10.10.2005, zdrave.net, Елица Тодорова
Тежките психични разстройства засягат около 1% от населението на България. Това са хората, за които пишат във вестниците. Хората, които не могат да си изградят представа за реалността такава, каквато ние с вас имаме. Досегашното обслужване на тези хора беше в психиатрични заведения от затворен тип, болници и домове, така че връщането им в нашата общност, т.е. този процес на деинституционализация, и моделът по който България го извършва, е психиатрията в общността. Проектът на Пакта за стабилност, който се занимава с този вариант на психиатрия, се ръководи от д-р Хинков, и базата, където се експериментира този модел, е в Благоевград.
Решението, което в момента се експериментира, е резултат на проучвания, направени в българската среда и установили две важни неща. Едното от тях е, че близките на тежко психично болните нямат капацитет в България по редица причини, най-вече бедност, да поемат такъв обем грижи и да осигурят човешко присъствие на своите болни роднини, че процесът на деинституционализация да протече масово, бързо и гладко. Второто нещо, което беше установено, е че общите нагласи в структурите на нашата държава, организации и общности към психичната болест и лицата с тежки психични разстройства все още са нагласи на дискриминация и на стигматизация. Средствата, които идват от години по линия на ЕС, за да се подобри живота например на децата с умствена изостаналост в домовете, продължават да се считат от хората, които се грижат за тези деца в тези домове за нещо, което се полага на тях, а не на децата. Тази нагласа е пример за това, което ние наричаме стигматизация. И работата с тази нагласа е задача на медиите.
Втората тема са честите психични разстройства. Те са за нас – не за хората, които са в институциите. Те са за нас, които ходим всеки ден на работа или на училище и които често пъти сме жертва на тревожност или на депресия. Когато започна политиката на министерството, България нямаше образ за този вид емоционални разстройства. В традициите на българското здравеопазване тези заболявания не бяха обособени като ясна идентичност, която има нужда от специални грижи. С въвеждането на общата практика стана ясно, че голям дял – над 30% от случаите на общопрактикуващите лекари, са случаи на депресия и тревожност. Нямаше статистика и не знаехме България къде е. Същевременно беше ясно, че оплакванията и страданието са високи в България, както и в повечето страни, и че призивите към българите с тежки психични разстройства да се грижат за лицата с чести психични разстройства, да отделят от залъка и от грижата си, обикновено не се чуваха.
Днес мога да обявя предварителни данни от това епидемиологично проучване на населението, което беше финансирано от МЗ и което беше ценно с това, че се провежда по методика, която се прилага още в десетки страни. Затова могат да бъдат дадени в съпоставителен план резултати. Мисля, че най-добрият начин да обобщя това, което днес знаем като първи резултати от изследването, е че България е тревожна нация. Може да се каже, че честотата, измерена на езика на едногодишната болестност на хората с тревожни разстройства, е 13,1%. За справка в Белгия този процент е 6,9% – наполовина; в Германия е 6,2%; в Италия – 5,8%; в Испания – 5,9%; в Украйна е 7,1%, в Холандия – 8,8%; във Франция е 12% – те са най-близко до нас. Установихме, че в групата на тревожните състояния в България най-чести са фобиите. Фобиите започват в ранно детство. Фобиите се преодоляват в ранно детство, когато майките и бащите на децата са наясно какво да им кажат, когато те имат страхове. Това очевидно масово не се прави в България. Поради това тези състояния се пренасят през юношеството, в зрялата възраст, трансформират се в тревожни разстройства, в депресии, и водят до огромно количество загубени трудодни и други разходи, свързани с чувството за нещастно и несправедливо живеене.
Второто често психично разстройство, което съсипва здравите в психично отношение българи, са разстройствата на настроението, най-честото от тях е депресията. 8,5% от българите в рамките на една година развиват това разстройство. 6,5% от белгийците го правят; 3% от немците; 3,8% от италианците; 4,9% от испанците. Най-много от депресия в Европа страдат украинците – 9%. Франция е колкото нас – 8,5%; Холандия – 6,9%. Мога също да ви кажа, че разликата между мъжете и жените по отношение на депресивните състояния са огромни. Начинът, по който програмираната „женкост” в нашата култура страда, е чрез депресия. Мъжете, когато имат психологични страдания, не ги изливат с поведение на депресия, а с поведение на пиене. Те са доста по-себеразрушителни. Най-честият проблем при жените е домашното насилие, на което те са жертви. То се проявява в смесени клинични картини, депресивно-тревожни, и психотропните препарати – т. нар. и много популярни в България антидепресанти, не помагат при тези състояния. Необходима е психологическа работа, която да засегне взаимодействията в семейството. Това означава подготовка на кадри, но и подготовка на хората да могат проблемите на своето неразбирателство да облекат в думи, а не в побои.
Третата група чести психични разстройства са разстройствата, свързани със злоупотреба с вещества. 1,7% от българите злоупотребяват с вещества. Почти всички злоупотребяват с алкохол. Процентът в Украйна е 6,4%. Във всички останали европейски страни е под 1,7%. Болестността от злоупотреба с вещества е една мярка, която говори за степента, в която е нарушена социалната тъкан – това, което се нарича социален капитал, връзките между нас.
Обобщената цифра е 19,8% – т.е. в рамките на една година 20 на всеки сто от нас биха получили тази диагноза, ако отидат на лекар.
Колко от тези хора отиват на лекар? И колко ако отидат на лекар, ще получат диагноза? Процентът е много малък. Малък е процентът и на тези измежду българите, които считат, че тези състояния заслужават внимание и грижа, и на тези, които ако отидат на лекар, общопрактикуващите лекари разпознават, че те имат това заболяване. Тъй като тези данни са в процес на уточняване, аз бих казал най-общо, че под 30% от хората, които имат тези разстройства, се лекуват. Което означава, че има един голям дял скрита болестност, която блокира уменията на хората да си вършат работата, да си гледат децата си, да встъпват в емоционално смислени връзки един с друг, да водят живот с високо качество. И всички тези хора нямат в ума си подозрението, че това може би е свързано с емоционално разстройство.
Необходима е културова промяна, на преход към различен тип цивилизованост от гледна точка на нашия емоционален живот – такава цивилизованост, с която ще можем да влезем в Европа, без да имаме епидемии от психични сривове.
Една от заблудите, на която сме жертва всички ние, е че психично болният няма нужда от „приватност” – че няма нужда да затвори вратата на стаята си и да се усамоти. Той няма право на личен живот, на интимни вълнения. А всеки един знае, че когато му отнемат тези права, качеството на неговия живот рухва. Така че когато говорим за място за живеене в европейския, не в българския смисъл, не разбираме легло в коридора на изоставено училище, а собствено пространство, в което контрол има умствено увреденото лице. Така че тези данни не съответстват на идеята за старо училище, трансформирано в склад за ненужни хора, каквото представляват в момента българските домове. Има цели проекти в ЕС, при които тези домове един по един са предмет на специално закриване, а принципът, по който се закриват, е на човек. За всеки един човек се изработва индивидуален план и се прави дългосрочна програма за неговото завръщане в общността.
Искам да кажа, че в рамките на завършващата тази година 4-годишна програма беше преодолян един основен дефицит на управлението в областта на психичното здраве – липсата на системна информация. Стана възможно да се разработи проект, който ще обхване тежките психични разстройства – тези, които имат нужда от доживотни грижи, чрез информационна система, която ще интегрира различните приноси на социалните, здравните и други служби към здравето на тези хора.
Изказването е направено по време на пресконференция на 5 октомври в МЗ.
