Деинституционализацията в България е като героиня от венецуелски сапунен сериал. Млада, но вече оклеветена и озлочестена. Може би защото за разлика от заинтересуваните страни екзотичното й име носи различно по природа очарование. За психиатрите това е метод за полагане на грижи за деца и възрастни с умствена изостаналост и психични разстройства. Методът изисква възможно по-малко концентриране на хора в големи приюти от типа на психиатричната болница и социалния дом. За потребителите на здравни и социални услуги по-важна е промяната в начина на обслужване – подпомагане на индивидуалните им нужди, изисквания и таланти.
За изследователя на обществения живот това е преди всичко политика. Именно политиката на деинституционализация дава възможност на българската държава да се разтовари от част от отговорността за обслужването на менталните увреждания. А правителството ще може да разпредели както тегобата, така и печалбата от бизнеса със социални услуги между държавните учреждения, общините, неправителствените организации и частни предприемачи – в интерес на доставчиците на услуги, на общностите, в които се предлагат услуги, както и на хората с увреждания.
Макар и необратим, този процес не би трябвало да е стихиен. Защото така се създават социални напрежения като в русенския квартал „Средна кула“, където една община иска да се погрижи за едни негвои съграждани, без да разясни ползите от тази политика на своите съграждани. Мненията се поляризират, страстите се нажежават, а посредници засега липсват.
Бързината, с която русенският кмет решава да приюти децата от дома в село Могилино, без да пита своите съграждани, показва, че за много хора на управленски позиции у нас деинституционализацията все още е нещо, което се урежда с еднократен акт. Революционен и хуманен. По този начин обаче се обслужва единствено претенцията за героизъм. Преди един ДДМУИ (дом за деца и младежи с умствена изостаналост) да се премести от гората в центъра на една община, е необходима здравомислеща преценка с какви ресурси разполага общината да посрещне нуждите на децата. Приличното място за живеене със задължителните параметри – индивидуални стаи, хигиена, пълноценно хранене и отопление – е задоволяване само на една базисна необходимост. Остава нуждата от смислено прекарване на деня, от образование, от социализация – т.е. децата да получат възможност да се срещат и да се сближават с деца, растящи в естествената си семейна обстановка. Непринудена и нережисирана възможност за социализация не се постига лесно, трябва желание от страна на общността.
Гневните реакции на медии и граждани, породени от недоволството в „Средна кула“, изобилието от загрижени общини – кандидати за приемници на дома, предизвикаха разгорещена дискусия, за каквато психично-здравните професионалисти у нас си мечтаят от началото на процеса на деинституционализация. Този ефект пък иде да покаже, че кампаниите за фокусиране на общественото внимание върху съдбата на някоя уязвима група вършат своята работа – независимо колко користни/безкористни са и дали в тях има елементи на чалга или на естрадна естетика от времето на развития социализъм. Започваме да усвояваме културата на благотворителността, но колко време ни трябва, за да усвоим практиките на социалното включване? Колко време ще мине, преди всеки втори български гражданин да каже, че е напълно нормално съседът му с лека степен на олигофрения да завърши средно образование, да си намери работа, да се ожени и да има дете?
Без създаване на среда, в която професионалисти, властимащи и представители на хората с психични проблеми да се отчитат с конструктивен тон и да действат планирано, българската деинституционализация ще продължи да кърши ръце. Такава среда в момента липсва, защото българската община е най-плахият и методологично невъоръжен играч в сектора. Общинският план за психично здраве представлява основна отправна точка за синхронизиране на усилията на всички заинтересувани страни. Той трябва да съдържа данни за броя на хората с психични разстройства и умствена изостаналост в дадения регион, разпределени по пол и възраст. За да се формулира управленски цикъл, е необходимо да се изготви карта на всички публични, нестопански и частни субекти, които предоставят здравни и социални услуги. Това е въпросник, който събира данни за целевата група на една служба, ресурсите, програмите и обезпечеността с технологии и персонал. След като се анализират данните, за всяка служба се изготвя „дърво на услугите“, което позволява визуализация на наличните и липсващите услуги. След като разполагаме с подробна карта на ресурсите, не е трудно да се предвидят мерките, които трябва да се предприемат, за да стане обслужването по-добро. В плана влизат три неща: разкриване на нови служби, подобряване капацитета и методите на работа в съществуващите служби и прехвърляне на ресурси от службите двойкаджии в службите отличници. Макар невръстният закон за социално подпомагане и правилникът към него да съдържат твърде рехави критерии за психично-здравната служба, за нито едно общинско ръководство няма да е трудно да състави списък от стандарти.
Ако искат да използват благоприятния фокус на общественото внимание, сега е времето общинските ръководства да огласят наличните планове и да се потрудят върху тяхното актуализиране. Ако са се поучили от случая с Русе, ще го направят, като се допитат до гражданите.
*Авторът е психиатър, асистент по Социална психиатрия в МУ София, председател на „Обществено сдружение за здраве“. Със съкращения
