8.5.2006, zdrave.net, Елица Тодорова

Г-жо Кукова, преди 3-4 години Вие заявихте, че с такива социални институции ще Ви е срам да влезем в Европейския съюз. Какво е мнението Ви към момента за домовете за деца с увреждания?
Трябва да подчертаем, че категорично има развитие по отношение на материалните условия, при които живеят децата с умствени увреждания в България. Ние не се фокусираме върху деца с физически увреждания, просто защото намираме децата с ментални увреждания за много по-уязвима група от гледна точка на спазване правата на човека. През тези 3-4 години бяха одобрени няколко европейски проекта, които се изпълняват от МТСП, и които са насочени към подобряване качеството на живот на хората с умствени увреждания, включително и децата. Бяха изработени няколко стратегии и планове за действие, които са насочени най-вече към това децата с умствени увреждания да получават по-адекватна рехабилитация, лечение и достъп до образование. Но единственото нещо, което беше постигнато, е подобряване на материалната база, тоест боядисване на стени, слагане на алуминиева дограма и подови настилки. Голяма част от тези постижения са благодарение най-вече на донори, които и бездруго от известно време се занимаваха с това да подкрепят домовете, без да се намесват политически в процеса на реформа, и тези дарения бяха ориентирани най-вече към задоволяване на основни нужди на децата, като храна, дрехи, отопление.

Донорите от страната ли са или предимно от чужбина?
В тези домове влизаха само хора чужденци, които носеха пари от Европа. Българи по това време не влизаха в тези домове. След което и техният опит, и това, което МТСП призна като проблеми в тази верига институции, доведе до това да бъдат одобрени няколко проекта. За съжаление, няма прозрачност за това как точно се оползотворяват средствата по тези проекти, и няма ефективна система за контрол доколко набелязаните мерки са били реализирани впоследствие. Има и съществено забавяне в сроковете на изпълнение на тези мерки. Доколкото в момента ние имаме възможност да наблюдаваме процеса вътре в домовете, става ясно, че децата нямат достъп нито до по-качествена рехабилитация, нито до медицинска помощ, която да е специализирана и да им гарантира навременна интервенция по отношение на конкретното увреждане, което имат.

Да разбираме ли, че децата в институции не получават адекватни медицински грижи?
Медицинската помощ, която в момента се предоставя, е на ниво личен лекар и две или три посещения годишно от психиатър, който не сменя диагнози, а просто поддържа лечението на децата. Лечението на деца с умствени увреждания е предимно насочено към постигане на едно по-обществено приемливо поведение от тяхна страна, тоест голяма част от медикаментите, които се дават на деца, се дават, за да се улесни работата на персонала, а не толкова да се постигне смислен ефект по отношение на увреждането или на поведенческото развитие на детето. По отношение на образованието няма никакъв резултат. Голяма част от тези деца остават абсолютно встрани от цялата образователна система. Те не получават и елементарно обучение на ниво придобиване на хигиенни навици и комуникативни умения. Това не се прави, защото персоналът в домовете не беше променен като структура, като квалификация и като брой. Причината за това е, че домовете останаха предимно в села, намират се в много отдалечени райони и няма как да бъдат подбрани квалифицирани кадри. Персоналът представлява в голямата си част местното население от съответното село. Най-многобройният персонал останаха санитарки, съответно по няколко медицински сестри, и в няколко от домовете беше постигнато споразумение за назначаване на лекар с обща медицина на половин щат. В домовете има, разбира се, и персонал, който би трябвало да се занимава с обучението. Те са или възпитатели, или учители, но като цяло тяхната квалификация не е специализирана. Те са минали през едни преквалификационни курсове. Съответно няма ясна методология, спусната от МТСП или МОН, които твърдят, която да гарантира адекватната квалификация на тези хора за провеждане на обучение на деца. Различно е възприемането от страна на този обучителен персонал за това какво точно представлява обучението на дете с умствено увреждане и в зависимост от това дали е провеждано на място обучение от чужденци, дали член на персонала е ходил на някакво обучение в София, се провеждат абсолютно разностранни занимания с децата, които обаче не са фокусирани върху индивидуалните им нужди, а се провеждат групово, въпреки че са разработени индивидуални програми на хартия. Те се свеждат най-вече до това деца да гледат телевизия с възрастен човек или да подреждат конструктори и пъзели.

Като казвам деца, трябва да се отбележи, че в домовете за деца с умствени увреждания много малък процент от децата са наистина между 3 и 7 години. Говорим за деца, които са предимно на възраст между 10 и 18 години. Това обаче физически за външен наблюдател не личи, просто защото това са деца, недохранвани с години, нерехабилитирани, необгрижвани адекватно, така че външния им вид не съответства на възрастта им. Разбира се, голяма част от персонала обяснява това състояние на децата с тяхното увреждане. Но нашият опит, натрупан от посещения на чужди специалисти, предимно детски психиатри и хора, които ръководят институции за предоставяне на социални услуги в Уелс, Великобритания, Ирландия, показва че всъщност деца с такива увреждания в тези държави не изглеждат външно по този начин. Освен това там в институции влизат само деца с много тежки увреждания по рождение. Тоест, в момента големият въпрос е когато видим деца в институция да си даваме сметка, че голяма част от тежкото състояние, в което се намират, се дължи не на увреждането им, а на дългогодишна институционализация и системна липса на грижа, която да отговаря на индивидуалните им потребности.

Вие твърдите, че част от децата в тези институции са с грешно поставени диагнози. На какво се дължи това?
Детето влиза в дома с една диагноза, която впоследствие не бива преразглеждана. Ако пък бъде преразгледана, тя се преразглежда много често от психиатър, който не е детски психиатър, а просто местният психиатър. В страната има много малко детски психиатри. Вече няма мотивация у лекарите да специализират детска психиатрия. Разбира се, тук вече има редица проблеми, които са свързани с политика от страна на Министерство на здравеопазването и НЗОК – за това как се заплаща въобще детската здравна помощ. И така, вече нямаме детски психиатри, а тези, които са налице и работят, работят в местните структури, в диспансерите, и имат познания, които са натрупали през 70-те и 80-те години и не са ги актуализирали в последните 20 години. В момента те не полагат никакви усилия да се самообразоват, нито да се запознаят с нововъведенията, които прави МЗ. Затова диагнози все още се слагат по старата класификация на болестите – като съдържание и като симптоматика се поставят по същия начин, както в миналото. Няма култура първо от страна на психиатрите за работа в екип, тоест те не са свикнали да се допитат до психолог, който да направи изследване на интелекта и на всички останали показатели на състоянието на едно дете, като памет, въображение и т. н. Не са свикнали да се допитват и до социален работник за семейната и материалната среда, от която идва това дете, защото това е много важно за неговото психично състояние. Това, което те правят, е само моментна снимка на състояние, което те виждат за половин час. Разбира се, има нови течения в тази област, има и нова нормативна база по отношение на поставянето на диагнози на деца, но на практика формално се осъществява тази процедура, която законодателството препоръчва, а всички актьори в процеса на диагностициране не са подготвени нито квалификационно, нито като манталитет да извършват тази дейност. Те нямат и ясна представа за резултата и ефекта, който една поставена по този начин диагноза оказва занапред в живота на едно дете, особено като се има предвид, че тя впоследствие не се преразглежда.

В България все още има случаи, в които още с поставянето на диагноза на дете с някакъв вид увреждане, лекарят съветва родителите то да бъде оставено в институция. Каква е практиката по света?
В Европа има изградени мрежи от служби, които да консултират родителя как да се извършва ранна интервенция – от една страна, по отношение на медицинското му обслужване, и от друга, по отношение на неговата ранна рехабилитация. Но проблемът идва много по-отдалеч. Първо, в България няма наблюдение на майките, които са бременни, и никой не следи какво се случва в ранните стадии на болестта. Тук отново имаме чисто информационен проблем – майката не знае кои са регионалните структури, където би могла да получи такава консултация. Говоря за майките на деца, които се оставят в домове. Тя много често не знае как да намери гинеколог, не е включена в здравноосигурителната система и няма личен лекар, който да й даде направление за такъв специалист.

Какъв е профилът на майката, която оставя детето си в дом?
Тази група майки често страдат от много широк кръг проблеми. Такава жена често страда от домашно насилие, обикновено има няколко извънбрачни връзки с мъже и не знае точно от кого е детето, има липса на подкрепа в най-близката си семейна среда за това да задържи детето, и съответно ранните месеци на бременността тя или въобще не знае, че е бременна, или не получава адекватна консултация по местоживеене. Говоря за малки, отдалечени населени места.

Само такива майки ли изоставят децата си – ниско образовани, в малки населени места…
Да, до голяма степен това се случва с жени, които са отраснали в малки населени места, които още от малки са били жертва на някакъв тип насилие в семейството, и които след това продължават да живеят в несигурна среда по отношение на сексуалните си контакти с мъже. Обикновено те стават самотни родители.

Другата група са майките, които живеят в големите населени места, достатъчно са грамотни и образовани, но в резултат на неадекватно консултиране от страна на гинеколог някои от потенциалните увреждания на плода не са били следени адекватно или са резултат от лекарска грешка. Разбира се, има и деца, които са от протекла нормално бременност, но след това, по време на раждането, отново имаме лекарска грешка. Знаете, в България няма или може би са единици лекарите, осъдени за лекарска грешка. Гилдията работи много солидарно и няма как да намериш лекар, който независимо да прецени ситуацията.

Така че има различни видове майки и, разбира се, различни истории. В миналото наистина беше масова практика много от лекарите да дават съвет на майката да остави детето. Освен това, в миналото поради това, че съществуваха структурите „Майка и дете”, беше лесно да изолираш майката и детето. Така в известна степен се справяха със стигмата. В момента има по-скоро има небрежно или незаинтересовано отношение на лекаря, след като се роди дете с увреждане, отколкото ясна политика: „Дайте го в структурите Майка и дете”. Няма система от специалисти, при които майката да получи сигурност първо за това, че детето й има възможност да живее, защото това е голям проблем. Често им казват: „То ще живее две-три години”, „Хидроцефалия не се лекува” и т. н. С такъв тип послания майката се чувства много объркана. Съответно в това време идва – и тук говоря за реални случаи – идва социална служба, която прави превенция за изоставянето на дете, и й обещават първо еднократна помощ, свързана с раждането, а след това месечна помощ. Майката бива настанявана да живее отделно от средата, в която е живяла и която е генерирала ред проблеми, след което й се предоставя помощ под формата на количка, чаршафи, завивки, памперси и т. н. Но понякога потенциалният баща – защото ние не знаем дали той със сигурност е бащата – я намира, взима тези вещи, продава ги, изпива ги и т. н. И всъщност една социална работничка, която отговаря за много проблеми, няма капацитета всекидневно да следи какво става с майката. В резултат на това майката остава отново без ресурс, бива насилвана и детето междувременно остава без грижа. След известно наблюдение социалният работник взема временна мярка за настаняване на детето в институция и оттам нататък отново се захранва този процес.

Вие къде виждате решението? Не е възможно да е толкова безнадеждно.
Според мен първо трябва да е ясно, че в момента социалните работници в България са недостатъчно като брой и нямат достатъчно квалификация. Тези хора, независимо че са завършили висше образование, получават образование, което няма никаква връзка с реалността. Те нямат познания за нормативната база в България, нямат познания за собствените си правомощия и не знаят откъде произтичат те. Понеже съм присъствала на обучения на социални работници, мога да кажа, че това са хора, които нямат елементарни познания за системата за социално подпомагане в България – чисто юридически. Отделно започваме да разглеждаме тяхната визия за това какво представлява социалната дейност. Социалната дейност не представлява седене в офис и подписване на документи. Едва последните години, след като бяха обучени социални работници от външни за МТСП специалисти, те започнаха да разбират, че социалният работник трябва да ходи на място, където хората живеят, за да ги уведомяват какви права и възможности имат. Това не се получава, първо защото в социалната служба няма предвидени транспортни разходи. Там няма автомобили, с които те да могат да стигнат до местоживеенето. Един социален работник обслужва огромен брой хора. В България може би 70% от хората имат някакъв досег със системата за социално подпомагане и социални помощи, а социалните работници на брой са изключително малко. И като се има предвид всичко това, предполагам че в началото, когато биват назначавани, те се чувстват абсолютно безпомощни. Те се сблъскват с една култура и традиция отпреди тях, която е абсолютно порочна, а са млади хора, току-що завършили и искащи да работят, и имат голям проблем да намерят адекватния начин да свършат работа с този ограничен ресурс и с тази култура, която цари в тези служби. Това е един манталитет, който в България имат като цяло администраторите, но там, на това ниво, където се изисква най-много да имаш връзка с човека и да му предоставиш разбираема информация, това е едно голямо предизвикателство. В момента все пак се провежда някакво обучение, което обаче пак е спорадично. Ако министерството иска да провежда една адекватна политика, според мен трябва първо да увеличи броя на социалните работници, и второ да ги обучи с унифицирана методика.

Колко домове за деца с увреждания има в България към момента и каква е приблизителната бройка на децата в тях?
Към този момент би трябвало, след затварянето на два дома в последните два месеца, да са останали 30 целогодишни дома и около 20 дневни. В дневните домове режимът на предоставяне на грижа е съвсем различен. В тези целогодишни домове беше намалено до голяма степен текучеството на деца, просто защото от една страна намаля смъртността през последните години в тях, и от друга страна, защото в резултат на различни политики, провеждани от МТСП, беше стеснен входът на тези институции, тоест от домове за Майка и дете, т.нар. в момента домове за медико-социални грижи за деца от 0 до 3 години, които са към МЗ, по-малко деца влизат в Домовете за деца и младежи с умствени увреждания. В момента в тях би трябвало да има към 2500 деца, като това разбира се е една цифра, която се мени постоянно.

Разполагате ли с някаква статистика за това какъв процент от децата, които се раждат с увреждания, попадат в такива институции?
Не, в България няма статистика за това какви увреждания имат децата и съответно за брой деца по видове увреждания, по възрасти, по социален статус, по етническа принадлежност и т. н. Единствената възможна статистика към момента е тази, която се опитва да направи Агенцията за хората с увреждания, която се базира на социалните помощи, отпускани на родители на деца с такива увреждания. Но на нея едва ли може да се разчита изцяло. Ясно е, че има много деца, които са родени с увреждане и чиито родители нямат никаква информация за това каква здравна и социална помощ могат да получат. Социалните работници по места, нямайки информация за тези родители, не събират статистика и не предоставят такава социална помощ.

Липсата на обективна статистика не затруднява ли политиката на МТСП по отношение на децата с увреждания?
Първо, тази политика е спорадична. Ясно е, че има една чисто идеологична рамка, в която се провежда политиката, признават се проблемите, които и ние набелязахме преди години, и се начертават сравнително адекватни мерки. Оттам нататък обаче, свалянето на тази информация на ниво регионални структури на министерството и местна власт, и персонал в домовете, е голям проблем. Няма комуникация между всички тези органи. От друга страна, дори да има комуникация, там има такова текучество на хора, че веднъж обучен, един човек излиза от системата, и следващият заварва състоянието на нулево ниво. От друга страна, когато се спуска политика, тя не е представена по начин, който да е ясен и разбираем за хора на различно ниво във властта и различно ниво на квалификация. Тя просто се задава като един теоретичен документ, като ясните мерки, които трябва да се вземат, както и тяхното финансиране и организиране не става ясно по места. Това създава впечатление долу, на регионално ниво, че това не е важна мярка за МТСП, особено ако то въобще не контролира изпълнението на мерки. За нас впечатлението е, че няма на практика политическа воля да се реши един проблем. Оттук нататък обаче ние, с нашата политика, която провеждаме навън, се опитваме да окажем натиск чрез европейски структури на МТСП, в резултат на което се работи на парче. Тоест, ако ние направим кампания за някой дом, за него веднага публично се оповестява, че ще бъде затворен, без реално да има ясна визия какво точно ще се случи с децата, къде ще попаднат те и доколко условията, в които ще попаднат, са по-добри и са в техен интерес. Оттам нататък този процес не се следи от министерството.

Но вие, доколкото ми е известно, го следите. Какво се случва с децата от затворените домове?
Ние проведохме един мониторинг, след това се проведе мониторинг от Агенцията за социално подпомагане и от Държавната агенция за закрила на детето, макар и 2-3 години по-късно. За всеки от домовете беше издаден конкретен доклад с наблюдения, находки от наблюдението и препоръки, като за тези препоръки след това беше проверено доколко се спазват. Оказа се, че Държавната агенция за закрила на детето, която е по-критична към процесите, свързани с реформа, открива, че препоръките не се спазват. Това обаче по никакъв начин не е обвързано със санкциониране на конкретните лица, които работят в дома, нито с активна намеса от страна на МТСП, която да предостави методологическо ръководство, да представи по разбираем начин за хората, които работят в дома, своята визия, и ясно да заяви за неспазване на конкретна мярка каква санкция предстои. Отново имаме на теоретично ниво разработка от страна на министерството. На практика се получава, че когато определен дом получи интензивен медиен интерес, той бива закриван. Той се закрива стихийно, като в случая с дома в Джурково. На мен той ми е особено скъп, защото това беше един дом, който даваше различни послания. От една страна, той се намира в Родопите, в село, където е единствен работодател за местното население. От друга страна, този дом от години отглежда деца с абсолютно неприемливо ниво на качеството на грижа. Но понеже там има достатъчно чуждестранни туристи и журналисти, той получи много дарения. Домът обзаведе чудесни зали за рехабилитация, за реинтеграция, обзаведе спални, в които има цветни чаршафи. Боядисани бяха кошарките на децата и т. н.

През това време обаче никой не обърна внимание какво всъщност се случва с отношението на персонала към децата и с хората, които всекидневно ги обгрижват – как тази среда по някакъв начин ги променя и как на практика промяната на материалните условия се отразява конкретно на състоянието на децата. Оказа се, че децата не получават по-адекватно лечение и рехабилитация, но поне за външен наблюдател домът не изглежда в толкова окаяно състояние, колкото ние го намерихме през 1996-97 г. Това обаче, че един журналист реши да попита прокуратурата в Пловдив какво става със смъртните случаи и тяхното разследване през 1997 г., когато 13 деца починаха там – това накара прокуратурата да внесе обвинителен акт в съда, въпреки че беше отлагано години наред и адекватно разследване не беше осъществено. После делото придоби голям медиен интерес, намесиха се и различни политици, които по онова време са били отговорни за състоянието на детските институции в рамките на МТСП, и общо взето процесът се превърна в политически, защото бе ясно, че самият дом и ръководството му многократно са отправяли заявки до МТСП за повече средства, за осигуряване на отопление и храна. На практика тези деца починаха по абсолютно елементарни причини. След като вече се превърна в спор на политическо ниво, това дело така или иначе оправда конкретните служители в дома, но политическото решение в резултат на делото беше да се закрие дома. Делото обаче приключи някъде през лятото на 2005 г., и след това, пак поради това медийния интерес и поради запитвания на редица неправителствени организации за актуалното състояние на дома в момента, министерството реши да го закрие. Но чак през декември служители от МТСП са започнали да търсят места в други домове за тези деца, защото дотогава са правени опити  те да бъдат върнати в семейната си среда. Много от децата си имат родители, които са живи, известни и не са лишени от родителски права, и биха могли да решат да вземат децата си обратно. Това обаче, поне доколкото аз знам, не се е получило при нито едно дете. Същевременно родителите не са се отказали от родителските си права, не са били лишени от тях, и съответно те продължават да бъдат на правно ниво настойници на тези деца. В резултат на това МТСП, звънейки в различни домове, разбира че в София би могло да осъществи споразумение с директорката на дома в Горна баня, и там могат да бъдат настанени 30 от децата. Без обаче да я уведомят какви са диагнозите на децата, какво е тяхното състояние в момента. Тя през цялата си 20-годишна практика на директор на този дом не е виждала и не се е грижила за лежащи деца, които имат множество увреждания – освен умствените, и физически. Така се стига до момента през декември, преди Коледа, когато 30 деца от дома в Джурково лично са ескортирани от г-н Николай Ангелов, директор на Агенцията за социално подпомагане, до София. Едва тогава директорката вижда картоните на децата, техните лични досиета пристигат заедно със самите деца. Директорката няма дори адекватна материална база, където да настани децата с най-тежки увреждания, които са лежащи и непрекъснато се нуждаят първо от хигиенно обгрижване, което тя не може да осъществи, просто защото санитарния възел е много далече от спалнята на децата. Тогава се налагат спешни мерки и искане на средства от Бойко Борисов, който ги отпуска, и се прави спешен ремонт на няколко от стаите. След това директорката разбира, че ще е нужно да се предоставя и обгрижване на медицинско ниво на тези деца, което тя също не може да осъществи, защото нейните деца имат личен лекар, който няма кабинет в самия дом, а ги посещава периодично. Но този личен лекар не желае да се занимава с тези деца. Тя се опитва да намери специално за тези 30 деца отделен личен лекар, но всички те, без да й отказват директно, си намират различни предлози, под които да й откажат. Така се стигна до момента, в който ние трябваше да напишем писмо до кмета Бойко Борисов като неправителствена организация и да му обясним, първо правно, как стоят нещата с тези деца, и че какъвто и избор на личен лекар да направи тази директорка за тях, той няма да е валиден от правна гледна точка, защото тя няма правото да направи избор на личен лекар. Това право го имат техните родители и настойници, които тя в момента има голям проблем да издири. Съответно единственият начин, по който може да се осигури всекидневно медицинско наблюдение на децата, е да бъде назначен лекар на щат в дома, което от 2003 г. насам го прави лично кметът. Затова ние отправихме към него един такъв апел – той да назначи там лекар на щат.

Като изключим това, медицинското обслужване на тези деца е усложнено и от това, че тяхното състояние налага те периодично да влизат в болница. Поради малформациите, които имат, те се нуждаят да бъдат аспирирани редовно. Съответно отново имаме проблем на ниво Здравна каса и болнично обслужване, затова директорката е намерила двама директори на детски отделения в София, които с половин уста са се съгласили периодично да взимат тези деца и да осъществяват тази животоспасяваща дейност.

През февруари директорката имаше проблем и с това да има достатъчно персонал, защото за да се грижи някой за лежащо болни са й нужни и повече санитарки и медицински сестри.

Проблемът в случая финансов ли е или организационен?
Проблемът е, че всъщност нямаше ясна подготовка на министерството за това, че 30 деца ще бъдат настанени в този дом, а след това започнаха да се взимат конкретни мерки.

Това не означава ли, че на някоя брънка от веригата някой не си върши работата?
Това означава, че когато МТСП взима мерки, то няма навика и културата да прави план за това как хронологично и логически трябва да се осъществи преместването на 30 деца, а просто стихийно ги премества, за да можем да кажем, че преди Коледа те са настанени при по-добри условия. Но на практика условията, които предоставя софийския дом, въпреки че е в София, в материално отношение са по-лоши от тези в Джурково. Единственото предимство в София е, че може да се наеме достатъчно квалифициран персонал и може би са изработени по-адекватни връзки между ръководството на дома, местните структури на социалното министерство и кмета, така че по-оперативно да може да се действа, когато се наложи. Но отново става въпрос за стихийни действия, за спешни мерки, които трябва да се вземат, защото местната администрация е била поставена пред свършен факт.

Това от кого конкретно зависи в МТСП?
Има един специален отдел в Агенцията за социално подпомагане, който се занимава със специализирани институции за хора с ментални увреждания, и този отдел се занимава с провеждането на регионално ниво на политиката на министерството. От друга страна има друг отдел, който се занимава с контрол на услугите, които се предоставят. Той също би трябвало да се намесва, когато се формира стратегия как да се проведе една политика. Това не е въпрос на някакви специализирани познания и дори на допълнителен ресурс, колкото на планирането на такъв ресурс и навременното му изискване.

Да разбираме ли, че проблемът не е финансов?
Ресурс има. В момента във всички тези министерства, с които ние работим, няма проблем с финансовия ресурс. Има проблем с неговото планиране, заявяването за какво точно ще бъде ползван и организирането на човешкия ресурс около неговото реализиране. Това че на междуличностно ниво някакви хора стигат до някакъв конфликт и това затруднява цялата им работа и дава отражение на съдбата и живота на много хора – това е абсурдният момент. Това ние не можем да обясним, когато ни питат примерно от Европейската комисия защо нещо не върви и какъв точно е проблемът. Няма вече проблем на финансово ниво. Има много домове, в които не бяха поискани и не бяха реализирани всички средства, които на практика министерството имаше отделени за това. Но това, че то не успя да информира всички хора по места – директори на домове и кметове – че тези средства ги има и че могат да се ползват по конкретен начин, това е проблемът. А може и министерството да го прави, но местната власт и счетоводството в общината да не предава информацията надолу. И оттам на практика едни деца получават години наред грижа с по-ниско качество само заради това, че двама човека в общината и в дома не са се разбрали. Това е абсурдният момент. Това обаче е грижа на министерството – ако то провежда политика, трябва да поеме цялата грижа и за нейното популяризиране, и за това неговите регионални структури да разбират какво трябва да правят. Въпросът е не просто да приемат това като един натиск, защото трябва да влезем в ЕС, а да разбират чисто логическия смисъл на това. За мен лично най-големият проблем е в това, че никой от персонала на домовете не разбира, че в момента, в който те ясно диагностицират проблемите на тяхната институция, след това ясно обяснят с какви средства и човешки ресурс това може да бъде решено, и съответно се погрижат тази информация да стигне до министерството, тогава няма да имат проблем. Това обаче не успява да се случи. Хората, които работят в тези домове обаче до голяма степен нямат и ресурса да диагностицират проблема.

Какво е реално да очакваме в близко бъдеще по отношение на домовете за деца с увреждания? Как виждате нещата примерно след пет години?
След пет години… Предполагам, че ще продължи да се задълбочава демографският срив, ще има все по-малко деца изобщо, и съответно по-малко деца в институции. Мисля, че ще се затворят редица институции, които може би в материален смисъл няма да престанат да съществуват, а ще се реформират в центрове за някакво ресурсно подпомагане, за рехабилитация и т. н., но там няма да работят същите хора. Предполагам, че социалната услуга няма да е толкова централизирана и кондензирана в една институция, в един дом, а ще има все повече доставчици на конкретни социални услуги, които ще се одобряват от МТСП. Мисля, че в близко бъдеще не може да се очаква ясен положителен резултат, но е нужно да се мине през този преход, за да има конкуренция между различните доставчици, за да се изгради визия за качество на услугите. Колкото повече конкуренти има – толкова повече различни гледни точки и различно качество, и оттам нататък, както в развитите държави, постепенно предоставянето на социални услуги ще бъде изместено към неправителствени организации и сектор, който се самоиздържа, но ползва субсидии от министерството. Защото в повечето европейски държави се е оказало, че държавна политика в областта на социалните грижи не може да се провежда адекватно с държавни средства и с държавни служители. Тоест това, което държавата все повече прави, е че измества един ресурс, който, за да се гарантира качественото му реализиране, се предоставя на хора, които са по-мотивирани от държавните служители да го правят. Това може да са организации на родители, може да са организации на учители с висока квалификация, може да са просто структури на чист бизнес принцип. Въпросът е да има разнообразие и множество доставчици на социална услуга, така че да се конкурират и да задоволяват нужди на цена, различна за различните слоеве на населението. За мен лично това е една приемлива схема.