Какви са най-честните психични заболявания, които се срешат по време на криза?
Най-често са тревожностните разстройства. Увеличават се леките депресии. За тежките психически разстройства като шизофренията е доказано, че не се влияят особено много от социално-икономически фактори. Те са една константна величина – около 1%. Това е доказано и това е във световен мащаб. Те имат по-скоро очевиден генетичен характер, свързан с особености в метаболизма и други обстоятелства, свързани със социалната среда. Безспорно има отключващи моменти, но те са много по-меко въздействащи.
Съществуват ли категории хора, които са предразположени към депресия по време на криза? Има ли такъв психологически профил?
Определено хората, които са с по-лабилна психика са по-раними. Това са хора, които по-трудно се адаптират към неблагоприятни икономически условия на средата.
Имах случай на човек болен от биполярно разстройство и в маниакалната фаза беше изключително активен с много сериозна предприемаческа дейност. Взимаше заеми от банки, след което влезе в депресия, загуби всичко и беше със суицидна нагласа. Наблюдавах неговата болест на фона на икономическите условия в съчетания с манията. Той влезе в депресия и едновременно с това се оказа, че е направил доста непланирани заеми, които не може да върне.
А как се отразява кризата при различните социални прослойки?
Доказано е, че хората с нисък социален статус боледуват по-често от психични разстройства и това е напълно обяснимо. Ако един човек дълго време е безработен, може да развие депресия. Но безработицата не е социален статус, защото той се определя от много фактори. От това какви финансови натрупвания има, какво наследство е получил, каква му е професията, какво му е образованието, какви са членовете на неговото семейство и т. н. Ако се окаже, че неговите бивши приятели от времето на социализма са дръпнали рязко напред, поради обстоятелства, които не зависят от него, такъв един човек може да получи депресия, защото се сравнява с тези, които са близо до него.
Може ли да се направи в случая някакво сравнение за психичната заболеваемост между България и останалия свят?
Интересното е, че България стои по средата. Класациите показват, че, обективно погледнато, по отношение на разпространението на психичните разстройства сме малко над средното ниво. По отношение на самоубийствата сме някъде по средата. По-скоро ние водим в психологически план в субективното усещане за щастие и нещастие. Имаше такова изследване на Евробарометър, което неочаквано показа, че българите сме на първо място по нещастие – по субективно усещане за нещастност. Друга естремалност е, че сме може би най-бедните в Европа, но като че ли сме свикнали с тази бедност, защото не виждаме големи протести. Реакциите на българите са по-скоро в посока „спасявай се по единично кой както може”, с емиграция, с някакви частни решения, но не на обществено ниво.
Има ли повишаване на самоубийствата по време на криза?
Самоубийствата са много голяма тема и много пъти нашият център се опитва да повдигне този въпрос, тъй като се неглижира от управляващите и по-специално от Министерството на здравеопазването. Една стотинка не се дава за някаква програма за превенция на самоубийствата или най-малкото да се събере релевантна информация за това. Разчита се на Националния статистически институт, който няма никаква компетенция да отсява тази информация, която постъпва при него. Няма никаква активност в това да се задълбочи събирането на информация, защото една много голяма част от опитите за самоубийства остават неразпознати.
Ние имаме потоци от информация, които събираме по една програма за самоубийствата от 2001 г., която до 2006 г. има няколко финансирания. След това финансирането спира, но тя успява да създаде един режим на събиране на информация от районните центрове по здравеопазване, които подават тази информация на Националния център по здравна информация. Понастоящем нашият отдел по психично здраве от две години започна да събира тази информация, просто наследи потока и ние тук обработваме данните вече трета година.
Каква трябва да е превенцията на психичните заболявания по време на криза?
Специално за психичните разстройства по време на криза аз мога да ви кажа основния лек и той е хората да са богати и да са спокойни. За да се реши въпросът с кризата, трябва да се реши въпросът с безработицата. Трябва хората да имат перспектива за живот в България и трябва да имат усещането, че децата им някога ще се върнат, а не че са ги загубили безвъзвратно като емигранти. Т. е. отговорът на този въпрос е много общ. България трябва да излезе от това състояние, в което се намира години наред. На обърканост, на неяснота, независимо от нейните външнополитически успехи, като влизането в Европейски съюз и влизането в НАТО. От това населението не усеща подобрение на личния живот. И това е свързано пряко с психичните разстройства.
На второ място трябва да има адекватна медицинска помощ. Трябва да има ранно откриване на психичните разстройства. Трябва да има сензитивност на общопрактикуващите лекари, които първи се сблъскват с тях. Тъй като именно общопрактикуващият лекар не е натоварен със стигма, с този страх от психиатрията, който има обикновения човек. Той не ходи директно при психиатъра. Все още тази стигма е много силна и хората предпочитат да отидат на друг тип специалист, при невролог или при своя личен лекар. Когато този личен лекар има общите данни за това какво представлява психичното разстройство, особено честите тревожностни разстройства, ако той има в обучението си инструментариума да открива ранна депресия, могат да се предотвратят много проблеми, които след това се задълбочават
А имат ли го този инструментариум?
Нямат го. Общопрактикуващите лекари би трябвало да бъдат обучавани систематично да разпознават психичните разстройства. Ние тук в нашия център имаме капацитет да предоставим и програми за обучение, и литература, и сме правили това през годините. Когато е имало възможност сме провеждали курсове за обучение на общопрактикуващи лекари Имаше такъв преди няколко години, с белгийски средства и хората бяха изключително доволни, но това е капка в морето. От 2-3 години аз просто имам впечатлението, че психичното здраве не съществува както тема както за управляващите, в частност за МЗ, така и за Лекарския съюз.
Как си обяснявате спирането на курсовете?
С липса на интерес. Не е само липса на пари, защото в Европейския съюз се търкалят огромни средства, обаче те трябва да бъдат поискани от страната. Европейският съюз вече не дава пари както едно време по ФАР-ските програми. Тогава идват някакви хора и казват: „Ще правите семейно планиране! Даваме ви 1 млн. екю. Ще правите университетско обучение по обща медицина!” Катедрите по обща медицина, които съществуват сега се правеха по програма ФАР и се хвърлиха милион и нещо екю за изграждане на тези катедри. Аз ви говоря за времето на програма ФАР през 1992-1993 г.
Сега когато България е член на ЕС, няма никакъв интерес да се продължава тази линия реформа, на нови подходи към тази проблематика. Всичко това е загърбено.
А има ли програми, по които България би могла да кандидатства в момента?
Например оперативна програма „Човешки ресурси”, която е към структурните фондове и се ръководи от МТСП. Там бихме могли посредством това министерство да кандидатстваме.
Трябва да ви кажа, че един от големите проблеми, с които се сблъсква МЗ в момента е наследството още от времето на проф. Гайдарски. Един от министрите, който не включи здравеопазването в оперативната рамка, в референтната рамка за оперативните програми. Когато България кандидатстваше за ЕС, тя трябваше да изработи такава референтна рамка и нашето министерство трябваше да има своя ниша със съответните програми, по които да кандидатстваме.
Какво трябва да се направи в България, за да бъдат разрешени всички тези проблеми, за които говорихте досега?
България трябва да си изпълнява решенията на съществуващите документи. Имаме национална програма за психично здраве, която действа до 2012 г. с план за действие към нея и с разписани дейности. По нея не се прави абсолютно нищо. Четвърта година тази програма не се финансира, защото няма интерес към нея. Защото хората в министерството не си вършат работата. Аз съм експерт, получавам определена заплата и искам да си заслужа тази заплата, като кажа, че не искам да стоя на работното си място и не върша нищо. Аз искам да работя по определени задачи, които ние сме създали, които са приети от Министерски съвет и които са работили преди години с някакъв относителен успех. От 2006 г. е тази програма до 2012 г.
И какво ще се отчете накрая по тази програма?
Нищо няма да се отчете. Това е скандално.
Ние сме представили на Министерството на здравеопазването национална програма за самоубийствата през април. С разписан бюджет, с разписани дейности, с план-сметка, с график. Сега се говори за единна национална програма. Аз не знам какво се има в предвид, но аз не виждам нищо.
Оставете коментар