Д-р Владимир Сотиров: Последното изследване на психичното здраве на българите е правено преди повече от 20 години

Интервю на Катя Михайлова, в. „Монитор“, 7.10.2003

Д-р Владимир Сотиров е роден на 6 февруари 1969 г. Специализирал е психиатрия. Управител е на Групова психиатрична практика “Адаптация”, която участва в мащабно изследване на психичното здраве на българина.

Д-р Сотиров, през последните седмици два случая стреснаха обществото – младият мъж от „Люлин“, който се разхождаше с пистолет из квартала, и лудият от Тутракан, който нападна с нож 7 души. Полудява ли българинът?
Проблемът е, че много често едно поведение може да бъде непредсказуемо, ако няма контекст, ако няма социална среда, ако няма мрежа от хора, които да помагат на базата на личния си опит с този човек. Тоест, няма как да се предвиди повдението на даден човек, ако той не живее с други хора около себе си. Така че ние не бихме могли да прогнозираме риска от опасно поведение, без да изследваме характера и динамиката на отношенията, в контекста на които проблемното поведение биогло да се прояви. Единственият начин, по който може да се направи валидна оценка на риска, е наличието на дълбока, интимна човешка връзка, на базата на много добро познаване на неговите нагласи и стила му на реакция. По този начин работи и психиатрията – извън контекста на взаимоотношения оценката е формална и абстрактна. Ако един човек живее някъде изолиран, в някое малко провинциално градче и хората не общуват с него, защото го смятат за чешит или за луд, и няма психиатър в близките 10-15 километра – кой тогава да каже, че той е опасен? Специално за Тутракан, много е важно сега този човек да не бъде изолиран от общността.

В един по-широк контекст не мислите ли, че социалната и икономическата ситуация са виновни за бума на психичните заболявания и агресивните реакции у българина?
Мисля, че духовността има голямо значение. Ние така сме възпитавани – да не бъдем толерантни, милосърдни, да не бъдем жертвоготовни. А тези принципи на демокрацията, свързани със справедливо разпределение на благата като че ли не можем да ги приемем, като че ли те все още не важат за нас. А това са все християнски ценности и добродетели. Кажете ми, ако видите един човек, който очевидно не е добре, върви по улицата и си говори сам, колко от хората се правят, че не го виждат? Колко от хората около него реагират по някакъв начин? Колко от тях загрижено си говорят за него? А това е човек, който страда и навярно има нужда от помощ. Дали някой му казва: „Приятелю, добре ли си, имаш ли нужда от нещо?“. Хората са по-склонни да помогнат на един пиян, отколкото на един човек, който има очевидни признаци на психично разстройство. Но е вярно също, че точно заради такива истории, за каквито споменахте, се раждат неразбирането и предразсъдъците у хората. Друг е въпросът, че тези неща вероятно се преекспонират от медиите. Винаги ще има престъпления против личността, но не бих казал, че хората с нарушено психично здраве доминират сред извършителите им. Не разбирам защо става новина това, че някой има психично проблеми и е направил нещо си.

Бихте ли доказал твърдението си с данни?
Ами например, ако вземем една популация от 100 човека, без психични разстройства, тоест психично здрави, и една от шизофреници, да речем, процентът на престъпления в групата на здравите ще бъде много по-голям, отколкото в другата. Всички престъпления против личността (има такива изследвания) се правят много по-често от здрави, отколкото от психично болни хора. И въпреки това се акцентира на това.

Според вас психично здрав човек би ли нападнал 7 души без очевидна причина?
Възможно е, в пристъп на ярост. Тогава говорим за патологичен афект, тоест състояние, за което ние, наша общност, не сме се съгласили, че ще го отнасяме към нормалното поведение. Защото психиатрията е това – имаме консенсус за това, което ще наричаме нормално и кое – не. Ние приемаме също, че престъпленията са част от нормалния живот.

Смятате ли, че за годините на прехода българинът по някакъв начин е изместил границите на разбирането си за лудост и нормално?
Говорите за това, че не разпознавате в тях хора, които имат нужда от психиатрична помощ? Точно поради тази причина трябва да се демонстрира грижа и внимание към тези хора, а не да ги сочим с пръст. Лошото е, че никой не го смята за свое задължение, включително и ние, психиатрите, за съжаление. И какво става? Абдикира обществото, абдикира юрисдикцията, абдикираме ние, специалистите…

И все пак, когато се случи подобно нещо, хората се питат защо лудите са на свобода? А медиите си задават въпроса, какво се случва със заведенията, където трябва да се грижат за тях.
Функцията на психиатричните диспансери е точно такава – да издирват активно хората, които поради болестта си и липсата на мзаимоотношения с други, които могат да ги насочат към лечение, не могат да получат такова. И това в случая трябва да е държавата. И това, което можем да направим в случая, е да говорим за тези неща. Ние нямаме право, не ни е работа да събираме хората от улицата. И според мен тази функция би следвало да се поеме от държавна агенция – да се занимава с хора, които изпадат от обществото, стават клошари, просяци, бездомни луди, губят си жилищата и т.н. На практика една голяма част от тези хора, които виждате по улицата, са тъкмо нелекувани хора с психични заболявания. И например гарите, пазарите са места, където има концентрация на такива хора.

Тоест, държавата абдикира от задълженията си към тази специфична група хора?
Абсолютно. По принцип като идея това съществува отдавна. Има и наредба, и закон за лечебните заведения, въпреки че психодиспансерите не са типични лечебни заведения. Защото шизофренията не е просто болест. Това е в някаква степен увреждане на индивидуалността. И тук е нужно взаимодействие между здравни служби, полиция, социални служби, работодатели. Необходими са програми за превенция на изпадане от структурите на обществото поради болестта.

Как биха могли да бъдат защитени хора, които са здрави психически, от недобросъвестни роднини, които ги вкарват насила в лечебните заведения?
Наистина има страхотни злоупотреби с тези неща. И би трябвало съдебната система да се грижи по-добре такива случаи да няма, да се обръща повече внимание на законосъобразността на настаняването. Но очевидно това не се прави. Според мен има нужда от специална, независима институция, която да защитава правата именно на такива хора в риск от злоупотреба. Това беше и идеята за омбудсмана, която за съжаление още отлежава в парламента. Друга такава идея беше да има независимо надзорно тяло към общините, което да има свободата да проверява и да алармира при такива случаи. Или пък човек или комисия към болниците, които да защитават правата на пациентите. И, разбира се, медиите, които да дават гласност на злоупотребите.

Как смятате, кой трябва да контролира психическото здраве на управляващите? Трябва ли да бъдат проверяване преди да влязат във властта?
Моята гледна точка е, че това не трябва да става. Сега има закон за защита на личните данни и наличието на психична болест, диабет или злоупотреба с алкохол са неща, които касаят само и единствено самата личност. Работата на политиците е да се съобразяват с нас и да управляват по адекватен начин поведението си и отношенията си с нас, избирателите. Естествено е и сред политиците да има хора с психични отклонения, ако се базираме на данните, отнасящи се до цялото население. Но това не е важно. Дали имам психично или каквото и да било друго заболяване, това си е моя работа. Аз преценявам дали да го съобщя публично или не. А хората преценяват качествата ми, като наблюдават поведението ми. И преценяват дали ставам или не, дали се справям или не. Защото има психични заболявания, които правят хората по-ефективни, например маниакално-депресивната психоза по време на умерена еуфория и хиперактивност. Нас като граждани и избиратели не ни касае начинът, по който даден управляващ или политик постига своята ефективност, важно е да я има.

И все пак се питам, ако някой политик има психично разстройство, дали то не би могло да се прояви по негативен начин?
Естествено, сериозните психични заболявания са проблем, но по принцип те си личат. Именно затова се правят кампании, за да могат хората да различат определен поведенчески модел и да изберат. И ако го изберат, значи ги устройва. И предизборните кампании разчитат именно на това живо и непосредствено общуване, за което говорихме в началото. Оттам нататък нито заболяванията, нито богатството, нито сексуалните предпочитания, ако щете, не би трябвало да са важни за избора. И ако ние си поставим за задача да проверим психичното здраве на политиците, бихме изразходвали много средства, за да постигнем един твърде съмнителен резултат.

Защо тогава политиците често се обвиняват един друг, че този или онзи не бил добре психически?
Поради наличието на психиатрична стигма в обществото, това явно влияе на хората. Така ти явно заявяваш, че с този или онзи няма да си имаш вземане-даване. Това е жестока злоупотреба с психиатрията и психичните болести изобщо за дискредитиране на опонента. Едно е просто да мълчиш, когато ще те обвиняват, че се страхуваш, друго е да лепнеш на опонента етикета, че не е добре с нервите и затова не си струва да се ангажираш с отговор по същество и смислена комуникация. В момента, в който обясниш своя отказ от участие по този начин, това се приема за разбираемо и основателно.

Стряскащи ли са данните, че всеки четвърти българин има психични проблеми?
Не, не мисля. Такава е реалността с която живеем отдавна.

В сравнение с предишни години?
Винаги е било така. В едно изследване, правено преди около двайсетина години в България, резултатите са същите. Жалко е, че последното такова изследване на психичното здраве на българите е правено преди повече от 20 години.