10.10.2005, zdrave.net, Елица Тодорова

Д-р Христо Хинков е Главен експерт в Националния център по обществено здраве. През 1980 г. завършва медицина в Медицински факултет на Медицинска Академия. През 1987 завършва специализацията си по психиатрия в Медицинска Академия, а през 2002 получава магистърска степен по специалността здравен мениджмънт. След придобиването на специалност „Психиатрия” постъпва в І-ва психична клиника, сектор за борба с наркомании в Медицинска академия в София, след което е консултант психиатрия в НИСМ “Пирогов” в продължение на почти десет години. През периода 1997 – 1999 работи по проекти към научния отдел на Министерство на здравеопазването. От 1999 до 2001 година е заместник директор в Националната здравно осигурителна каса, с отговорност за Обучение и развитие на човешките ресурси.

В момента е национален координатор на проект „Укрепване на социалното сближаване чрез подобряване на психиатричната помощ в общността в Югоизточна Европа” в рамките на Пакта за стабилност.

Д-р Хинков, какъв е психичният статус на българина – най-общо погледнато?
Най-общо психичният статус на българина е доста зле. Това означава, че хората са твърде болни и в соматичен, и в психологичен смисъл на думата, дори и в духовен.

Вие не за първи път изразявате такова мнение. В едно интервю преди време казахте, че обществото ни боледува. Какво имате предвид?
Обществото ни боледува от загуба на ценности, това е основното. Загуба на ценностни ориентири, на обща философия за света и за живота, обяснение за света, в който живеем.

Загубата на едно традиционно обяснение, с което са живели поколения – хайде да не бъдат поколения, но поне едно поколение, което е израснало в тези 45 години, и после всичко това се е оказало невалидно, и то в много кратък период от време, в който просто всичко се срутва. Същевременно не се предлага нова алтернатива. Нямаше подготовка за падането на Берлинската стена в България. Българите не бяха подготвени за това падане и оттам дойде цялата тревожност и загуба на ориентири. За съжаление, ние не сме изграждали алтернативна ценностна система през годините на тоталитаризма, която да ни помогне след това бързо да се ориентираме, както се случи в други страни в преход от бившия соцлагер.

Това ли е причината според Вас да има толкова много психични разстройства у нас?
Това е една от важните причини. Съвременният човек по принцип – не само у нас, но и в световен мащаб, е по-тревожен от човека в началото на 20-ти век. Но това в България се усилва многократно. Всичките модерни проблеми, които цивилизацията налага в обществото, в България се увеличават като през лупа. И причината се крие в тази липса на сериозни, устойчиви ценности, които да се предават от поколение на поколение. Това е свързано и със слабата религиозност, и със слабото възпитание в малката общност, в семейството. С фалшиви ценности, които се сменят на някакви цикли от време. Тези проблеми се отразяват на индивидуалното здраве и това се вижда и в обективно изследване, което вече започва да дава своите резултати.

От какво психично заболяване най-често е засегнат българинът?
Най-често от тревожностни разстройства. Тревожността е много важна категория в психиатрията. Тревожност означава емоционално състояние, което се причинява тогава, когато има някаква смътна заплаха – неясна, необективизирана, неочертана, недефинирана, но осезаема. Тази тревожност е основа на много, различни разстройства. Има цяла концепция в психиатрията, която обяснява редица клинични прояви с повишена базисна тревожност.

Има ли някаква рецепта за това, как човек да предотврати развитието на психично разстройство?
Рецепти няма, има обаче… Има нужда от една много сериозна просветителска дейност. Необходимо е да се спрегне целият интелектуален потенциал на нашата нация – дотолкова, доколкото той е останал тук, за да може да се озапти това разгулдяйство на народа, което е много тревожно. Само по себе си то е симптоматично за тежки процеси, които текат в обществото. Това чалгизиране, това неистово веселие – това се наблюдава навсякъде. Заедно с това, ръка за ръка върви точно обратната тенденция – за увеличаване на престъпленията, на жестокостта, на студенината и на алиенацията, на враждебността между хората. Т.е. от една страна имаме едно безумно веселие на абитуриентите например всяка година, което човек просто не може да си обясни – сякаш тези хора са пуснати от затвора, а не са завършили 11-ти клас. От друга страна, непрекъснато имаме съобщения за трупове и убийства. Всичко това създава напрежение и повишена тревожност. Човек вече няма сигурни устои, няма сигурност, която да му дава възможност да функционира правилно.

В момента хармонизираме законодателството си с европейските стандарти. Близо или далече сме от Европейския съюз като нормативна уредба по отношение на психичното здраве?
Като нормативна уредба мъчително се доближаваме. Един голям пробив беше Законът за здравето и главата за психичното здраве, но то е недостатъчно. Това, което се направи, беше да се разпише основно, в рамките на този закон, който според мен е твърде тромав, недобре направен… Той има нужда от сериозно концептуално мислене за това как би могъл да бъде подреден. Но така или иначе той е факт. В тази глава за психичното здраве ние разписахме колкото можеше по-конкретно постановки, които засягат задължителното лечение, които беше абсолютно задължително да се променят според изискванията на всички правозащитни организации на Европейския съюз. Друг е въпросът как точно става това. На практика ние сега имаме един вакуум и много трудно един психично болен може да бъде лекуван против неговата психотична воля.

Как всъщност се извършва у нас диагностицирането на психично болните и лечението впоследствие? Имат ли хората с такива проблеми достъп до специалисти?
Има специалисти-психиатри, които работят по договор с НЗОК, на частна практика, в диспансерите, в амбулаториите, в медицински центрове. В България специалистите не са малко.

Но пациентите трябва да минат първо през общопрактикуващия лекар, нали?
Да. Общопрактикуващият лекар дава талон. Общо взето те имат желание да препращат, когато имат възможност, защото тази патология не им е много позната. Между другото, това е друг въпрос, свързан с обучението именно на общопрактикуващите лекари да откриват ранни симптоми на тревожност и въобще на психотични разстройства, за да могат или да препращат, или ако имат компетентност, а това би трябвало да се случи, както е в европейските практики, да поемат и част от тези случаи интервенциите в семейството и т. н. Там има много натрупано доверие – където го има, разбира се, към личния лекар, той може да бъде много ефективен.

В Благоевград се осъществява пилотен проект на дневен център, в който се полагат грижи за хора с тежки психични заболявания, без да се откъсват от общността. Докъде стигнахте там?
Проектът в Благоевград стартира още преди три години и много от нещата, които бяха свързани с него, са подготвителни. През месец април той беше официално открит от представители както на нашето министерство, така и други официални лица, включително представители на гръцкото правителство, което е основен донор на този проект.

Една много важна дейност се извърши през това време там, а именно – обучение на персонала, който ще работи в дневния център, и финансиране на част от работещите по тези нови психо-рехабилитационни програми от страна на социалното министерство, от Агенцията за социално подпомагане. Обръщам внимание върху този факт, защото той е един много добър пример за интерсекторно сътрудничество. В момента в дневния център работят 8 човека, които са финансирани по линия на Агенцията за социално подпомагане. Това, което става там, е всъщност разработване на един екипен модел – екип от социални работници, психиатрични сестри, лекари-консултанти и психолози, които всички имат отношение към конкретния случай. Предстои обучение, много обучение, тъй като това, което правим там, е само пилотен модел. За да се възприеме този модел в цялата страна, трябва да се настройват хората, които работят в момента в системата – както социалната, така и на здравеопазването. Те трябва да се научат да мислят по нов начин. Много работа предстои. Пактът за стабилност има още две години работа, които ще бъдат свързани именно с обучение – това е третият компонент, той още не е стартирал. Предстои догодина вероятно да стартира, отново с донорно споразумение между България и основния донор – Гърция. С това смятам, че ще създадем наистина основа за реална промяна в тази област.

И накрая, полу на шега, полу на истина, какъв е психичният статус на българските политици според Вас?
Българските политици… Това са едни амбициозни, недооценъчни хора, които не си дават сметка в какво всъщност нагазват, защото чувството им за лична отговорност е доста занижено, а желанието за лично обогатяване е доста завишено. И в този интервал те осцилират на политическата сцена. Има и изключения, слава богу, но като че ли все повече се налага едно разбиране сред българите, че всеки може да се занимава с политика, което е доста погрешно.