Aз съм на 41 години. През декември 1985 г. се разболях тежко от пневмония, за която се лекувах в болница. Тогава се появи и задуха. Установиха, че страдам от бронхиална астма. Нощно време не можех даспя, задушавах се, кашлях. Всичко това много изостри нервите ми и още тогава, в болницата, имах мисли за самоубийство. Лекарите ми слагаха мускулно успокоителни инжекции. След като ме изписаха от болницата, се лекувах вкъщи, но задуха не изчезна. Правех астматични пристъпи и на няколко пъти се налагаше да викаме „Бърза помощ”. Въпреки, че взимах за нервите успокоителни лекарства, направих психична криза, през февруари 1986 г., и ме приеха по спешност в Първа психиатрична клиника в София. Диагнозата, която ми поставиха, беше психогенна психоза. Аз не исках да стоя в болница. Помолих се на мама да ме изпише на третия ден. Излязох с неин подпис. Психичната криза, обаче, не беше минала. И така един ден избягах от къщи. Взех един извънградски автобус и се озовах в някакво софийско село. Беше през зимата. Имаше сняг. Нашите обаче ме откриха. Дойдоха с кола. Набутаха ме насила в колата и ме закараха в психиатрията. Там бях настанена повторно, обаче – без мое съгласие. Още докато бях там, започнах да правя астматични кризи, за които ми слагаха венозно инжекции с кортизон. Лечението с кортизон допълнително обостри психиката ми. Още докато бях на лечение в психиатрията, направих тежък астматичен пристъп и ме прехвърлиха в алергологията. Там ми слагаха всеки ден системи, а нощно време не можех да спя от кашлица. Диагнозата ми беше тежка атипична бронхиална астма. След като ме изписаха от Алергологията, продължих лечението си вкъщи – взимах три вида инхалатори, кортизон на таблетки и успокоителни. Общо взето, два пъти годишно лежах в белодробната болница за астмата, сред което правих психична криза и ме вземаха на лечение в психиатрията. Всичко това се случваше, тъй като кортизона, с който ме лекуваха за астмата, обостряше психиката ми. Тогава, когато се появиха заболяванията (астмата и психозата), бях студентка в първи курс. Наложи се да прекъсна по болест. Когато разбраха, че съм психично болна, доста приятели се отдръпнаха от мен и следващите ми връзки бяха краткотрайни. Едва успях да завърша висшето си образование, след като четири пъти прекъсвах по болест. На първата ми работа, като секретарка, след около пет месеца, откакто бях започнала работа, една сутрин направих тежък астматичен пристъп и взех болничен. След това шефа ми прекрати срочния ми договор За астмата си в продължение на три години провеждах лечение с билки. Бях също при лечители, като най-много ми помогнаха една екстрасенска от София и лечител от Филипините. След билколечението и особено след филипинеца спрях да правя тежки пристъпи и да тичам за инжекция до Пирогов. Астмата ми премина в лека форма. Обаче преди година и осем месеца, докато бях на лечение в психиатрията, ми откриха хронична миелоидна левкимия. Тази диагноза ме срази. Изпаднах в депресия. Броях си дните. Обхвана ме страх. Прогнозите не са добри. Лечението дава гаранция за 3-4 години. Боря се със страха. Боря се за живота си и се моля. Вярваща съм. Вярата много ми помага. Събирам се с хора, които имат сходни проблеми. Посещавам социалния клуб в „Адаптация” и клуба на раково болните в Интернет – в dir.bg. Това ме крепи. Здравите хора като че ли по-трудно ме разбират. Имам няколко приятелки, които нямат здравословни проблеми, но с тях общувам по-трудно. Може би това е стигмата. Старая се да не мисля много. Живея за мига.