Д-р Хад­жи­и­ва­но­ва, ка­же­те нак­рат­ко на на­ши­те чи­та­те­ли как­во пред­с­тав­ля­ва пси­хи­ат­ри­я­та?
Тя е на­у­ка, в ко­я­то все­ки спе­ци­а­лист е стро­га ин­ди­ви­ду­ал­ност и в ко­я­то съ­щес­т­ву­ва мно­го су­бек­ти­ви­зъм. Ос­нов­но пра­ви­ло е да се спаз­ват кри­те­ри­и­те на Меж­ду­на­род­на­та кла­си­фи­ка­ция на бо­лес­ти­те, за да се уни­фи­ци­рат кри­те­ри­и­те и да не се пре­ка­ля­ва с ди­аг­нос­ти­ци­ра­не­то на не­съ­щес­т­ву­ва­щи бо­лес­ти, ко­е­то съ­що во­ди до раз­бо­ля­ва­не.

Кои ле­ка­ри се ори­ен­ти­рат към та­зи спе­ци­ал­ност?
За да ста­неш пси­хи­а­тър, не се ис­ка са­мо спе­ци­а­ли­зи­ра­но обу­че­ние. Не­об­хо­ди­ма е из­на­чал­на наг­ла­са да имаш же­ла­ни­е­то да бъ­деш пре­ди всич­ко ле­кар, кой­то умее да дос­ти­га и до най-лич­ни­те пси­хо­ло­гич­ни проб­ле­ми на чо­ве­ка, по­тър­сил не­го­ва­та ком­пе­тен­т­на по­мощ, а не прос­то да из­пис­ва ме­ди­ка­мен­ти. Ка­те­го­рич­на съм оба­че, че без за­дъл­жи­тел­на­та про­фе­си­о­нал­на под­го­тов­ка, за­ла­гай­ки са­мо на ал­т­ру­и­зъм и жи­тей­с­ки опит, бих­ме мог­ли да нав­ре­дим и да обър­ка­ме жи­во­та не са­мо на па­ци­ен­та, но и на всич­ки око­ло не­го, ко­и­то го оби­чат.

Не­ка раз­к­ри­ем на на­ши­те чи­та­те­ли кои са най-ха­рак­тер­ни­те сим­п­то­ми за пси­хич­но за­бо­ля­ва­не?
На пър­во мяс­то се по­я­вя­ват сму­ще­ния в съ­ня във всич­ки­те им ва­ри­ан­ти – от лип­са на не­об­хо­ди­мост от сън до хи­пер­сом­ния, от къс­но зас­пи­ва­не до ран­но ста­ва­не, теж­ки съ­ни­ща.

Как опис­ва жи­во­та си един бо­лен?
“На сут­рин­та де­нят ми е че­рен, ня­мам прог­ра­ма. За­да­чи­те, ко­и­то тряб­ва да из­пъл­ня, са не­из­пъл­ни­ми. Най-близ­ки­те ме драз­нят. Не мо­га да си на­ме­ря дре­хи­те. За­къс­ня­вам за тро­лея. Ка­то вля­за в тран­с­пор­т­но­то сред­с­т­во, все ми се стру­ва, че хо­ра­та си мис­лят, че не­що не ми е на­ред – гле­дат ме осо­бе­но, по­диг­ра­ват ми се. Или си за­пуш­вам уши­те, или се вто­рач­вам в ус­ти­те им. Ще ми се да сля­за по сре­да­та на пъ­тя. Сър­це­то ми ще се пръс­не. Пре­по­тя­вам се по ня­кол­ко пъ­ти. Ще ми се да ви­кам за по­мощ. И та­ка – все­ки ден. При­би­рам се вкъ­щи. Или из­к­люч­вам те­ле­ви­зо­ра, за да пре­дъв­ча все­кид­не­ви­е­то си, или си на­ми­рам мяс­то сред не­поз­на­ти “при­я­те­ли”.
Ог­лу­ша­вам за до­маш­ни­те, драз­нят ме съ­се­ди­те и ме из­би­ва на фан­та­зии, в ко­и­то виж­дам вра­га, кой­то тряб­ва да от­не­се це­лия ми гняв и не­до­вол­с­т­во от жи­во­та и от са­мия се­бе си”.

Как­во тряб­ва да нап­ра­ви чо­век от­тук на­та­тък?
За­то­ва съ­щес­т­ву­ват пси­хи­ат­ри­те и пси­хо­ло­зи­те. Ня­ма ни­що срам­но в то­ва да стра­даш. Не е не­об­хо­ди­мо да се пра­виш на юнак и да стис­каш зъ­би, ко­га­то не­ща­та не вър­вят.
Важ­но­то е да усе­тиш сри­ва в се­бе си, ин­ту­и­тив­но да на­пи­паш не­об­хо­ди­мост­та от по­мощ. Да не из­пит­ваш срам от то­ва, че си ду­шев­но раз­с­т­ро­ен. По­со­ка­та е към джипито, ко­е­то е же­ла­тел­но да не из­зем­ва фун­к­ци­и­те на спе­ци­а­лис­та пси­хи­а­тър-пси­хо­лог, а да да­де нап­рав­ле­ние за съ­от­вет­ния про­фе­си­о­на­лист.

Как един чо­век, кой­то е пси­хич­но бо­лен, мо­же да раз­бе­ре дей­с­т­ви­тел­но­то си със­то­я­ние?
Най-чес­то при об­щоп­рак­ти­ку­ва­щия ле­кар по­па­дат хо­ра с бо­га­ти не­ха­рак­тер­ни со­ма­тич­ни оп­лак­ва­ния, прид­ру­же­ни със сму­ще­ния в съ­ня, апе­ти­та, ко­му­ни­ка­ци­я­та. Те­лес­ни­те сим­п­то­ми обик­но­ве­но на­соч­ват лич­ния ле­кар към мно­го­об­раз­ни из­лиш­ни кон­сул­та­ции с дру­ги спе­ци­а­лис­ти из­вън пси­хи­ат­ри­я­та. Оказ­ва се, че те­зи кон­сул­та­ции до­пъл­ни­тел­но до­кар­ват не­съ­щес­т­ву­ва­щи ди­аг­но­зи у па­ци­ен­та, с ко­е­то зат­вър­ж­да­ват съ­щес­т­ву­ва­що­то деп­ре­сив­но със­то­я­ние – сму­ще­ния в съ­ня, апе­ти­та, кон­так­ти­те с хо­ра­та, сут­реш­на тре­вож­ност, раз­д­раз­ни­тел­ност, нис­ка са­мо­о­цен­ка, сен­зи­тив­ност, неп­ро­дук­тив­ност, от­пад­на­лост, пе­си­ми­зъм, труд­ни и ха­о­тич­ни пла­но­ве за бъ­де­ще­то, са­мо­и­зо­ла­ция или кон­так­ти с под­хо­дя­щи хо­ра, кол­ко­то да ми­не вре­ме­то. Се­щаш се за чаш­ка­та, чу­ваш от съ­се­да за ня­коя и дру­га таб­лет­ка, с ко­я­то мо­жеш да спиш или да се ус­по­ко­иш.

То­ва е от­в­ра­ти­тел­но!

Кое е най-ха­рак­тер­но­то за тре­вож­ност­та и за деп­ре­си­я­та?
По­мис­ле­те си, че има и ди­аг­но­зи, ко­и­то би след­ва­ло да бъ­дат пос­та­ве­ни от три­ви­ал­но из­г­леж­да­щи­те на пръв пог­лед сим­п­то­ми ка­то го­ре­о­пи­са­ни­те в це­лия ни би­то­ви­зъм. На пър­во мяс­то са тре­вож­ност­та и деп­ре­си­я­та, ко­и­то би­ха мог­ли да ни на­лег­нат не­за­ви­си­мо от въз­раст­та, со­ци­ал­ния ни ста­тус и ин­те­лек­ту­ал­ния ни ка­па­ци­тет. Не тряб­ва да заб­ра­вя­ме и бо­лес­ти­те в ро­да си, ко­и­то имат от­но­ше­ние към по­ве­де­ни­е­то и евен­ту­ал­ни пред­шес­т­ва­щи кон­так­ти с пси­хи­ат­рич­ни служ­би в ми­на­ло­то. Мо­гат да се от­к­лю­чат и па­ра­но­ид­ни със­то­я­ния, ко­и­то на­ла­гат ко­рен­но раз­ли­чен на­чин на ле­че­ние (с нев­ро­леп­ти­ци).

Как се про­я­вя­ва пси­хи­ат­рич­на­та сим­п­то­ма­ти­ка при въз­рас­т­ни­те хо­ра?
Кой бе­ше ка­зал, че въз­раст­та не е по­рок? Мно­го чес­ти са оп­лак­ва­ни­я­та от на­ма­ле­на кон­цен­т­ра­ция, раз­се­я­ност, заб­ра­вя­не, труд­но спра­вя­не със сте­ре­о­тип­но­то все­кид­не­вие. От ­в­ре­ме на в­ре­ме сла­гаш сол в кек­са, гу­биш си пор­т­мо­не­то, щъ­каш из къ­ща­та ця­ла нощ, а през де­ня спиш от от­ма­ля­лост и не чу­ваш звъ­не­ца. За то­зи слу­чай ня­ма про­фи­лак­ти­ка, но би би­ло ху­ба­во се­мей­с­т­во­то да се срещ­не с пси­хи­а­тър, пси­хо­лог, со­ци­а­лен ра­бот­ник, ко­и­то би­ха мог­ли да об­лек­чат до­сад­ни­те ви би­то­виз­ми. Всъщ­ност ста­ва ду­ма за де­ге­не­ра­ти­вен про­цес, кой­то би мо­гъл да бъ­де ком­пен­си­ран ме­ди­ка­мен­тоз­но и чрез спе­ци­а­ли­зи­ра­ни­те служ­би. Пра­во и за­дъл­же­ние е на все­ки от нас да знае, че има обу­че­ни ле­ка­ри и съ­от­ве­тен екип, ко­и­то би­ха се спра­ви­ли с без­съ­ни­е­то, тре­вож­ност­та, деп­ре­си­я­та, стран­нос­ти­те в по­ве­де­ни­е­то, сти­га­щи до не­ле­пост.

Важ­но­то е да не под­ми­на­ва­ме при­каз­ки­те на чо­век, кой­то спо­ме­на­ва за са­мо­у­бий­с­т­во и ос­та­вя пред­с­мър­т­ни пис­ма. Епи­зо­ди­те на аг­ре­сия, ма­кар и ред­ки, съ­що не тряб­ва да се под­ми­на­ват и не тряб­ва да се ома­ло­ва­жа­ват са­мо с упот­ре­ба­та на ал­ко­хол, ко­я­то обик­но­ве­но съ­път­с­т­ва всес­т­ран­ния ни пси­хи­чен дис­ком­форт.

По­съ­вет­вай­те не­що чи­та­те­ли­те, ко­и­то се стра­ху­ват или сра­му­ват да оти­дат на пси­хи­а­тър.
Не се сър­де­те на близ­ки­те или съ­се­да си, ако:
- не мо­же­те да спи­те;
- ня­ма­те апе­тит или се тъп­че­те без­раз­бор­но и бе­зоб­раз­но;
- сут­рин ви е крив све­тът;
- има­те проб­лем, кой­то не ис­ка­те да спо­де­ли­те;
- ня­ма­те кон­к­ре­тен проб­лем, кой­то да ви ка­ра да стра­да­те, но въп­ре­ки то­ва не се чув­с­т­ва­те в ко­жа­та си;
- стру­ва ви се, че хо­ра­та ви при­е­мат по друг на­чин – или сте ни­що­жен в тех­ни­те очи, или те са зло­на­ме­ре­ни към вас, а мо­же и да ви прес­лед­ват, за да ви нав­ре­дят. А мо­же пък и за­що­то ви оби­чат. Мо­же да сте ста­нал по-из­вес­тен и да ви за­виж­дат;
- не под­ми­на­вай­те без­съ­ни­е­то на близ­ки­те си и стра­хо­ви­ти­те съ­дър­жа­ния на съ­ни­ща­та им;
- ако пре­ка­ле­но мно­го се зас­то­я­ваш пред ог­ле­да­ло­то и го­во­риш със се­бе си;
- ако на­ме­риш чер­вен ко­нец под въз­г­лав­ни­ца­та си и съ­се­дът ти пра­ви ма­гия, или го чу­ваш как мър­мо­ри и те зап­лаш­ва от не­въз­мож­ни ге­ог­раф­с­ки ши­ри­ни;
- ста­тис­ти­чес­ки мъ­же­те са по-зас­т­ра­ше­ни от ре­а­ли­зи­ра­но са­мо­у­бий­с­т­во;
- най-си­гу­рен пред­вес­т­ник са про­щал­ни­те пис­ма;
- има от­бе­ля­за­на се­зон­ност про­лет-есен при обос­т­ря­не на го­ре­о­пи­са­на­та сим­п­то­ма­ти­ка;
- със­то­я­ни­е­то на стре­са тряб­ва да бъ­де кон­сул­ти­ра­но с пси­хо­лог-пси­хи­а­тър, за да не де­ком­пен­си­ра дис­т­ре­са;
- чаш­ка­та със или без при­я­те­ли ви ус­по­ко­я­ва;
- тър­си­те поз­нан­с­т­ва за зе­ле­ни ре­цеп­ти – за лек­со­тан, ди­а­зе­пам, ри­вот­рил и дру­ги бен­зо­ди­а­зе­пи­ни.

Кое е най-важ­но­то, ко­е­то чи­та­те­ли­те на вес­т­ник “Док­тор” тряб­ва да зна­ят за пси­хич­ни­те бо­лес­ти?
Най-ве­ро­ят­но има мно­го не­о­пи­са­ни сим­п­то­ми, ко­и­то на­вя­ват иде­я­та за пси­хич­но не­рав­но­ве­сие, за не­що, ко­е­то се случ­ва с вас. Не е срам­но да го спо­де­ли­те с пси­хи­а­тър, а мо­же и да не се на­ло­жи ме­ди­ка­мен­тоз­на те­ра­пия.

На­у­че­те се да спо­де­ля­те бол­ка­та си и да усе­ща­те вся­ка про­мя­на в се­бе си, без да се сра­му­ва­те от то­ва, че сте слаб, че не ви при­е­мат, че ог­лу­пя­ва­те, че жи­во­тът ви е оти­шъл на вя­тъ­ра, че близ­ки­те ви стра­дат за­ра­ди вас, че съ­се­дът ви мра­зи и ви зап­лаш­ва до­ри и но­щем. Ако ви се пла­че – пла­че­те, ако ня­кой ви драз­ни – ре­а­ги­рай­те, за да мо­гат и близ­ки­те ви да зна­ят как­во чув­с­т­ва­те. Не се сра­му­вай­те от се­бе си и от сво­я­та спон­тан­ност!

Ед­но ин­тер­вю на Здрав­ка ИВА­НО­ВА