в училище може би е отключил нещо
в сина ми, което той е имал по рождение или е придобил вследствие стреса, както е
модерно сега да се говори, или по наследство, кой знае? Въпреки, че в нашите два рода не
е имало психично болни. И така д-р А се зае да го лекува! За съжаление постави грешна
диагноза, която забави лекуването на истинската му болест, установена впоследствие:
„хебефренна форма на шизофрения, у личност с лека олигофрения”. Страшно звучи!
Болезнено! Д-р А. започна да го лекува, като ми каза, че това плюене се дължи на
епилепсия и нарече болестта “petit mal” – малкото зло! Опитвах се да му противореча,
защото без да съм специалист това за мен не беше в никакъв случай епилепсия – той не
припадаше, не излизаше пяна от устата му, нямаше никакви признаци на тази „царска
болест”, както понякога наричат епилепсията. “Лекарят” (ще го сложа в кавички, защото
го заслужава), му предписваше някакво лекарство за една седмица, когато отивах при него
следващата седмица, той предписваше друго и така цяла година. Подобрение не идваше,
даже напротив, положението му се влошаваше все повече. Даже лекарят ме питаше
цинично: “Какво ще ми дадеш ако излекувам сина ти”?!! Беше страшно да чуеш това от
лекар! Смених този лекар и се консултирах с проф. Б., невролог от Медицинска академия,
един от най-добрите и уважавани лекари. Когато му показах какви лекарства е предписвал
неговия колега той се хвана за главата, беше страшно възмутен и едвам сдържайки гнева
си ми каза: „Как се е заел д-р А. да лекува нещо, което не е в неговия ресор!?! При това
доста възрастен, за да си позволи да бъде самонадеян, за да лекува нещо, което не разбира
и не е в неговата компетентност?!”. Но наистина самонадеяността води до непоправими
грешки. Сменихме лекарствата, но синът ми продължаваше да плюе, да се държи
неадекватно – не се хранеше, лежеше по земята, отслабна, беше като скелет,
полуживотно-получовек. Мои близки ми препоръчаха проф. В., известен психиатър, който
отхвърли диагнозата епилепсия, но не се ангажираше да даде писмен документ. На сина
ми му дадоха II група от ТЕЛК за епилепсия, но това не беше истинската диагноза. Мои
приятели ми препоръчаха д-р Г., на която дължа много! Занесох й цялата документация:
рецепти, епикризи, телково решение II и III група (която обжалвах) – цяла торба с
документация. Тя беше първата, която ме подкрепи като жена, майка и лекарка. Насочини
към психиатрична клиника на Медицинска академия, където през 2000 г. синът ми лежа 6
месеца – 3 месеца в началото на годината и 3 месеца в края. Първоначално лекарите там
ми предлагаха дневен стационар, но това не беше решение и ми се струваше, че това беше
несериозно. Исках да постъпи в болница с добри лекари и да се види каква точно е
болестта на сина ми. Д-р Д., началник на мъжкото психиатрично отделение и д-р Е.,
лекуващ лекар в отделението, направиха необходимото. Когато синът ми постъпи в
отделението се изпитваше ново лекарство от САЩ – Zyprexa (olanzapine). Това лекарство
повлия на сина ми! И слава Богу! След първите 3 месеца той спря да плюе. Болницата не е
най-доброто място. Но тя изигра роля да се откъсне от вкъщи, от училище (което
междувременно беше завършил), да остане сам, да се мобилизира, да бъде сред хора,
макар и чужди и непознати, да впрегне силите си и да се справя с живота известно време
сам! Това беше за мен знак, че той може да оздравее ако има подходящите условия,
лекарства и лекари. И най-вече оптимизъм! Той никога не е бил с лошо настроение,
недобронамерен, той не е с лош характер. Когато ме виждаше в болницата ми казваше:
“Когато те видя все едно, че виждам слънцето”! Синът ми е нежен по душа, не е
завистлив, не е с лоши черти в характера. Много е чувствителен, проницателен и мисля,
че има някакви ясновидски способности. Казва, че вижда родителите ми (а те вече не са
между живите) и по-специално моят баща, който той много обичаше. Когато нещо трябва
да решим двамата с него, той казва, че така е казал дядо му. И настина впоследствие така
става.
Мисля, че оптимизмът е нещо, което винаги съм имала и въпреки безграничното
страдание, лишение, недоспиване и неспирни грижи, вярвам, че може да се случи чудото –
синът ми да оздравее! Тези редове ги пиша през страстната седмица и по-точно на Велики
четвъртък – в деня на тайната вечеря, деня на “преломяването на тялото и проливането на
кръвта”. Винаги съм мислила, че който вярва в невидимото, може да извърши
невъзможното! Както е ставало досега в живота ми. Дано!
Мога да се върна малко по-назад, през 1994 г., когато постъпих на нова работа като главен
експерт в реномирана банка. Трябваше да се наложа в работата, трябваше да успея – бях
сама, трябваше да осигурявам материална изръжка на сина си, на родителите си, които
бяха пенсионери. Всички българи знаят каква беше ситуацията през онези години, през
90-те, в икономиката и политиката – хаос! Сама трябваше да се грижа за всичко – работа,
дете, родители и на всичкото отгоре нямахме жилище; впрочем жилището, в което
живеехме трябваше да го освободим до края на 1994 г., защото беше реституирано. А
парадоксът беше, че къщата, в която живеехме през 1954 г., комунистите я
национализираха и ни дадоха друга национализирана къща!? Но това е друга тъжна
история! И така, аз трябваше да бъда навсякъде в едни и същ момент – при болното дете,
на работа, да тичам до общината, за да се боря за жилище, тъй като бяхме I група
софиянци – родени на пъпа на София, а нямахме жилище! Цялото това напрежение, без
помощ от никъде, беше стоварено върху мен. Най-страшното беше болестта на детето!!
Всеки, който е имал дете може да ме разбере – никой друг. Както за една работа се говори,
когато човек я е вършил, така да гледаш болен човек и при това дете – само една страдаща
майка може да разбере! Всичко описано по-горе доведе до влизането ми в болница за един
месец в V-та градска болница. Съмняваха се за инфаркт. Слава Богу – това беше пре, пре,
преумора!!! Слава на Бога успях след 6 месеца да се възстановя, да получа жилище и да
продължа борбата за здравето на детето, на моите родители и моето собствено.
След излизането на сина ми от болницата, трябваше да реша какво ще прави след това –
след завършване на училище. При неговото състояние и 100% нетрудоспособност трудно
можеше да се намери работа. В България няма специализирани заведения за такива хора
като моя син, както има във Финландия и другите нормални страни – специализирани
заведения, организирани като малки селища за болни хора, в които те живеят постоянно, с
постоянен лекарски контрол, работа и занимания, според техните възможности. Така тези
хора са социализирани и не представляват заплаха за обществото, защото, ако не са
лекувани и наблюдавани, такива хора са потенциални престъпници. В тези селища се
провеждат културни мероприятия, ходят на екскурзии. Чета непрекъснато специализирана
литература за болестта на сина ми и открих едно изказване на лекар – психиатър от
болницата на МВР, цитирам: ”У нас, в България, грижата за психично болните се
ограничава само в болницата. След напускането на болницата, психично болните са като
рибите в аквариума – изливат водата от аквариума и рибите се намират на пода”. А в
Швейцария, казва същият лекар, почти всичките циферблати на часовниците са направени
от шизофреници!
Аз се старая да ангажирам сина си с всичко, което може да върши (а той е вече на 33 г.) -
да пазарува, да плаща сметките за парно, ток, телефон, да купува вестници, да идва с мен
да пазарува, помага ми вкъщи. Но… това не е достатъчно! Четем заедно, прочетох му
„Шогун”, „Бай Ганьо”, „До Чикаго и назад”, много книги от детската литература. Когато
излезе от болницата известно време ходеше на дневен стационар, но жената която водеше
този дневен стационар беше като сестра Рачел от книгата на Шон Кейси, „Полет над
кукувиче гнездо”. Тя не беше подходяща за тази работа. Груба, недодялана. Обиждаше го
- и синът ми престана да ходи там. Две години ходихме на кинолектория в Дома на киното
и гледахме прекрасни филми. Но тази лектория вече я няма. И сега какво? Той не излиза,
няма приятели. Старите приятели от старата махала идват от време на време – те вече
имат своето образование, работа, свои нови приятели. Идват у нас, когато ги извикам.
Преди години един наш съсед беше обидил моя син с обвинението, че е набил детето му,
което не беше вярно. Беше му казвал: „…да не се разправяме с пистолети и куршуми”!
Това го казва един човек – мъж на възраст, на дете (синът ми тогава беше около 10
години). От тогава той, когато е в криза си спомня тези думи, ожесточава се, крещи, става
страшен – казва, че ще го убие. Ето как един възрастен може да остави трайни следи в
съзнанието на едно чувствително дете, каквото е моето! Срещах се с този човек и със сина
ми няколко пъти, за да изгладим нещата – имаше известно време, когато синът ми не се
сещаше за този случай, но когато се сети става страшно!
Лекуването изисква много средства. Ако имам възможност бих го завела на едно пътуване
из България или пътуване с параход по Дунав. Това за него ще бъде изваждане от мислите
му, от състоянието му – болницата беше показател, че това е благотворно!
Аз не съм вечна. Какво ще стане с него, когато мен вече ме няма. А той е красиво момче,
висок 185 см, добре сложен, с широки рамене – все едно, че е спортувал. Каква работа или
занимание да му намеря? Имам познати жени, които имат момчета със същата болест.
Общуваме по между си, обменяме идеи, мнения, търсим изход….
Дай Боже да го намерим!….
Защото, който търси – намира! И който иска – ще му се даде.
Мисля, че това е изпитание, през което трябва да премина. Готова
съм за това! В името на детето ми!

* Истинските имена на лекарите са заменени с поредните букви от азбуката по реда на тяхното споменаване.
Основанията за това са няколко. На първо място авторът на текста е пожелал да запази анонимност и по този
начин отговорност за оценките и твърденията, съдържащи се в текста се поема само от редактора на сайта, отговорен за публикацията. На второ място, двата основни персонажа в текста (майката и синът) също не са представени с имената им и това поставя останалите персонажи (лекарите) в неравнопоставена позиция. На трето място, политиката на сайта е да насърчава посетителите да изразяват и споделят впечатленията си от конкретни служби и професионалисти в специално създаден за целта раздел на Форума към сайта. Целта на текстовете и материалите, приети за публикуване, е да се повиши разбирането на общото население към проблемите на хората с психични разстройства и техните близки и по този начин да се редуцират заблудите, погрешните впечатления и негативни нагласи, съществуващи към хората с психични проблеми.

Една майка