Д-р Сотиров, какво определя дали един човек ще се харесва такъв, какъвто е?
Въпросът за себехаресването не е естетически, а има морални измерения. Дълбоко в себе си човек не се пита „Красив ли съм?“, а „Достатъчно добър ли съм, за да бъда харесван и желан от другите?“. Зрелите индивиди мислят и изразяват себе си не чрез повърхността, а чрез същността си. По този начин мислим и за другите. Когато ни попитат за някого „Що за човек е той?“, не казваме „Има дълга коса, бенка на бузата и един по-къс крак“, а го описваме с качествата на характера му. Външната красота се възприема пасивно. Тя се съзерцава, с нея не се комуникира. Умът е този, с който се общува. Мъдрите знаят, че човек се мери по това какво прави, какви ценности има, в какво вярва. Ако сега ви кажат – имаме един колектив от много красиви психопати, вие ще отидете ли да работите в него?

Труден избор. Мъдреците, за които говорите, май не останаха много…
Така е. Има нещо извратено в култа към външността. Наблюдава се тежък дефицит за формиране на нормални хора. Един аспект от него – когато не сме доволни от себе си и не ни върви, търсим причината на повърхността, а не дълбоко в нас.

Защо първо се вторачваме във физическите си недостатъци?
Защото е най-лесно да откриеш видим недостатък и да отидеш да ти го отстранят с цел да изглеждаш по-добре и да станеш по-щастлив. Да очакваш някой друг да се погрижи за теб и да поеме отговорността за благополучието ти обаче е инфантилно. Когато детето има проблем, реагира по същия начин – дърпа полата на майка си и чака да го гушнат. По този начин се държим, когато не сме достатъчно зрели, нямаме широк поведенчески репертоар или не се чувстваме достатъчно сигурни да импровизираме с нови модели. Предпочитаме да ни моделират, оцветяват, преобличат. Зъболекарят, козметикът, шивачът, пластичният хирург злоупотребяват със склонността ни да регресираме до такава инфантилна позиция.

Когато човек е недоволен от външния си вид, не е ли логично да го промени?
Всеки иска да изглежда добре. Да се грижиш за външността си е похвално – показва желание за развитие. Паралелно обаче трябва да полагаме грижи да се развиваме като хора. Страхотно е, че си направил крачка напред и си променил носа си. Но тя е незначителна на фона на всички останали стъпки, които трябва да извървиш. Защото животът ти няма да се промени с носа ти. Има голяма вероятност да мине година, да свикнеш с външната промяна и да установиш, че си все толкова невротичен, травмиран, депресивен, че не си решил нито един емоционален конфликт и че хората продължават да имат към теб същото отношение, каквото са имали и преди.

Много хора не харесват части от себе си. Но не насочват погледа си към страстите, конфликтите, завистта, гнева и омразата, които изпитват. Не опитват да променят начина, по който възприемат света и организират отношенията си с другите. Защото не сме научени да се ориентираме в психичното, а всичко е концентрирано около телесното. Учат ни как да си казваме, че ни се пишка, как да си мием зъбите, как да се обличаме и т.н., но не и как да изразяваме емоциите си. Затова често нямаме думи, с които да назовем сложните си преживявания. Нямаме инструмент, с който да опишем и разберем себе си. И понеже ни е трудно в света на психичното, обръщаме се към телесното. Там инструменти има – дрехи, грим, епилатори, скалпели, пинсети и т.н.

80 процента от потърсилите помощ от „Пълна промяна“ са жени. Как си го обяснявате?
Нашата култура „предписва“ жените да изглеждат по определен начин,  има по-големи изисквания към тях, отколкото към мъжете, затова те са по-травмирани. Вероятността момичетата да бъдат малтретирани вербално е по-голяма – например за това, че не са им пораснали гърдите. Или обратното, че са им твърде големи. Грубо казано, жената се асоциира с външността, а мъжът – с функционалността. Жената е красива, а мъжът – силен. Това е предразсъдък, типичен за културата, в която сме формирани.

Ако жената, която обичате, си направи пластична операция, как ще реагирате?
Няма да е позитивно. Защото съм я харесал каквато е, живели сме дълго, било ни е хубаво. Когато си направи операция, малко или много ще е друг човек. Ще трябва да положа усилия да реорганизирам отношенията с нея, ще загубя комфорта си. Все едно е била версия на Windows 3.1, а е станала 3.11. Ще трябва да свикна да работя с този нов Windows. Много хора са недоволни от обстоятелството, че се налага да свикват с новите версии, които им се натрапват.

Все пак не е ли възможно, когато човек се промени физически, да реши и психическите си проблеми?
Възможно е. Но аз съм дълбок скептик. В 90 процента от случаите проблемите във взаимоотношенията на двойката не се дължат на физически недъг, а на емоционална патология или на провал в комуникацията. Да не забравяме, че много дебели хора са щастливи и правят страхотен секс. Помислете и за мюсюлманските култури, където пълните жени са на почит. Начинът, по който изглеждаме, не е решаващ за начина, по който се чувстваме. Промяната във външността ни е детайл с ограничено значение за психическото ни благополучие. Понятието „пълна промяна“, използвано за обозначаване на такава частична промяна, е заблуждаващо и манипулативно.

Според вас какви хора прибягват към пластични операции?
Такива, които в същината си изпитват себененавист и желание да се осакатят. По-големият процент от тях са били жертва на системно психическо малтретиране и злоупотреба – били са критикувани, обиждани, насилвани. Вместо към агресора те насочват омразата към себе си. Автоагресията е социално обусловена. По-лесно е да осакатиш себе си, а не другите. Никой няма да те накаже за това, че си решил да отрежеш парче от собствения си корем.

Източник: сп. Тема, брой 37 (308), 17-23 Септември 2007г.