В продължение на 3 години търсих жена, която да ми помага в домакинството със заетост веднъж седмично. За тези години в дома ми работиха 7 различни жени. Всички с различни претенции. Една от тях беше все недоволна от заплащането и настояваше, че за 4-те часа работа трябва да й плащам на час толкова, колкото взима един мениджър на средно ниво, и освен това, ако остане работа след четвъртия час, отказваше да я довършва. Друга от тях имаше претенции да чисти само със специални препарати. Трета ми изпразваше хладилника и на въпроса „Защо взе всичката храна?“ отговаряше нещо от рода на „Ами мислих, че ще пътувате и да не се развали…“. Четвърта се сърдеше, ако ми се наложеше да пътувам със семейството си и да отменя ангажимента й… Мога да напиша книга за наглостта и непознаването на граници на жените, които са работили в дома ми, но няма да ви занимавам повече с тях, защото вие не заслужавате да ви загубя времето с това.
Искам да ви разкажа, обаче, за единствената жена, от която бях доволна. Когато я наех, тя беше напълно непозната за мен и аз не знаех нищо за нея – бяха ми я препоръчали от един интернет-форум. Тази жена, освен, че се справяше с работата перфектно, съумя да запази граници без да се натрапва с каквито и да било претенции. Всички останали жени, които са работили в дома ми до месец започваха да разказват за житието си и да ме приемат като техен приятел, което пречеше на работата им и респективно дразнеше мен. Но не и тя – тя успя да ми покаже какви трябва да са взаимоотношенията работодател-работник. Ето защо започнах да я препоръчвам горещо на познати и седмичната й заетост се увеличи. И двете момичета, при които започна да работи по моя препоръка бяха също много доволни от нея.
Един ден тя ми се обади и каза, че не е в състояние да чисти, защото баща й е починал и че ми е донесла орхидея за Коледа (тя знаеше, че ги харесвам). Няколко дни по-късно с мен се свърза баща й, който ми обясни, че тя има сериозна психична болест – шизофрения. Каза, че болестта й през последните дни се е влошила и се е наложило да бъде приета в здравно заведение. Чак тогава, след година и три месеца аз разбрах, че тази жена е болна. Разбрах това не от поведението й, а от отговорните й родители. Направих опит да се свържа с клиниката, в която беше приета за лечение, но от там ми отказаха информация. Повече не я видях.
Тя работи в дома ми в продължение на една година и три месеца. През цялото това време аз и съпругът ми не разбрахме, че ключовете и паролите за къщата са в ръцете на една „психично болна“ жена. С коректното си поведение тя никога не ни даде повод да се усъмним в нейната почтеност и благонадеждност. За цялото това време „болната“ жена се държа с мен по-здраво от всички останали жени, с които съм работила. Винаги беше точна и се отнасяше с любов и уважение към семейството ми и работата си. За всички големи празници ни изненадваше с малко подаръче, подготвено специално за нас. Никога не се разсърди когато отменях ангажимент, не изрази недоволство и не прекрачи границите помежду ни. За което й бях искрено благодарна!
Разказвам тази историята с надежда повече хора да се замислят над това как психично болните могат да са много по-здрави от „здравите“. От „здравите“ аз получих и продължавам да получавам само разочарования и огорчения, а от „болната“ имам прекрасна орхидея, много уроци за междуличностните отношения и хубави спомени. Искам пак такава „болна“ жена в дома си! Точно като нея.
автор: Марина Бижева
Оставете коментар
6 Отговора
Съгласен съм със статията.
Границите между „нормално“ и „ненормално“ са малко изкривени в България.
Веднъж, преди 7-8 години, минах покрай кръстовището на бул. „Драган Цанков“ и бул. „Евлоги Георгиев“, от страната на стадиона. Светофарът на „Драган Цанков“ светеше червено и колите бяха спрели в две колони. Между шофьорите на първите две коли във всяка колона вече течеше някаква разправия, която беше за нещо толкова дребно, че вече не си спомням за какво. И двете коли, и шофьорите им изглеждаха съвсем нормално, чисти, избръснати, общо взето като типични юпита.
Скоро обаче напрежението ескалира, двамата излязоха от колите и започнаха да се бият директно на платното пред колите си на кръстовището. Гледката беше като на бой на хулигани в голямото междучасие, само дето тези бяха поне 10-ина години по-възрастни и с вид на сериозни, нормални хора (поне докато не започнаха да се млатят).
Схватката беше доста ожесточена; хората, които минаваха, се спираха да гледат, някои даже извадиха телефоните си да снимат. Жените на двамата излязоха и се опитаха да разтърват мъжете си – безуспешно. След малко светофарът светна зелено, но понеже колите на двамата бяха първи в колоните, никой от задните не можеше да помръдне. Чак когато засвириха клаксоните на затапените 20-30 коли отзад двамата биячи се опомниха и се върнаха в колите си, с гръмки закани да продължат по-късно. Тръгнаха си, движението се отпуши и по-нататък не знам какво е станало.
Години след това си мислех за тази случка и за допустимото в нашето общество „нормално“ поведение. Питах се кой е по-луд – този, който, примерно си говори сам и не пречи на никого, или някой нормален, който е готов да се хвърли в ожесточен бой по средата на претъпкано кръстовище. Май втория.
Извинявайте много, но би трябвало да ви “ светне „, че това нормално и здраво поведение, което наричате, всъщност сигнализира за точно обратното. Уви, колкото и да сме възпитани и благонадеждни, всички сме хора. С което искам да кажа, че рано или късно , тази личност е „трябвало“ да покаже някакъв „негатив“. Същото като при децата – най-послушните, „добрите“ и „сладките“ имат проблем, нещо не е наред, едно дете поне веднъж се очаква да е непослушно, нали ? “ Позволено “ е и е редно.
Не съм специалист, но имам житейски опит в подобни ситуации и мога да кажа, че подобно “ поведение без отклонение “ у възрастен или дете, за толкова дълъг период, лично мен би ме притеснило и насочило към някакво съмнение С което не оправдавам невъзпитаните жени, работили при вас. Но те са показали истинското си аз може би . Без изненади ? Замислете се.
пп Към горния пост : това, че някой е гладко избръснат и облечен добре, още не го прави “ нормален“.Това, че някой е „изтрещял“ и изпаднал в афект също още не го прави не – нормален. Може би просто невъзпитан или изтрещял – за момента. А афект не е трудно да се предизвика днес
май у никого…в кръга на шегата…или пък не?
Един разказ, който дава повод за дълъг и задълбочен размисъл.
Например, защо броят на убийствата и други престъпления извършени от „нормални“ е несравнимо по-висок от броя на тези извършени от нормални? Защо шизофреникът, който чува гласове да е по-ненормален от един уважаван в обществото индивид, който не чува гласове, но лъже, лицемери, прецаква ближния за 5 лв. и изобщо върши всички ония приети за нормални нещица?
Защо лъжата е приета за нещо нормално (макар и морално укоримо), а някои странности в поведението дават повод да наречем някого ненормален?
Защо амбицията, жаждата за пари и власт, крайният материализъм, сексуалната разюзданост, социалната индиферентност, алчността , консумизма и пр. широко разпространени явления се смятат за нормални и даже се поощряват, а това, че някой си приказва сам по улицата без да върши зло никому, се смята за психично отклонение?
Въобще…много въпроси предизвиква разказа, но малко са тия, които ще се задълбочат в подобни размишления.
Много романтично… ама! Хайде да не приравняваме възпитание и психично здраве.
Неприятните помощнички, че нямат шизофрения, не значи, че са психически здрави. Изливат си душите поради лошо възпитание, разбирай липса на мяра, но пък това ги държи в психическо равновесие считано за нормално. От друга страна доброто възпитание (или страх от проявяване на симптоми) на жената с шизофрения, я държат в рамки, които е възможно да са причина за състоянието ѝ, но я правят удобна и приемлива….
а това въобще не е романтично. Това е грозната реалност на един уплашен от своето проявление индивид несмеещ да бъде без рамка, заради това налагащ си още по-силна такава… явно стремяща се към любов и приемане (подаръчета) Безпереспективно и самоунищожително, както и историята показва.
От историята става ясно, че жената с шизофрения е получила криза, а съвсем не, че е умряла. И това, че тя е била деликатна и неконфликтна може да се дължи на особеност на характера й, защото съвсем не смятам, че всички хора, засегнати от това „заболяване“ са като нея. Казвам това по повод горния коментар, който според мен е доста язвителен, но в който за съжаление има някаква истина, а именно, че хората, стигматизирани с това заболяване сами си слагат рамки от страх да не прекрачат границата. Защото, трябва да признаем, веднъж сложени „в кюпа“ на „лудите“, при тях почти всяко едно поведение може да се тълкува като „ненормално“. Това е тъжно, но е факт. Тъжно е, когато да трошиш чинии, ако си ядосан, да не спиш по цяла нощ или да си еуфоричен, и много други неща се разглеждат като симптоми на заболяването. Наистина е трудно да си див и щастлив, когато си бил затварян в лудница. Трябва да си наистина луд да не се стреснеш. Което идва да каже и че лудите не са съвсем луди.
„В лудостта му има логика.“
Тук искам да кажа и че, както току-що прочетох в интервюто с д-р Сотиров, в търсенето на смисъл има смисъл. Всеки трябва да има правото да го търси по своя уникален и добър както за него, така и за другите начин. Всеки в този свят е уникална личност! Моята надежда е светът да спре да върви в посока на 6 милиона човека да бъдат поставени 6 милиона различни диагнози.
Нека спрем да се мразим. Нека с общи усилия наистина да направим, ако не света, то поне нашата страна едно по-добро място за живеене.