Бойко Бонев, 10.10.2008, zdrave.net
Д-р Владимир Сотиров е психиатър и председател на Софийското психиатрично общество. Член е на Сдружението на близки на хора с психични заболявания.
Д-р Сотиров, кои са спънките, които пречат на реформата в психиатричния сектор?
Има редица спънки, които възпрепятстват реформата в сектора на психиатричното здраве. Един от тях е наличието на член в Закона за лечебните заведения, който забранява да се разкриват настоятелства към държавните психиатрични болници. Той гласи, че само в болничните лечебни заведения могат да се разкриват настоятелства, с изключение на психиатричните държавни болници. Забраната е абсолютно нелепа. Искам да изтъкна още един факт, който допълнително ще даде яснота на ситуацията. Да вземем една специализирана неврологична държавна болница. Там се лекуват хора с епилепсия, деменция, алцхаймер, множествена склероза и др. Към такава болница законът позволява да се разкрие настоятелство, а към психиатричната държавна болница не може. А каква е разликата? Освен това, този член позволява към частните психиатрични болници да се разкриват настоятелства. За мен това е пример за дискриминация на пациентите на базата на здравословното им състояние. Това е дискриминиращ признак, който е обявен в Закона за защита от дискриминация. Не може държавата да има различно отношение към гражданите си. И ако има такова, както в случая, то тя трябва ясно да се аргументира защо се налага да има различно отношение.
Каква е причината за този парадокс?
Абсолютно никой не знае каква е причината за това. Законът е приет през 1999 г., а от тогава изтече много вода. Смениха се много министри, депутати и експерти. Какво са имали в предвид тогава вносителите на този член, никой не знае. Моята хипотеза е, че когато са писали закона някои от консултантите, които са били членове на психиатричната общност, са решили, че навлизането на гражданския сектор в тяхната градина само ще ги натовари. Много по-лесно е да се работи, когато не трябва да се отчиташ публично, никой не те следи и контролира. Според мен тази забрана е израз на институционалната невроза, от която страдат държавните психиатрични лечебни заведения. Там никога не е било допускано гражданите да участват в планирането или управлението на болницата, защото се смята, че материята е специфична и е само за експерти. Това е израз на една дистанцираност на специалистите от хората, която пречи на психиатрията да се доближи до пациентите.
Държавните психиатрични болници се финансират от нашите пари и би трябвало да имаме възможност да участваме ако не пряко в управлението им, то поне косвено. Така бихме могли да следим процеса на управлението и да видим как се харчат нашите пари. Същевременно средствата, които дава държавата за психиатричната помощ, са крайно недостатъчни. А когато тя не може да се справи с този проблем, то тогава логичното е да ни позволи да мобилизираме допълнителен ресурс през настоятелството. Дали ще става въпрос за намиране на пари, оборудване или дори дюшеци, това е нещо, което гражданите могат да направят.
Обръщали ли сте се към Комисията за защита от дискриминация?
Не сме се обръщали, но това е много ценна идея. Ако формулираме проблема като дискриминация, то бихме могли да поискаме тяхното становище. И ако те се произнесат, че законът е дискриминативен, много лесно ще се получи промяната, която търсим. За момента искаме чрез комисията по здравеопазване в Парламента да внесем за разглеждане промяната на този член от Закона за лечебните заведения. Свързали сме се и със зам.-председателя на комисията по човешки права Николай Михайлов. Той е психиатър, разбира за какво става въпрос, съгласен е с нашата гледна точка и е обещал подкрепа. Проблем обаче е, че засега нямаме ясна представа как точно е уреден този въпрос в Западна Европа. В процес на проучване сме, помагат ни от Отворено общество и Българския хелзинкски комитет, които имат много експерти на разположение.
Срещали ли сте се с министъра на здравеопазването, за да го запознаете с този проблем?
С новия не сме. Но със стария беше толкова трудно да се комуникира по един смислен начин…Просто беше толкова пошла цялата история. Той беше такъв формален чиновник, че нямаше смисъл да се полагат усилия, защото щеше да е загуба на време.
Смятаме да организираме среща с директора на Дирекция „Правна” към МЗ, защото през ноември министерството трябва да внесе законопроект за изменение и допълнение на Закона за лечебните заведения. И ние искаме МЗ да предложи тази промяна. Ще изпратим и писма до директорите на държавните психиатрични болници, за да се включат и те в дебата. Нека да има разговори по темата, за да могат хората да си кажат мнението.
Гарантирани ли са правата на пациентите с психични заболявания при положение, че няма закон за правата на пациентите?
Правата на пациентите с психиатрични заболявания би трябвало да са достатъчно гарнирани. Има международни конвенции, по които България е страна, а в Закона за здравето правата на пациентите са упоменати достатъчно детайлно. Друг е въпросът дали има процедура, която да направи работещи тези документи и доколко самите пациенти си знаят правата и са склонни да ги отстояват. Настоятелството според мен ще помогне за спазването на правата, като следи за това. И когато регистрира нарушаване на правата на пациентите може да предприеме поредица от стъпки. Настоятелството като обществен орган би могло или да предприеме мерки вътре в самата психиатрична болница, или да търси правна отговорност в съда.
Има ли през последните години някакво положително развитие при разрешаване на проблемите на психиатричната помощ в България?
Факт е, че пациентите получават психиатрична помощ при лоши условия и с техните права се злоупотребява. Това е установено от няколко правозащитни организации, които са правили мониторинг на системата на психиатрична помощ в България. По принцип аз не виждам никаква воля за промяна от страна на държавата. Тя не разпознава психиатричната реформа като свой приоритет и не я подкрепя административно, логистично и експертно. Затова аз съм песимист. Ако държавата не поеме знамето, такива еднодневки като нас нямат шанс. Нашата роля е да убодем държавата и да я накараме да се събуди. Трябва да се промени не само нормативната база, но и мисленето. Целта на реформата е да създадем човешко лице на психиатрията, за да не бъде тя толкова плашеща. Това може да се направи, след като се научим да комуникираме с хората и да им обясняваме това, което правим, на достъпен език. Според мен това е напълно постижимо, защото има правила за добра практика, които включват получаването на информирано съгласие от пациента. Смята се, че на един човек с увредено психично здраве може да се обясни какво ще се случва с него – от какво страда, от какво се нуждае и каква грижа ще получи.
Нещата се променят постепенно, с много по-малко крачи отколкото това би трябвало да се случва. Започват да се появяват тук-там услуги в общността, които предоставят услуги на хора с психични заболявания. Те са алтернативата и предотвратяват настаняването на хора в институциите за дълги периоди от време. Проблем е, че са крайно недостатъчни и са предимно във формата на т.нар пилотни проекти. В София например в момента няма нито едно защитено жилище.
Как върви проектът за изграждането на дневен център в Слатина?
Скоро ще приключи ремонтът на сградата и в него ще се настанят 8 човека. Ще изведем няколко души от дома в Подгомер и от болницата в Курило. Но това са само 8 човека за София при положение, че имаме над 8000 души, които се нуждаят от такъв тип грижи и рехабилитация. В столицата трябва да има най-малко десет такива центъра.
Има ли настоятелства в социалните домове?
Там няма забрана за това. Законът за социалното подпомагане не коментира този въпрос. Това означава, че могат да се създават настоятелства, ако управата на дома или общината реши, че това е добре. Там също има хронично недофинансиране и те имат интерес да пуснат представители на обществеността в управлението им. В резултат в България вече има домове, в които има настоятелства. Такъв е един от домовете в Стара Загора.
Проблем обаче е, че такива настоятелства е забранено да бъдат разкривани в домовете за медико-социални грижи за деца. Това също ми се струва нелепо и не знам каква е причината. Защо към училищата, които са на специален режим, може да има настоятелства, а към домовете за деца – не?
