Владимир Сотиров е завършил Медицинския университет в София през 1995 г. От 1996 до 2002 г. е работил в Държавната психиатрична болница „Св. Иван Рилски“.Бил е председател на Софийското психиатрично общество и преподавател в Нов български университет. Управител на Амбулатория за психично здраве „Адаптация“.

- Д-р Сотиров, като гледате случилото се със самолета на „Джърмануингс”, как отговаряте на въпроса: склонни ли са хората да подценяват депресивните състояния?

- Депресията, сама по себе си, не може да обясни нищо в случая с разбития самолет. За да разберем какво е станало, ни е нужна историята на човека, личната перспектива, а не диагноза.

Но, да, явлението „депресия” се подценява, защото не се познава. Думата се използва като евфемизъм, за да се обозначават всякакви емоционални и психически страдания. Депресията е хетерогенен феномен. Това е група от разнородни състояния, които имат различни причини и механизми на развитие, предполагат и различно лечение. Депресия не е диагноза на конкретна болест. Повечето хора имат много ниска психологическа култура и това е причината да боравят с лекота с термини и диагностични категории, които са сложни и многопластови, и които, всъщност, не разбират.

- Случаят „Лубиц” обаче е толкова ужасяващ, че човек започва да изпитва страх за собственото си психическо здраве. Толкова ли е лесно да „прегориш”?

- Да, като цяло е лесно. Не е лесно, обаче, да прегориш до такава степен, че не само собственият ти живот вече да изглежда, че няма смисъл, а изобщо съществуването на човешкия род и дори на вселената като цяло. Това са крайни форми на свръхмерно страдание, несъвместимо с живота. Тези форми на „прегаряне”, за щастие, са крайно редки. При всички положения случаи като този идват, за да ни покажат за пореден път, че никой, дори и най-добрите сред нас, не е застрахован и е добре да се замислим за собственото си психично здраве, за това, което правим или по-скоро не правим, за да го укрепим и подобрим.

- Поражда се и въпрос – кога трябва да се потърси лекарска помощ и кога можем да се самолекуваме по познатата схема на съветите: „стегни се“ или „отдай се на положителни мисли“?

- Подобни съвети никога на никого не са помогнали истински. Може за кратко да успееш да се разсееш и да се отърсиш от тягостните мисли и чувства, но ако проблемите, които стоят в основата им, не са решени, те си остават и съвсем скоро пак ще се върнат.

Помагането чрез подобни съвети е по същество отказ от помагане. Отказ да се задълбочиш в проблема на човека, да го съпреживееш заедно с него и от тази позиция да се опиташ да видиш възможно решение. Подобни съвети блокират споделянето, комуникацията между двама души, а не я разгръща. В повечето случаи на лична криза ние нямаме нужда толкова от конкретни съвети, колкото от разбиране. Усещането, че си разбран носи утехата, че си нормално човешко същество, което е способно да страда и това страдание е разпознато от другия като естествено човешко страдание, което може да бъде съпреживяно.

- Положителното мислене има противници. Смята се, че когато мислиш отрицателно, виждаш опасността пред себе си. Съгласен ли сте с тази теза?

- Положителното мислене отдалечава човек от тъмната му половина. Но тази тъмна половина ни е необходима, помага ни да посрещнем злото, което съществува извън нас. За да се противопоставиш на злото, ти трябва да познаваш тази част от себе си, да я опитомиш, да я култивираш, да я контролираш и когато обстоятелствата налагат, да я пуснеш да води, за да си в състояние да се защитиш. Ако се опитваме да бъдем само позитивни, няма да успеем да постигнем целостта и хармонията, към която всеки един от нас се стремим в хода на живота си.

- Ваш немски колега изказа предположението, че пилотът, отговорен за катастрофата, е изпитвал „неизмерима омраза към целия свят“. В същото време казва нещо, което не е обнадеждаващо: че няма черти в човешкото поведение, които да подсказват този проблем. Така ли е според вас? Как да разпознаваме склонните към разрушение хора?

- Разпознаването на склонността към разрушение става възможно при опознаване на характера на човека, на неговото минало и обстоятелствата, при които той се е формирал. А това знание за другия е възможно да бъде постигнато само чрез близки, неформални отношения и съпричастност с живеенето на другия. Това обаче не може да бъде диагностичен инструмент на психиатрията, а част от естествените човешки отношения. Липсата на такива и на принадлежност към човешка група е причина някои от нас да пропадат в черната дупка на безсмислието.

- Носи ли беди на хората традиционното търсене на смисъл от живота?

- Търсенето на смисъл носи смисъл. Отказът от търсенето на смисъл проваля хората, превръщайки ги в консуматори на квазисмисъл, смисъл-менте, добре опакован и изобилно гарантиран за всички етапи на живота, обилно поръсен с холестерол и кока-кола.

-Човек, който иска цял свят да научи името му, способен ли е да убие себе си и още 149 души?

- В състояние на отчаяние и безнадеждност човек е способен на всичко. Отчаянието може да отприщи колосална разрушителна енергия, чиито вихри и протуберанси могат да засегнат по един или друг начин произволно количество хора.

- Досега познавахме случая със сектанта Дейвид Кореш, който завлече в смъртта себе си и още 70 последователи. Познаваме и случая „Шарли Ебдо”. При „Лубиц” не са известни религиозни мотиви. Как нашето съзнание да „преработи” тогава този труден в нашите очи случай?

- Като се опитаме да се поставим на негово място – не е познат друг начин за разбиране на другия. Ако обаче не можете да направите това, защото се страхувате, че ще се срещнете с нещо чудовищно и непоносимо, случаят за вас завинаги ще остане мистерия. А вие – напълно неспособен и некомпетентен да го коментирате и оценявате. Липсата на разбиране предполага безмълвност. Когато не можем да разберем нещо, нека се опитаме поне да помълчим. Освен, ако не сме в истерична паника от собствените ни фантазии за случилото се. Оставането в мълчание лекува.

- Здравната каса в България не поема преглед при специалист при депресивни състояние. Има ли надежда това да се поправи?

- Здравната каса поема консултациите с психиатър тогава, когато общопрактикуващият лекар прецени, че такава консултация би била полезна за негов пациент. Само че една консултация не може да реши нищо. Диагностицирането на депресия не е част от лечението. Назначаването на антидепресанти може да помогне само в една сравнително малка част на хората с депресия. Изключването на психотерапията и изобщо на психологическите подходи в комплексното лечение на депресивните състояния от пакета с медицински дейности, поемани от здравната каса, е една от предпоставките за лошите резултати от лечението на депресивните състояние. Защото, за разлика от психотичните състояния, при които медикаментозното лечение е от първостепенно значение, при депресивните състояния психотерапията има водеща роля.

- Усилено се заговори за реформа в здравеопазването. Къде е мястото в нея на реформата в психиатричната помощ?

- Реформата в психиатрична помощ отново е отложена. Нещо повече –стартира правителствена програма в областта на общественото здраве, финансирана по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Това са така наречените норвежки пари. Един от приоритетите на тази програма е свързан с психичното здраве. Силно впечатление прави, че са предвидени средства само за институциите – психиатрични болници и диспансери. Тоест, вместо реформа с реорганизиране, включително закриване на големите психиатрични гета, каквито са болниците и част от диспансерите, се наливат средства в тяхното институционално укрепване. Някой трябва да поеме отговорността за това.

- Кой? Здравният министър?

- Политическата отговорност трябва да поеме правителството. Програмата може да не е разработена от това правителство, но то ще я реализира. Това саботира политиките в областта на психичното здраве, които в последните десет години бяха разработвани от експерти и няколко правителства, които обаче не успяха да бъдат реализирани. Тази програма директно отрича същността на всички досегашни политики, насочени към деинституционализация.

- Какво означава това?

- Деинституционализацията предвиждаше да се развиват широк спектър медицински и психо-социални услуги в общността. Тази програма сега директно инвестира в институционалната психиатрия като дава пари за ремонт и за оборудване на болници и диспансери. Това означава, че вместо да бъдат закрити, тези болници ще се укрепят и през следващите 15 години ще работят по същия модел, по който работят и сега.

- Но болници трябва да има?

- Трябва да има психиатрични отделения към многопрофилните болници. Нито един здравен министър обаче не е анализирал потребността от нов тип лечебни заведения, например домове за медико-социални грижи. Нито един здравен министър досега не е разкрил такъв дом за хора с психиатрични увреждания. Когато изпратиш такива пациенти в социално заведение, каквато и практиката, социалните работници там се чудят какво да правят с медицинските им проблеми. И обратното – ако са хоспитализирани в психиатричната болница, медицинските специалисти в нея се чудят какво да правят с множеството социални проблеми, които съпътстват тези пациенти.

- Колко българи имат нужда от такива грижи?

- Приблизително около 10% от пациентите на психиатричните болници.

- А за кои случаи трябва да има така наречената „грижа в общността”, която предлагате?

- За всички.

- Как изглежда тази алтернатива на психиатричните болници, които са твърде подтискащи?

- Сега, когато пациентът бъде изписан от болницата, му казват „довиждане” и толкова. При „грижа в общността” болницата още преди изписването трябва да се свърже с екип, в който един водещ, ключов специалист – психиатрична медицинска сестра или социален работник, ще поеме воденето на случая на всеки изписан от болницата пациент. Всеки хронично боледуващ пациент трябва да получи такъв ключов специалист, който да е в пълноценен контакт с него и при риск от срив да реагира незабавно.

- Оживена дискусия у нас предизвика случая с кърменето на дете в мол. Във Фейсбук вие възкликнахте „Браво на майката!” Защо?

- Ако отправната точка в тази дискусия е интересът на бебето, аз с лекота бих допуснал, че майка, която не кърми детето си на публични места, не е достатъчно добра майка. За да бъде такава, тя трябва да избягва публичните места и да си стои вкъщи. Но тогава имаме една фрустрирана, тъжна и недоволна майка. А ако излиза с детето навън, но не го кърми, имаме фрустрирано дете. В кърмаческа възраст децата не бива да бъдат фрустрирани. Това може само да травмира. Понякога за цял живот.

Публичният отказ на една майка да нахрани детето си, когато то е гладно и страда, следва да бъде санкционирано чрез неодобрение. А не обратното. Майките трябва да бъдат насърчавани да се грижат добре за децата си. Всяко поведение, чрез което една майка поставя интересите на околните над интересите на детето си, опитвайки се да осигури психологически комфорт на другите, като например не ги смущава и скандализира с естественото си родителско поведението, следва да се разглежда като симптом. Симптом на лошо родителстване.

- Как ще коментирате негативните реакции на мъжете спрямо кърменето на обществено място?

- Бременността, раждането и кърменето са феномени, които винаги ще останат непознати за мъжете. Според мен част от мъжете възприемат кърменето на обществено място като демонстрация на сила, на потенциал, който те самите не притежават – силата да пораждаш живот и непосредствено да допринасяш за неговото укрепване и развитие. Кърменето е част от чудото, на което нито един мъж не е и никога няма да бъде способен. Осъзнаването на това може да породи завист и комплекс за малоценност. Конфронтирането на мъжете със собствената им неспособност чрез публична „демонстрация” на същата способност у жените може да породи защитна реакция, израз на което са препоръките жените да кърмят на специално пригодени за целта места.

- Но и много жени реагираха отрицателно на случая. Това как си го обяснявате?

- Права сте – част от осъдителните коментари бяха от жени, при това от майки, които са кърмили децата си. Едно възможно обяснение отново е свързан със завистта. Завистта към свободата. Несвободните завиждат на свободните. Примитивният начин да се избавиш от тягостното чувство на завист у себе си, е като унищожиш обекта на своята завист. Например, като санкционираш и заклеймиш, респективно забраниш, онези прояви на свобода у другите, които самият ти не си способен да постигнеш.

- Ако не можем да дискутираме нормално по сюжет като „кърмене на публично място“ как бихме могли да разговаряме по далеч по болезнени теми като например „евтаназията“, която понякога е последна надежда за болните и страдащите?

- Не можем. Затова и не го правим.

- Пак в мол се разигра трагичен случай. Гардове пребиха до смърт случаен човек. Вашите впечатления – расте ли агресията в българското общество и какви са причините?

- Да, агресията расте, проявите на девиантност във всички измерения на обществения живот – също. Причината е в злоупотребата на държавата със собствените й граждани, които се нуждаят от нея, но тя е неспособна да откликне по адекватен начин. Най-вече на нуждата им от сигурност, законност и ред. Увреждането настъпва по същия механизъм, по който неглижирането и малтретирането на децата от собствените им родители ги превръща в психопати.

- Мерки като инкриминиране на побоя над лекари могат ли да спрат изблиците на агресия?

- Не. Законът в България е абстракция. Той трябва да престане да бъде такъв, за да може да респектира насилниците.

Източник