Най-тежкото за един родител е да приеме промяната, която настъпва в детето му, вследствие на болестта. Да приеме, че надеждите, очакванията, плановете, амбициите, които е имал за детето си, никога няма да се осъществят. Другото е неизвестността. Никога не знаеш, дали и кога ще настъпи следващия епизод. И какво ще стане тогава, колко време ще продължи. На трето място идва въпросът какво ще стане с детето ти, когато теб вече те няма… Родителите си отиват в един момент, това е естествен процес. Сега за дъщеря ми се грижим цялото семейство, тя просто не си дава сметка колко грижи получава. Но какво ще стане, когато не може да разчита на нас – нито за финансова, нито за друга подкрепа… Тя е добре сега. Завършва висшето си образование, остават й два месеца още. Избра да пише дипломна работа, което е по-трудно, но тя искаше така и не сме се противопоставяли. За нас бяха трудни тези години – тя избра да учи в друг град. Не се чувстваше добре тук, в София, преподавателите не се държат добре със студентите в Университета, в който започна… Затова реши да продължи в друг университет, в друг град. Всяка седмица пътуваше, това доста ни натоварваше финансово… Но някак си се справихме. Подала си е документи за учи в чужбина. Една година магистратура. В хубав град, хубава страна. Резултатите ще станат ясни през юни. Тя е много доволна; ако тя е доволна с това решение – и аз съм доволна. Притеснява ме само, че специалността й не е много практична. Ще задълбочи това, което завършва тук, но няма да придобие конкретна професия и ще й бъде трудно да си намери работа… Докато следваше, на няколко пъти започва работа. Избираше странни работни места – рецепционистка в малък хотел, продавачка в кафене… никъде не стана. Тя самата си дава сметка, че болестта я ограничава, уморява се по-лесно от другите… не иска да започва работа, на която ще бъде подложена на голямо напрежение. В момента си взима редовно лекарствата. Сега не й тежи. Минахме през всякакви периоди – взимаше си лекарствата; после отказваше да ги взима. Или твърдеше, че ги взима, но не ги взимаше. Имаше и период, в който лекуващият й лекар й беше спрял лекарствата. Сега ги взима. Отнася се отговорно към заболяването си – търси лекуващия си лекар, ако не се чувства добре, взима мерки. Миналата година получи втори пристъп. Отдавна не беше имала. Първия път беше през 2003 година, тогава прекара повече от месец в болница. Изкара няколко години без проблеми… но миналата година беше много зле отново… Сега е добре. Най-важното е нашата надежда, че въпреки всичко, ще бъде щастлива. Много я обичам.