Болните в психиатричните клиники имат разстройства, които влият на мисленето и емоциите, а следователно и на поведението на човека. Болестите, способни да предизвикат разстройство на тези функции са наистина много.
Концепцията за разума е наполовина религиозна, наполовина философска, което я прави доста мъглява. Когато говорим за помрачаване на разсъдъка, то в крайна сметка се има предвид заболявания, които водят до нарушаване работата на мозъка или на централната нервна система. Разумът, ако се отдалечим от чисто религиозното понятие за душата, се явява продукт на дейността на мозъка.
Няма съмнение, че на функционирането на мозъка могат да влияят и външни фактори. Също е ясно, че на него могат да въздействат и вътрешни функции, по-точно дисфункции. Във всеки случай причината за болестите, в крайна сметка теоретически, може да бъде външна, вътрешна или комбинация от едното и другото.
Психическите разстройства могат да се разделят на доста обширни категории – психози, неврози, личностови разстройства и т.нар. органически заболявания, включващи състояния, свързани с деменциите. Има още една обширна група, която представлява състояния, определени като задържане в психическото развитие или непълноценност на умственото развитие.
В продължение на много години се смяташе, че болните с психични проблеми трябва да бъдат изолирани от обществото в затворени клиники, в отдалечени райони, до края на живота им.
Идеята за деинституционализирането на пациентите с дългогодишни психиатрични заболявания започва през 70-те години в САЩ. По това време е много популярна идеята за взаимопомощта като алтернатива на официалната практика. В основата на движението стоят такива принципи като недоверие към специалистите, намаляване на стигмата, по-нататъшно развитие на взаимната подкрепа, предоставяне на съответна медицинска помощ на лицата с ограничени възможности. (Back & Taylor, 1976).
В САЩ “великата деинституционализация” (Anthony 1996) води до масово изписване на пациентите от държавните психиатрични болници, като последствията от тази недобре обмислена постъка за пациентите са – липса на необходимото внимание и нищета, а за близките на хронично болните – неудоволетвореност и разбиване на надеждите (Jaap van Weeghel 2002).
Съществуването извън стените на институциите на пациенти с дългогодишни хронични психиатрични заболявания не може да се нарече проста задача. Възстановяването и ресоциализацията на тази социална прослойка още продължава да се разглежда само като облекчаване симптомите на заболяването, а задоволяването на базовите потребности като храна, жилище, общуване, продължават да се игнорират в масовата практика.
В болниците пациентите имат въможност да намерят приятели, да участват в многобройните организирани занимания за възстановяване на силите, да се хранят пълноценно, да спят в удобно легло и да гледат телевизия. При изписването много от тях се оказват захвърлени сами в недрожелюбен свят, прекалено широк за тях, където нямат възможност да работят и водят самотно мизерно съществуване.
Kакво е положението в България?
И у нас, както и в развитите страни, лицата с хронични психиатрични заболявания са сред най-бедните слоеве на населението. Но в сравнение със страните с развита икономика, процентът на лицата с хронични заболявания, които притежават лична жилищна площ е значим. В България 96,7% от населението живее в собствени жилища (Национален статистически институт 2001)
Като се съобрази с конкретните социални условия в страната и приложи познатите практики от други страни, Екипът от Държавна психиатрична болница “Св. Иван Рилски” – гр. Нови Искър, с ръководител Д-р Иван Герджиков създаде модел на “Защитено жилище”за лица с хронични психични заболявания, чести пациенти на болницата.
Основната цел при работата по проекта “Индивидуално защитено жилище” е окуражаване на автономността, социалното участие и интеграцията на хората с психично страдание сред т.нар. здрави, като се създаде Система от социални връзки и роли за помощ, взаимопомощ, защита и подкрепа при задоволяване на базовите потребности на индивида в обществото.
Според Lehman (1989) подкрепата и помощта на лицата, страдащи от хронични психични заболявания, в обществото, трябва да задоволява най-малко 4 типа потребности:
1. клинически – качествено лечение, адекватна реакция при криза;
2. рехабилитационни – възможност за изпълняване на нормални социални роли;
3. хуманитарни – физическа безопасност, достатъчен доход, адекватно жилище;
4. потребност от контакт с близките хора, най-вече със семейството и съседите.
Принципите на работата в групата на “Индивидуалните защитени жилища”с хората с психиатрични проблеми извън стените на болницата, са фундаментално заложени при функционирането на разглежданата социална прослойка в обществото:
1. Човекът с хронично психиатрично заболяване е в центъра на здравната и социалната система
2. Службите отчитат нуждите на болния при съществуването му извън стените на болницата
3. Процедурата при получаване на помощ от службите трябва да е максимално опростена от бюрокрация
4. Координацията между здравните и социални служби трябва да е такава, че хората с хронични психични заболявания да не чувстват затруднения при преминаването от една система в другата.
5. Хората с хронични психиатрични заболявания трябва да получават непрекъсната подкрепа, защита и грижа.
Личните контакти с професионалистите от социалните служби дават възможност за стимулиране включването на социалните работници по местоживеене при подпомагането на пациентите на ДПБ “Св. Иван Рилски” – гр. Нови Искър, в домашна среда. Така се осъществи и циркулирането на информация в стандартния триъгълник:
БОЛЕСТ
ИНВАЛИДНОСТ БЕДНОСТ СОЦИАЛНА ИЗОЛАЦИЯ
Естествено в България, тук и сега, трудно се реализират максимални очаквания при получаване на услуги, както медицински, така и социални. Все пак, конкретния опит натрупан по време на проекта от всички участници помогна да се убедят, че проблемите, дори и да не се решават изцяло, могат да се управляват.
