Провокирана съм от началото на филма, в което се описва как протича лечението в ДПБ „Св. Иван Рилски“ – Курило. Това, което разказаха психиатърката д-р Ирина Лазарова и психоложката Ивана Генова, няма нищо общо с реалността ми като пациент, пребивавал нееднократно там. Ще опиша накратко ситуацията при последното ми влизане през август 2011 г. Д-р Лазарова бе мой лекуващ лекар, Ивана Генова бе един от психолозите, водещи „груповата терапия“.
В женско отделение новост за мен беше плътната алуминиева врата, която вече разделя напълно коридора със стаите на болните от сектора с кабинетите на лекуващия персонал – докторите и сестрите. През цялото време, докато бях там – в продължение на един месец, аз нито веднъж не се срещнах с доктор и нямаше нито една визитация! Все още не мога да си отговоря на въпроса на базата на какви наблюдения бяха определяни лекарствата, които ми се даваха. „Груповата психологична работа“ се изразяваше в това, че в делничен ден идваше един от психолозите, за да вземе група хора от отделението, която сваляше по стълбите и после оставяше всеки на неговите произволни занимания, главно пушене и шляене из болничния двор, до времето за обяд. Това бе единственото разнообразие за целия ден за щастливците, които бяха на „отворен режим“. Хората на „затворен режим“ нямаха никакво друго занимание между храненията и лекарствата, освен да гледат в една точка, да спят летаргичен сън или да пушат в крайно мизерната обстановка на отцепения с алуминиевата врата коридор с болничните стаи. Ако ги избиваше на лудост от бездействието, бяха „фиксирани“, т.е. връзвани през кръста със здрав каиш за леглата, със или без успокоителна инжекция. Връзването е нещо обичайно за отделението, обикновено тези, които решаваха кой да бъде вързан, бяха санитарките. Те единствени имаха контакт с болните през целия ден и избираха за връзване хора, които преценяваха, че им пречат на тях, но почти никога хора, които пречеха на останалите болни. Мен ме връзваха на два пъти за период от по няколко денонощия. Докато е вързан, човек е подложен и на допълнителното унижение да извършва всичките си физиологични нужди в леглото – в този период никой от персонала не идва при него, както и да се опитва да привлече вниманието върху себе си.
Алуминиевата врата се отваряше три пъти на ден: за закуска, обяд и вечеря, когато пациентите бяха прекарвани като овце от „техния“ сектор в „представителния“, където е и столовата, и после, веднага след приключването на храненето и даването на лекарствата – обратно в мизерията на „техния“. А, да, преди вечеря пациентите бяха пускани по-рано в столовата, за да гледат гърмящия телевизор, на който звукът не можеше да се намали, защото копчето бе развалено.
Явно всяко мое пребиваване в ненормалната обстановка на ДПБ „Св. Иван Рилски“ – Курило оставя незаличими следи в мен, за да бъда дотолкова провокирана, че да седна и напиша всичко това под този клип. Може би именно тези нечовешки условия, в които съм оцелявала на няколко пъти, са развили по-голяма устойчивост на моята психика, което после ми е помагало да оцелявам в други трудни условия. Обръщайки се назад и гледайки към тези дни на изпитание, аз съм благодарна на съдбата за школата, през която съм минала. Но не мога да кажа „Благодаря“ на почти никого от работещите там, за които пациентът е само една досадна ходеща и издаваща звуци диагноза.
Един отговор
Провокирана съм от началото на филма, в което се описва как протича лечението в ДПБ „Св. Иван Рилски“ – Курило. Това, което разказаха психиатърката д-р Ирина Лазарова и психоложката Ивана Генова, няма нищо общо с реалността ми като пациент, пребивавал нееднократно там. Ще опиша накратко ситуацията при последното ми влизане през август 2011 г. Д-р Лазарова бе мой лекуващ лекар, Ивана Генова бе един от психолозите, водещи „груповата терапия“.
В женско отделение новост за мен беше плътната алуминиева врата, която вече разделя напълно коридора със стаите на болните от сектора с кабинетите на лекуващия персонал – докторите и сестрите. През цялото време, докато бях там – в продължение на един месец, аз нито веднъж не се срещнах с доктор и нямаше нито една визитация! Все още не мога да си отговоря на въпроса на базата на какви наблюдения бяха определяни лекарствата, които ми се даваха. „Груповата психологична работа“ се изразяваше в това, че в делничен ден идваше един от психолозите, за да вземе група хора от отделението, която сваляше по стълбите и после оставяше всеки на неговите произволни занимания, главно пушене и шляене из болничния двор, до времето за обяд. Това бе единственото разнообразие за целия ден за щастливците, които бяха на „отворен режим“. Хората на „затворен режим“ нямаха никакво друго занимание между храненията и лекарствата, освен да гледат в една точка, да спят летаргичен сън или да пушат в крайно мизерната обстановка на отцепения с алуминиевата врата коридор с болничните стаи. Ако ги избиваше на лудост от бездействието, бяха „фиксирани“, т.е. връзвани през кръста със здрав каиш за леглата, със или без успокоителна инжекция. Връзването е нещо обичайно за отделението, обикновено тези, които решаваха кой да бъде вързан, бяха санитарките. Те единствени имаха контакт с болните през целия ден и избираха за връзване хора, които преценяваха, че им пречат на тях, но почти никога хора, които пречеха на останалите болни. Мен ме връзваха на два пъти за период от по няколко денонощия. Докато е вързан, човек е подложен и на допълнителното унижение да извършва всичките си физиологични нужди в леглото – в този период никой от персонала не идва при него, както и да се опитва да привлече вниманието върху себе си.
Алуминиевата врата се отваряше три пъти на ден: за закуска, обяд и вечеря, когато пациентите бяха прекарвани като овце от „техния“ сектор в „представителния“, където е и столовата, и после, веднага след приключването на храненето и даването на лекарствата – обратно в мизерията на „техния“. А, да, преди вечеря пациентите бяха пускани по-рано в столовата, за да гледат гърмящия телевизор, на който звукът не можеше да се намали, защото копчето бе развалено.
Явно всяко мое пребиваване в ненормалната обстановка на ДПБ „Св. Иван Рилски“ – Курило оставя незаличими следи в мен, за да бъда дотолкова провокирана, че да седна и напиша всичко това под този клип. Може би именно тези нечовешки условия, в които съм оцелявала на няколко пъти, са развили по-голяма устойчивост на моята психика, което после ми е помагало да оцелявам в други трудни условия. Обръщайки се назад и гледайки към тези дни на изпитание, аз съм благодарна на съдбата за школата, през която съм минала. Но не мога да кажа „Благодаря“ на почти никого от работещите там, за които пациентът е само една досадна ходеща и издаваща звуци диагноза.