Весела Банова

Пораствайки, детето все повече започва да се откъсва от родителския авторитет и не е нормално да се преструваш на приятел на децата си, които са в пубертета

От Зора Нейкова

Снимка: Светослав Куцаров

Весела Банова е психоаналитик с дългогодишна  практика, ръководител на проекти и председател на Сдружение „Дете и пространство”.

Вървя с баба – хванала ме е за ръка, а аз влача една пръчка. Това е моят приятел Джони. Често вечер, преди да заспя, виждам в края на леглото едно джудже. То знаеше всичките ни тайни – моите и на Джони. Когато ми прочетоха „Дребосъчето и Карлсон”, вечер скришом отварях прозореца, за да може летящият пакостник да влезе и в моята стая. Но щом започнаха да ме пускат сама навън и карето от вътрешните дворове между кооперациите ни се превърна в детска площадка, с много дървета, изхвърлени от родителите ни „съкровища”,с  тайните ъгълчета, котки и гълъби, Джони, джуджето, че даже и Карлсон отлетяха нанякъде. Замести ги махленската тумба. С която и до днес съм в тесни връзки.

Всяко дете, така като в началото има нужда от близка връзка с майката и с възрастните около себе си, в един момент има огромна нужда и от приятелчета, от общуване с връстници. Възрастният винаги предугажда какво детето иска и знае как да го улесни. В повечето случаи то не се бори, за да спечели любовта на родителите – то я има. Но  когато попадне в детската градина, а по-късно и в училище, вече не е така – то трябва да намери своето място, да разбере каква е неговата ценност и стойност и това определя мястото му в групата връстници. Детето има нужда от приятели, за да споделя своя живот и своята игра. Детството е едно гарантирано пространство, в което то може да се развива и да се учи като играе. Едно от нещата, които за жалост са изчезнали, са махленските групи, децата в квартала, които играят на стражари и апаши, катерят се по дърветата, децата от очарователните филми „Куче в чекмедже”, „Таралежите се раждат без бодли”…На мястото на детската общност, в която има споделен живот, се е появил виртуалният свят от анимирани филми, интернет, видеоигрите. Разликата е много съществена –  това е само измерението на въображаемото, там където доминира образът. Но в даден момент филмчето свършва, видеоиграта – също и образът изчезва. Докато в махленската общност има игра на ужким, игра с правила, цели сценарии, които децата развиват. При истинската игра детето развива своята психика, както в регистъра на въображаемото, така и в регистъра на символичното – то се учи да разказва, да мисли, да планира, да намира игрови сценарии. Същото е и с четенето на книги, в които то намира думи, изречения, откъси –  като дрехи с различен цвят, за различни сезони, които му помагат да облича своите преживявания.

В този смисъл детството е много променено, както и целият ни живот. Какво наблюдавате в практиката си на психотерапевт?
Децата днес са много самотни. Виждам чрез психоанализата, че чрез играта, чрез приказките детето лекува конфликтите в несъзнаваното. Едно малко дете в предучилищна възраст, от една страна, се намира в пика на детската сексуалност и в несъзнаваното има бурни емоции по отношение на връзката с майката и бащата. Т.е. отношенията на родител с дете са натоварени с голямо емоционално напрежение. От друга страна, границата между въображаемо и реално в тази възраст е много тънка – достатъчно е майката да направи едно непредпазливо действие и тази граница рухва.

Примерно, детето многократно отказва да заспи и вика майка си, защото баба Яга е в стаята му и го е страх. Вие какво бихте направили?

Любезно ще я подканя да си ходи по живо по здраво.
С това само ще покажете на детето, че баба Яга, която е сътворило във въображението си, наистина съществува. Детето използва играта и думите, за да лекува несъзнавани конфликти. Ако се запитаме защо децата обичат приказки като „Хензел и Гретел”, „Седемте козлета” и „Червената шапчица”, където някой някого яде и го изплюва, отговорът е, че дори само слушането на тези приказки дават думи на най-страховитите фантазии на детето и това носи облекчение в тялото. То е така устроено, че лекува само себе си като играе. Или чрез приказките, чрез това, което само измисля и разказва. А в съвременния свят средствата му са изключително редуцирани, сведени до тези виртуални занимания  и аз виждам при децата, които идват на терапия, че техните фантазии, техният свят е населен с едни чудовищни същества. И всички герои от приказките – снежанки, джуджета, които обаче са живи същества, са изместени от едни хибриди, роботи, но с човешки качества. Основното им  могъщество се изразява не в това, че познават света, не в това, че като змеят преминават през девет планини в десетата и пазят една златна ябълка, а в това, че могат да убиват и да унищожават.

Как въздейства това на психиката на децата? Развиват ли страхови неврози?
Много по-сложно е. Освен тревогата и страха, развиват и едно особено несъзнавано наслаждение от това могъщество. Защото детето, за да компенсира своята малоценност от това, че е малко и че възрастният е по-силен, се идентифицира с герои, които имат могъщество. Но все пак аз смятам, че има голяма разлика между идентифицирането с хора, които оцеляват със своите човешки качества и герои, чиято единствена сила и могъщество са да разрушават, да убиват другите.

Това прави ли децата по-агресивни?
Стават агресивни тези деца, които са самотни и които нямат пространство, в което да бъдат слушани и да разговарят. Т.е. около тях няма близки, няма хора, които им отварят онова пространство, в което детето може да осмисли видяното чрез езика. Създателката на детската градина, която е французойка, е казала, че основната задача на детската градина е да помогне на децата да се изразяват чрез езика, т.е. да говорят и да разказват. Сега тенденцията е детската градина да е едно мини училище, където се получават знания и задачи, но по един структуриран, организиран и канализиран начин, който много повече започва да прилича на видеоклипа на Пинк Флойд „Тухла в стената”, отколкото на пространство за свободно слово, където детето би могло да разказва за неща, които го вълнуват.

Как родителите да помогнат на  детето в самотата на виртуалния свят, който е навсякъде?
Като  заинтригуват детето си към живата природа. И познанието, свързано с природата и света да му стане интересно, да му пробуди желанието пак рови в интернет, но вече за да търси познание. Така нещо мръдва в детето. А как можеш да заинтригуваш едно дете? Най-вече като споделиш с него преживяването. И в крайна сметка, това, което е характерно за модерното общество, че там където в живота си детето трябва да срещне другия човек, с когото трябва да говори, да обменя информация, се натъква на обектите за консумация. Въпрос на пари е да си намериш лекарство за щастие, средства, които подобряват настроението, препарати как да си промениш тялото.Т.е. на мястото на другия, който говори и отваря пространство за слушане, се е настанил обекта за консумация. Дори начинът, по който да се облича един тинейджър, музиката, която да слуша, насаждането на култ към марката, измества истинското общуване и това прави децата още по-самотни и променя начина, по който се проявяват душевните терзания. Това води до много зависимости, пристрастяване. През лицето на зависимостта срещаме душевните терзания.

Реално може ли родителят да бъде истински приятел на детето си? Защото често го чуваме от родителите като хвалба, че са го постигнали.
Зависи каква е възрастта. В малката възраст родителят може да бъде партньор в играта. Пораствайки, детето все повече започва да се откъсва от родителския авторитет и не е нормално да се преструваш на приятел на децата си, които са в пубертета. Това се случи с моята дъщеря в тийнейджърските й години: в някакъв мой пристъп да й обяснявам неща от сексуалното възпитание, да ми каже: не искам да говоря на тези теми с теб – ти не си ми приятелка, а майка. Абсолютно точно. Аз излязох от стаята, за да не кажа нищо излишно. А моята награда дойде няколко дни по-късно, когато тя се прибра доста по-късно от часа, който сме договорили и аз й казах: Ти изрече нещо, което ми беше трудно да възприема – че аз не съм ти приятелка, а майка. В качеството си на майка аз нося отговорност за теб и трябва да върша някои неприятни за теб неща. Не ти разрешавам да закъсняваш. Ако ти бях приятелка, щях да ти кажа: Браво, следващият път се прибери на сутринта. Но аз не съм ти приятелка, аз съм ти майка. И след този разговор няколко месеца имах спокойствие. Тя много добре ме чу, защото беше чута от мен. Има интимен свят, в който родителят няма какво да прави. Не може да споделяш интимния си свят с родителя си и след това родителят да очаква, че ще имате отношения, в които ти ще носиш отговорността. Имах случай, в който майка дойде на консултация  за дъщеря си, която страда от тежка анорексия. И я чувам да ми казва, че знае точната дата, на която дъщеря й е започнала своя интимен живот. Това ме учуди и я попитах как знае точната дата. А тя ми каза: „Ние с дъщеря ми сме двама души в едно тяло.” Е, ако двама души са в едно тяло, само единият може да се храни. Има някаква граница между света на родителя и света на порастващото дете. Щом едно дете даде знак, че има интимна зона, най-добрата услуга, която можеш да му направиш, е и ти  да дадеш знак, че си разбрал и няма да нахлуеш там с големия си нос на възрастен. Така даваш урок на детето как да брани интимното си пространство и по-нататък в живота.