Д-р Христо Хинков:

Кризата увеличи самоубийствата в България

Нели Чолашка, в. Дневник, 31 Май 2011

Самоубийствата в България се увеличават, а в последните години една от причините е икономическата криза. По данни на Националния център за опазване на общественото здраве само през 2009 г. опит за самоубийство са направили над 2700 души, а от тях 700 са починали. Още в началото на 2010 г. центърът е внесъл в Министерството на здравеопазването нова програма за превенция на самоубийствата, но и досега нямат отговор от ведомството. Всеки ден по едно дете прави опит за самоубийство, съобщи преди дни д-р Михаил Околийски, ръководител на направление „Психично здраве“ към центъра. Най-малкото е било на 8 години. За всеки четвърти българин има голям риск да развие някакво психично заболяване и това се дължи на всекидневния стрес, обясни Околийски. За тези проблеми разговаряме с д-р Христо Хинков, зам.-директор на центъра за опазване на общественото здраве.

Д-р Хинков, оказва ли влияние икономическата криза върху психичното здраве на българите или те са по-устойчиви на трусове?
По-слабо, но, общо взето, има трайна тенденция на повишение на самоубийствата. Кризата със сигурност доведе до повече опити за самоубийства, но за съжаление никой не знае точния им брой. От 90-те години досега е правено само едно голямо проучване в тази сфера – между 2003 и 2006 г. То ни даде основание да считаме, че проблемът е много сериозен, но не е признат за такъв.

Голяма част от хората с психични проблеми не са диагностицирани и лекувани. Например една леко протичаща депресия при определени обстоятелства би могла да доведе до опит за самоубийство. И това може да остане извън полезрението както на медицинските служители, така и на социалните служби. Това, с което разполага нашият център, е огромна база данни и много информация, но за съжаление никой не се интересува от нея.

Тази база данни се използва от международни изследователи. Като т.нар. консорциум за психично здраве, който всъщност проведе последното изследване в България. Тези данни се публикуват в престижни научни списания и се използват за анализи и за концепции за реформи, но за съжаление в България няма интерес към тях.

Толкова ли е изостанала вече България от европейските практики?
Преди две години Европейският съюз формулира практики за психично здраве и няколко приоритета – за възрастните, за децата, превенция на самоубийствата, грижа за хора с разстройства и срещу стреса на работното място. В България тази помощ е абсолютно неразработена. В резултат на което ние се сблъскваме с разнообразни проблеми, при които може да се помогне, но никой не знае, че може.

Например  намалената работоспособност, която не може да бъде обяснена с конкретно заболяване. Ето в ЕС има програма за борба със стреса на работното място и тя е приоритетна. Службите по трудова медицина в България, която между другото се оказа много доходоносно занимание, не се занимават с психичното здраве на работниците.

Какво се прави за превенция на зачестилите опити за самоубийство?
С голямо съжаление трябва да кажа, че в нашата държава няма такава превенция. Министерството на здравеопазването от няколко години показва пълно безразличие към този проблем, а той е много сериозен.

В България в най-добрия случай се стига до решаването на битовите проблеми на хората с тежки разстройства в институциите. И това става след натиск от страна на международни организации, като по този начин се създава едно лице на държавата, че е модерна и европейска и следва принципите на ЕС по отношение на тези хора. Това обаче е крайно недостатъчно и дори  битовите условия в психиатричните болници са в ужасно състояние.

Имаше една вълна от подобрения в резултат от доклади на правозащитната организация „Амнести интернешънъл“ от 2002-2003 г., които изиграха много голяма роля, защото нашата страна и институциите показаха желание да решат проблема. След присъединяването към ЕС аз и колегите ми от направление „Психично здраве“ обаче забелязахме, че държавата започва да губи интерес към темата. Ентусиазмът да се направи реформа, да се променят условията, да се създаде система, която да поеме хората с тежки психични разстройства, се изпари.

Тези хора са жертва на най-различни манипулации и злоупотреби. Те са едни от най-нещастните в обществото. Никой реално няма ангажимент към тях с изключение на самото лечение. Държавата се грижи само да има психиатрични болници, където те да бъдат настанявани и да бъдат лекувани за определен период. Някои от тези хора обаче живеят в болници заради факта, че са загубили домовете си или са им били откраднати.

Може ли да се каже, че държавата е загърбила проблема с психично болните?
Трябва да призная, че от няколко години със Закона за социалното подпомагане Министерството на труда и Агенцията за социално подпомагане извършиха голяма работа. Те създадоха мрежа от т.нар. дневни центрове, социални услуги в общността, асистенти, домашна грижа. Всички тези услуги се осигуряват от социални работници. Проблемът е, че тази система по никакъв начин не е свързана с Министерството на здравеопазването.

Няма връзка между двете министерства. Здравното има програма „Национална политика за психично здраве 2006 – 2012 г.“ с план за действие за всяка година. Четвърта година обаче тази политика не се финансира. Има и междуведомствен орган, който се казва Национален съвет за психично здраве, оглавяван от министъра на здравеопазването. Обикновено при предишни правителства това беше заместник-министър.

Имаше редовни заседания и този съвет изработи цялата концепция за деинституализация. Тези усилия направиха възможно това, което прави Агенцията за социално подпомагане – защитени домове и всички други услуги. Проблемът е, че липсва връзка между нашето министерство и социалното. Този междуведомствен съвет отдавна не работи.

Какъв е резултатът от липсата на връзка между министерствата?
Резултатът е, че има неработещи паралелни системи. В Европейския съюз има достатъчно средства и възможност да се кандидатства с проекти за подпомагане на хората с психични проблеми. Министерството на здравеопазването е задължено да поддържа регистър на лицата с психични разстройства и с рисково поведение.

Той би трябвало да бъде изграден на базата на някаква информационна система. Нашето направление „Психично здраве“ има предложение за такава система за психиатричните стационари към болниците. Тази база данни ще служи например, когато прокуратурата или МВР искат информация дали един човек има право да притежава оръжие, история на заболяването, дали този човек е бил опасен.

Преди реформите от 1999 г. имаше диспансеризация, която беше задължителна, но от един момент тя стана доброволна, т.е. диспансерите вече не събират информация и не проследяват състоянието на болните.

Това означава ли, че в обществото свободно се движат опасни хора с непредвидимо поведение?
Това е деликатна тема, защото, от една страна, опасността за обществото много често е преувеличена и това води до злоупотреби с психично болните и свръхинституционализация на хората с разстройства. Задължават ги да стоят затворени, защото са опасни.

Има случаи обаче, при който прекалено се либерализира режимът и тогава се губи връзка с тези хора, те изчезват, потъват в обществото. Активното дирене, което е разписано във функциите на диспансерите, практически не се осъществява в момента.