Един сред много

Пиша ви за моята история с психичен проблем, който няма да спомена.
Разболях се по време на втората си година в университета.Но всичко по-рано, още през края на първата година. Тогава бях изправен пред лични проблеми с други хора, които не можех да разреша за себе си. Това ме доведе до отчаяние, гняв, че не намирам начин да се справя. Смятах, че съм способен да се справя, но не знаех как, а не разсъждавах върху проблемите си. Бях кълбо от негативни емоции, които се пренасяха постепенно в отношението ми към другите. Помня, бях казал на съквартиранта си: „Ако ще и да полудея, но няма да се откажа“. То и така стана.
Много мога да разказвам, но накратко ще кажа, че до момента на разболяването си попадах на хора, отнасящи се зле със мен, и същевремнно правещи ми се на приятели. Това го чувствах, но не можех да разбера, че всъщност не е правилно и че не заслужавам такова отношение. Живеех сякаш в някакъв сън, в невежество за основни и важни неща при общуването и преценката на хората. Живеех в желания от мен свят, незабелязвайки проблемите, макар да ми се отразяваха емоционално. Все още смятам, че човек трябва да се стреми към някакво развитие и по-добър живот, но вече смятам, че те не идват само като решиш, че ще ги поискаш и ще ги получиш. Смятам, сега повече от всякога, че трябва да работя за да постигна тези неща.
В момента, когато се разболях, бях в депресия, в каквато никога не съм бил. Плачех уж без причина пред хората, на моменти изглеждах видимо зле, усещах почти физически болката. Нямах приятели, повечето хора бяха за мен враждебно настроени към мен или със скрити мотиви, но аз не можех да го разбера, просто вярвах, че е така. Съквартирантите ми по това време се оказаха хора, които се възползваха от слабостите ми. Понеже имах високо мнение за себе си, до степен на грандомания, те ме унижаваха в разговорите ни, виждайки неспобноста ми да се защитя от недиректни атаки, се възползваха от тов,а като си позволяваха неща, за които по принцип трябваше да ми искат разрешение. Това ме вбесяваше, защото бях доста горд човек – и сега съм, но в по малка степен.
Така започна сесията. Една позната на съквартиранта ми идваше да го търси и често него го нямаше, и си мислех, че ме харесва. Накратко, имам проблем с жените. На няколко пъти се опитах да се сближа с нея, но ми беше трудно и сигурно съм изглеждал странно.
През цялото време на втори курс в мен имаше някакъв силен страх, освен депресията. Страхувах се от всичко, защото смятах, че няма да мога да реагирам и ще се случи нещо лошо, а то вече се беше случило, само че не го знаех. Въпреки параноята ми по онова време съм сигурен, че чрез необичайните си реакции съм предизвикал приказки относно мен. Поведението си можех да контролирам, но емоционалните реакции – не. Понякога беше нетърпимо и може би най-тежките моменти от живота ми са били тогава. Но аз не се поддавах, не поради някакво достойно качество. Просто бях от този тип човек, който „ще разбие стена с глава“, образно казано, имах и грандомански мисли, а и бях горд. Така че това ми позволи да мина през този период, сякаш бях под упойка.
Останах сам в квартирата, не се срещах вече с хора. Сам със страховете си, които веднага ме превзеха и гласовете, които ми казваха, че са истина. Тогава не ги смятах за гласове или „чужди“ мисли. Просто смятах, че това е част от мисленето ми, което, всъщност, по-скоро беше вяра в това, че страховете ми са оправдани. Измислях правдоподобни обяснения, дори и за най-малкия ми страх.
Родителите ми ме заведоха на психиатър, след като имахме кавга със тях и аз ги обиждах доста грубо и говорех изключително агресивно. Преди тази случка при разговорите си с тях аз спорех, но бях слаб и, вероятно, съм приличал на слабохарактерно, безволево и страхливо дете, което се прави на смело с приказките си и всъщност не е. Мисля, че баща ми тогава ми се присмиваше, но не мога да съм сигурен. Толкова неща оттогава ми казват, че не са верни, родителите ми и аз им вярвам, защо – ще обясня по нататък.
След срещата с психиатъра. Те ме убедиха да се явя на поравката, която трябваше да взема. Аз не бях напълно убеден, че трябва да ида, но все пак се поддадох на натиска на родителите си. Вече бях доста зле. Емоции, страхове, нервозност и кой знае какво още бяха достигнали най-високото си ниво. Все още можех да вземам решения донякъде адекватни. Сякаш всички тези разстройства, които се случваха с мен, ме направиха по-твърд, по-решителен и смел. Но аз вече знаех, че е вероятно да съм луд, това тогава не ме тревожеше. Не успях да се явя на изпита. След едно силно кафе получих силен пристъп на тревожност, нервност и по-късно реших, че са ми сложили дрога в кафето. Когато се прибрах вкъщи, исках да ми направят тест. Тогава реших да прекъсна обучението си. Майка ми звучеше разтревожена по телефона от това ми решение, аз самия не знаех какво ще правя занапред.
След като се прибрах вкъщи, психозата продължи, аз се борех, не й позволявах да вземе контрол над мен. За кратко, с мое съгласие, бях хоспитализиран и по желание на родителите ми. Няколко месеца не знаех диагнозата си. След като я разбрах – една от най-тежките болести, макар да не съм тежък случай, аз реших, че пътя към оздравяването ми е да се откажа от това, което съм, след като мисленето и вярванията ми бяха причина за всичко, но не знаех, че това означава и че ще се предам да се боря, както правех до сега. Доверявах се на преценката на психиатъра и родителите ми за всичко. Отрекох собственото си мнение като погрешно. Загубих окончателно вяра в себе си.
Последващото беше един период на всекидна агония, не се борех с нея, просто понасях, не търсех път за излизане от това положение. Нашите бяха решили, че трябва да продължа образованието си, аз се съгласих, защото може би подсъзнателно усещах, че това е единствената ми възможност да променя нещо. Не се замислих, когато взех това решение, но знаех, че все едно се връщам в ада. Защото университета и студентския град бяха катализаторите на много от симтомите ми.
Изминаха три години, три години, в които се опитвах да изглеждам нормален. Три години, през които преживях няколко психични травми. Три години, през които лежах парализиран в стаята си от страх. Три години, през които не си създадох врагове, намерих истински приятели и започнах да се уча да общувам и преценявам хората. Имаше и моменти, в които се чувствах добре, но през повечето време просто оцелявах социално, благодарение на страха от заклеймяването. Ако някой е разбрал, че има психичен проблем, то това надали са били повече от 1-2 човека и вероятно само са подозирали.
Социалния ми статус беше нисък, но имах късмета да попадна на доброжелателни колеги. Гледах да не се ангажирам в много лични отношения, за да не предизвикам някакво отрицателно или агресивно отношение. Избягвах винаги дори зародиша на конфликт, смятаха ме за добро, задръстено и умно момче, но никой всъщност не ме познаваше и аз не се познавах, защото се променях, без външно да си личи.
Преживявах кризи и те продължаваха дълго, но продължавах, не се борех – просто продължавах. Така както жадния в пустинята не търси вече вода, а върви просто в някаква неясно защо избрана посока.
Натрупах опит в общуването в университа, почувствах се по различен начин в отношенията си с другите, срещнах несрещано досега отношение. Мога да кажа, че наистина продължаването на образованието допринесе за подобряването ми. В периода на прекъсването си бях като вегетиращ зеленчук, това се промени до някаква степен. Въпреки това не смятам, че това беше най-правилното решение. Родителите ме бяха загрижени за бъдещето ми и за това ме подтикнаха към него, може би, а и заради социалните контакти. Но тези три години бяха един кошмар с малки прекъсвания.
Не съм описал многото дребни и не толкова дребни случки, които ме хвърляха във водовъртежа на болестта ми. Ако трябваше да опиша всичко, вероятно щеше да излезе малка книжка. Начина, по който представям нещата, вероятно издава и последствията от болестта ми.
Следващия етап беше като завърших. Почувствах се свободен. Работих на две места, но след месец-два отношенията ми с някои хора от колектива ме тормозеха. По късно разбрах, че е нормално да има напрежение между хора от колектива. Въпреки това оставах на работа, докато видях, че единствената ми полза е, че върша нещо и съм сред хора. Парите ми не стигаха, заплатите бяха ниски. Когато напусках всеки път трябваше да се боря с родителите си и хората, които те молеха да ме разубедят. Работата ми даде повече увереност. Благодарение на академичните ми усилия, бях постигнал по-високо ниво на мислене. В момента съм безработен и живея при родителите си. Смятам да потърся по-добре платена работа дори и в друг град, макар, че ме е страх. Вече отново се доверявам на себе си и се боря този път наистина. Две напред, една назад, напредвам бавно. В мен се появи един стремеж да се саморазвивам, мисля, че за мен това е неизбежно, ако искам да живея някога пълноценно.
Смятам себе си за късметлия въпреки всичко, защото нещата можеха да бъдат и много по-зле.