Всяка загуба означава промяна, понякога – голяма. Промяната означава, че нещата вече няма да са по този начин, по който сме свикнали те да бъдат. Един от най-класическите примери на загуба е смъртта на близък човек (тази статия е посветена именно на този тип загуба). Сходни, не по-малко мъчителни са загубите при раздяла, заминаване, сериозна промяна в характера (каквато може да настъпи при травматични преживявания, сериозно заболяване, остаряване). Общото между тези загуби и смърта е, че човекът, когото обичаме, на когото разчитаме, който заема особено място в плановете ни за бъдещето и в представата ни за себе си, вече го няма – няма го физически или е различен.
Можем да се държим сякаш нищо не се е случило или поне да се опитаме да го правим. Реалността много бързо ще ни покаже, че разлика има. Отказът да се приеме тази реалност – за по-продължителни периоди от време – означава своеобразно помрачаване на разсъдъка – загуба на връзка със света, в който останалите хора живеят.
Можем също да приемем предизвикателството и да се опитаме да преподредим света си. От една страна физическия, обективен свят, света, който споделяме с всички останали. Да намерим начин да постигнем целите си с друг човек, по друг начин, с други средства. От друга страна, картата на света, която носим в главата си, вече е остаряла и също чака да бъде преподредена. Това е голяма, да не кажа – по-голямата част от промяната. И изисква усилие: това е работа. Още Фройд нарича този процес “работа на скръбта”, за да подчертае усилието, което трябва да се положи. Всяка работа има своя вътрешна логика – работим, за да постигнем определен желан резултат. Постигането на този резултат може да минава през решаването на ред отделни задачи, всяка от които ни приближава към крайната точка. Има автори, които правят опит да опишат работата на скръбта чрез поредицата задачи, които бележат стъпките към приспособяването към променения свят. Уилиам Уордън, един от тези автори, предлага списък от четири задачи, решаването на които позволява на оцелелия – надживелия своя починалия близък – да продължи живота си.

Задачи на скръбта
а) Първа задача: приемане на реалността на загубата.
Когато някой наш близък почине, дори да очакваме края му, винаги в началото имаме чувството, че той всъщност не е умрял. Първата задача на скръбта е приемането на факта, че човекът наистина е починал, че вече го няма и повече никога няма да се появи. Част от този процес на приемане на реалността е осъзнаването, че нова среща е невъзможна – поне в този живот.
Все пак, ние често се припознаваме по улиците (взимаме някого за починалия), понякога се обръщаме към него и т.н. Това са прояви на отрицанието. Някои хора отказват да повярват, че смъртта е реална. Те застиват в процеса на скръбта на първата задача. Отрицанието може да взима различни форми, но най-често е свързано с факта на загубата, значението на загубата и с обратимостта на процеса.
Човек може да отрича факта на загубата с различна сила. Той може леко да изкриви реалността или истински да загуби контакт с нея (да си загуби ума, казано иначе).
- Има наистина объркващи примери за отрицание, когато оцелелият държи в дома си тялото на починалия дни наред, преди да уведоми някого за настъпването на смъртта. Тези случаи са относително редки.
В пресата скоро имаше съобщение за млад мъж, държал една седмица тялото на починалата си майка у дома. През това време той се е опитвал да я върне към живот с молитви – бил е член на христианска секта и, очевидно, е вярвал, че това е възможно. Тялото е било прибрано и погребано по нареждане на прокуратурата (мисля, по сигнал на съседите).
- По-често човек осъществява “мумифициране”, което означава да задържи вещите на починалия в мумифицирано състояние, готови за употреба, когато починалия се завърне и те му потрябват. Например родители, загубили детето си, често запазват стаята му в този вид, в който е била при настъпването на смъртта. Това поведение може да се приеме за нормално и адаптивно за известни периоди от време, но ако продължи с години, става ярка проява на отрицание.
- Още една проява на отрицание е оцелелият да вижда в едно от децата въплътен починалия си съпруг. Това все още е в границите на нормалното.
Също така можем да отричаме значението на загубата. Можем да твърдим, че за нас загубата значи много по-малко, отколкото всъщност означава. Минимизацията или обезценяването са прояви на същия процес. “Той не беше добър баща”, “Ние, всъщност, не бяхме близки”, “На практика, той не ми липсва” са все примери за тази нагласа. Някои хора се освобождават от дрехите и личните вещи на починалия – тяхното поведение е точно обратното на мумифицирането. Това е още една проява на тази нагласа – избягваме всичко, което може да ни сблъска грубо с реалността на загубата. Избирателното забравяне е още един начин за отричане на пълното значение на загубата.
Отрицанието на обратимостта на процеса е още една форма. То може да се колебае от социално-приемливите форми на религията (смъртта не е окончателна, защото има задгробен живот) през граничните области на спиритизма (контактът с душите на починалите) до лични убеждения, които са много индивидуални и не са приети от повечето хора.
Признаването на реалността на загубата е трудна задача и иска време, защото включва не само интелектуално разбиране, но и емоционално приемане. Традиционните ритуали – какъвто е погребението, например – могат да ни помогнат да приемем реалността на загубата. Изпълняването на тази задача е особено трудно при внезапна смърт и когато оцелелият не е видял тялото на починалия – не е бил в състояние сам да се увери в настъпването на смъртта.

б) Втора задача: преработване на болката на скръбта.
Скръбта следва да бъде преработена – в противен случай може да се върне по-късно чрез определени симптоми и страдания. Протакането не намалява количеството работа, нито освобождава от нея. Изживяването на болката, емоционална и физическа, не може да се избегне. От тази гледна точка всичко, което ни пречи да я изживеем (основната дейност при преработването на скръбта), удължава процеса.
Самото общество понякога пречи на решаването на тази задача. Околните могат да не се чувстват много добре от преживяванията на оцелелия и затова могат да му отправят скрити послания: “Не трябва да скърбиш, ти просто се самосъжаляваш”. Някои автори казват даже, че откритото изразяване на мъката е стигматизирано, защото потиска околните.
Нежеланието за справяне с втората задача намира израз в отказа да чувстваш. Има много начини да се постигне тази цел.
- Най-директният е, когато човек просто отказва да признае, включително и пред самия себе си, че изпитва някакви чувства, и с това отрича болката си в момента.
- Понякога хората избягват болезнените мисли.
- Някои могат да избират да си мислят само приятни неща за починалия.
- Идеализирането на починалия също е начин да се избегнат болезнените спомени.
- Можем да потърсим успокоение в алкохола и наркотиците.
- Още един вариант са пътуванията, които ни отвличат от болезнените мисли.
- Понякога се наблюдава еуфорична реакция на смъртта.
Смята се, че ако човек не се справи с втората задача, по-късно може да се наложи да потърси психотерапевт.

в) Трета задача: приспособяване към обкръжението, в което починалият отсъства.
То засяга три основни области:
- Приспособяването означава различни неща за различните хора, в зависимост от характера на взаимоотношенията с починалия и различните роли, които той е играл в живота на оцелелия. Някои от нас се нуждаят от много време, за да разберат какво означава да живеят без партньорите си. При вдовиците това разбиране започва да се прокрадва около третия месец след загубата. То включва въпроси, свързани с отглеждането на децата, живеенето сама, прибиране вечер в празна къща и справяне с финансовите въпроси самостоятелно. При всяка загуба рядко става ясно веднага какво е загубено. Загубата на партньора, например, може да означава, че сме загубили сексуалния партньор, компанията за приятно прекарване на времето, отговорника за парите, градинаря, детегледачката, слушателя, стоплянето на леглото ни вечер и т.н. А може и да не означава нищо от изброеното. Обикновено отнема известно време оцелелият да си даде сметка за всички роли, които починалият е играл в живота му. Понякога научаването на нови умения, необходими за успешното изпълняване на новите роли, не се харесва на оцелелите.
- Освен свикването с нови роли, човек трябва да свикне и с новото усещане за себе си. Това особено важи за хората, чиято идентичност се гради върху изпълняването на роля в отношения с други хора – каквато е ролята на съпруга или майка, например. Загубата може да доведе до спадане на себеоценката – ако човек не може повече да изпълнява значима в неговите или нейните очи роля. Усещането за контрол над собствената съдба също може да намалее и хората да започнат да обясняват в по-голяма степен случващото се с волята на Бога или с играта на случая.
- Трета област, която изисква приспособяване, е усещането за света, което има оцелелият. Загубата може да представлява предизвикателство към базисни жизнени ценности и философски убеждения, формирани до този момент. Не е необичайно човек да има усещането, че е загубил посоката си в живота. Оцелелият се стреми да открие смисъл в загубата и предизвиканите от нея промени в живота му, за да възстанови в някаква степен контрола над живота си. Това е особено вярно, ако има внезапна или неочаквана смърт. Част от решаването на тази задача е усвояването на нова система от убеждения, които позволяват да се намери смисъл в случващото се.
Несправянето с тази задача означава човек да не се приспособи към загубата и свързаната с нея промяна. Това става:
- Когато човек не се стреми да преодолее собствената безпомощност.
- Когато не развива уменията, от които има нужда, за да оцелее и да се справя с живота.
- Когато се отдръпва от света и отказва да посрещне изискванията на обкръжението.

г) Четвърта задача: промяна в значението, което има починалият, и продължаване на живота.
Фройд казва, че скръбта има много специфична психична задача за изпълнение: нейната функция е да откъсне спомените и надеждите на оцелелия от починалия. Според друг автор оцелелият никога не забравя починал, когото наистина е ценял, и никога не престава да мисли за него. Ние никога не се освобождаваме от тези, които са ни били близки, никога не ги изхвърляме от историята на живота си. Защото, ако го направим, това ще наруши чувството ни за идентичност. Според тази логика, скръбта завършва, когато повече нямаме нужда всеки ден да извикваме в съзнанието си образа на починалия.
Дали оцелелият е готов да започне нови взаимоотношения зависи не от това, дали е забравил починалия, а дали му е намерил подходящо място във вътрешния си свят. Това място е важно, но то позволява и други да присъстват в живота му. Това означава приемане на факта на загубата и възприемане на нов стил на общуване с починалия – от търсене и очакване, че той ще се завърне, до мислене от типа “какво би направил или казал той в тази ситуация, как би я оценил, как щеше да се чувства сега”. За хората не винаги е лесно да приемат тази идея. Вината може да ги кара да се чувстват длъжни да пазят паметта на починалия. Това, сякаш, е особено вярно при загуба на дете.
Преодоляването на загубата и преподреждане на живота така, че в него пак да има важни хора, радост и удовлетворение, често е сериозно предизвикателство, с което не всички се справят. Може да се каже, че човек не се е справил с тази задача, ако той не обича. Това означава оцелелият да се държи здраво за миналите привързаности, а не да продължи с формирането на нови. За някои хора загубата е толкова болезнена, че избират да не обичат никога повече. За много хора тази задача се оказва най-трудната. Те блокират в тази точка на скръбта. Животът им сякаш замира в този момент.
Уордън смята, че скръбта приключва с решаването на последната задача. Един белег на приключена скръб е, ако оцелелият може да мисли за починалия без болка. Тъгата при мисълта за важен човек, който ни е напуснал, остава винаги, въпросът е да не е силна болка. Друг белег е способността да се инвестира в нови взаимоотношения.

Хроника на една предизвестена загуба
Понякога ситуацията е обърната – научаваме, че предстои загуба, и имаме достатъчно време да се подготвим, да скърбим предварително. Изправянето пред подобно предизвикателство не е толкова рядко. Един разпространен пример на подобна ситуация е терминалното заболяване. Самият болен и неговите близки имат време да изстрадат загубата още преди да е настъпила. Първа по-сериозен интерес към тази тема проявява д-р Елизабет Кюблър-Рос. В книгата си “За смъртта и умирането” тя описва как пациенти с ракови заболявания преживяват наближаването на собствения си край. Самата Кюблър-Рос не спира на тези драматични наблюдения. В друга своя книга тя заявява, че петте описани от нея етапа на приемане на собствения край са приложими към приемането на всяка значима промяна в живота на човек – като уволнение, преместване в ново жилище, смяна на работното място или развод.
Кюблър-Рос нарича този процес “подготвителна скръб” и го определя като “това, което терминално болният трябва да премине, за да се подготви за окончателната раздяла с неговия свят” (преживяванията на близките на болния, които също скърбят преди настъпването на смъртта, тя нарича “предшестваща загубата скръб”). Очевидно, тази раздяла представлява загуба на всичко, към което човек е привързан, което цени и обича. Сред важните загуби могат да бъдат посочени отношенията с близките хора, простичките удоволствия на ежедневието, пропуснатите възможности от миналото – за които никога вече няма да има втори шанс, дългоочаквани събития от бъдещето, в които човек вече няма да вземе участие (като брака на децата му).
Както и при другите загуби, крайната точка тук е примиряването със съществуващото положение на нещата – или приемането. Кюблър-Рос смята, че приемането на собствената смърт минава през 5 стадии.

a) Шок и отричане
Това е първата реакция на повечето хора, научили, че страдат от терминално заболяване. Проявите на отричането са много:
- Хората просто не вярват на поставената диагноза.
- Някои се опитват да я проверят, изискват нови изследвания или търсят нови и нови лекари.
- Трети говорят за диагнозата си и сякаш я приемат, но го правят по един дистанциран и отчужден начин – сякаш не става дума за тях.
- Някои просто отричат, че им е поставена подобна диагноза.
- Има и такива, които изпадат във вцепенение. Често те се изолират от близките и приятелите си, и т.н.
По-късно хората отново могат да се върнат на този етап – ако има промяна в здравословното им състояние или те усещат, че не могат повече да понасят напрежението. Този етап може да се изрази накратко с нагласата: “Не, не аз, това не може да е истина”.

б) Гняв
Човек не може вечно да си затваря очите и да отрича, все някога поглежда и вижда доказателствата за наличието на болестта. Отричането отстъпва мястото си на чувствата на безпомощност, болка и гняв, породени от загубата. Човек започва да търси на кого или на какво да си го излее (може да се ядоса на Бог, на лекарите и другия персонал, на близките си, на много други хора). Или просто дава израз на гнева по познатите за него начини. Болният може да изпита завист към останалите, защото те не умират и не страдат от болка и други симптоми, а се радват на живота си; завистта се засилва, ако тези хора са видимо енергични и щастливи, с което допълнително подчертават загубата, която предстои за умиращия. Много често каквото и да правят другите, то все е грешно и дразнещо. Този етап може да се изрази накратко с нагласата: “Защо аз?! Има други хора, които заслужават повече!”

в) Пазарлък
След като човек признае диагнозата си и изрази гнева и другите си силни чувства, той се сеща за сътрудничеството. На мнозина им хрумва да се опитат да се споразумеят с болестта си (или с Бог, или със съдбата, кой в каквото вярва) с цел да се спасят от неизбежното или поне да го отложат. Болният започва да се пазари. Обикновено човек обещава да се държи добре – за да получи Наградата. Ако Бог или съдбата не реагират добре на гнева, може би ще приемат по-благосклонно доброто поведение? “Ще оздравея ли, ако се държа добре?” Подобно пазарене често включва краен срок на действие на сделката, който човек сам посочва. Например, човек моли да оживее до рождения ден на детето си или до момента на неговото дипломиране, и т.н. Обещанията могат да включват промяна към много здравословен начин на живот, посветеност на другите и т.н. Не е толкова важно какво е обещано. Важно е, че този процес бележи ново ниво на приемане на собствения край. Спазаряването не е сериозно. Веднъж изпълнено, поисканото вече не е достатъчно, и човек започва да се пазари за още. Този етап може да се изрази накратко с нагласата: “Добре де, аз… но…”.

г) Депресия
Етапът на депресията е точно това, което изразява името му – депресия. Тя идва, когато човек губи надежда да предотврати загубата. Нищо вече не може да се направи. Когато човек си даде сметка, че не може да спре болестта, която разрушава тялото му, той започва да се готви за окончателната раздяла с този свят. Той започва да скърби за себе си. Той скърби за случилите се вече загуби – загубена работа, хоби, физическа  подвижност. Той скърби и за загубите, които предстоят – най-вече за семейството. Всеки изразява тъгата си по различен начин, но много често хората плачат или се оттеглят от външния свят. Мнозина стават мълчаливи и взимат само минимално участие в разговори с околните. Може да започнат да ограничават посетителите, като един след друг отказват да виждат приятелите си, докато останат само най-близките. Този етап може да се изрази накратко с нагласата: “Добре, аз”.

д) Приемане
Това е последният етап. Най-често човек достига този етап след като премине горните четири; в много случаи той минава през горните етапи много пъти, преди да стигне до приемането. На този етап човек вече е подготвен да приеме загубата. Това не означава, че повече няма тъга. Напротив, тъга има, но тя не пречи на другите дейности от ежедневието. С течение на времето тя отслабва, но никога не изчезва напълно. Ако имат достатъчно време, хората в края на краищата престават да се борят и започват да очакват неизбежния край. Това бележи края на скръбта – те приемат смъртта си мирно и спокойно. Положени са усилия да се решат недовършените дела. Хората започват да се разделят с външния свят, мнозина избират само един или двама души, които да останат с тях до края. На този етап невербалната комуникаци често е по-важна от вербалната. Хората са готови да си тръгнат.
Тази фаза не е достигана от всички. Някои продължават да се борят до края на живота си. Те отричат смъртта до самия си край. Други пък се отказват твърде рано. Достигането на този етап се улеснява от роднините и приятелите – те трябва да извървят своя собствен път на приемане на смъртта и също да стигнат в етапа на приемането. Тогава те могат да позволят на умиращия да си тръгне, без да изпитва вина за собствената кончина. Този етап може да се изрази накратко с нагласата: “Добре”.

Вместо заключение
Не е тайна за никого, че стремежът за класифициране на фактите може да отразява потребността тези факти да бъдат контролирани. Сякаш това е особено валидно за толкова емоционално натоварена и болезнена тема, като темата за загубата и смъртта. Полезно ли е тогава това разделяне на задачите и етапите, през които човек минава, когато се налага да се примири с определена загуба? Обслужва ли нещо друго, освен потребността на авторите си – и хората, които се позовават на тях – да успокоят в някаква степен собствените си притеснения?
Аз лично вярвам, че да. Аз мисля за описанието на тези задачи и етапи като за кратка спирка по пътя. Момент, в който човек спира за малко, поема си въздух и оглежда пътя – доколкото му стига поглед. Пътят, който е изминал, и пътят, който още му предстои да измине. Така той може да си направи някаква сметка, да събере сили и да има надежда за края на пътя. За предизвикателството да извърви пътя си докрай.

Димитър Германов

Литература:
Кюблър-Рос Елизабет: “За смъртта и умирането”, “Наука и изкуство”, София, 1996.
Петкова Павлина: “Консултиране при терминални заболявания и загуба при смърт на близък човек. Събщаване на лоша новина в медицинската практика” в “Психиатрия, психология и психотерапия за общопрактикуващи лекари” под редакцията на д-р Св. Николкова и д-р Петър Маринов; Университетстко издателство “Медицина”, София, 2002.
Worden William: “Grief Counseling and Grief Therapy”, 1982.