Янина Здравкова, в. Сега, 20.11.2003 г.

Когато нямаш вяра нито в отвъдното, нито в сегашното, ти просто висиш, казва един от авторите на националната програма за психично здраве

Д-р Христо Хинков е завършил медицина във ВМИ в София, има специалност психиатрия. През 1997 г. става шеф на отдел „Проекти“ на МЗ, през 1999-2001 г. е зам. директор на здравната каса. В момента е експерт към Националния център по обществено здраве. Участва в изграждането на националната програма за психично здраве, част от която е и изследване за стреса и здравето на населението. То се провежда в 30 страни под егидата на СЗО.

Д-р Хинков, какви са очакванията от изследването за стреса и здравето в България?
Вероятно ще има високо ниво на депресивност, тревожност, стрес. Това се потвърждава косвено от данните за високата смъртност от сърдечно-съдови заболявания.

На какво се дължи това високо ниво на стрес?
Очакванията на хората са излъгани. Очакванията от прехода, от края на комунизма, очакванията за бързо приобщаване към западноевропейската демокрация и начин на живот. Човек е тревожен, защото е несигурен. Въпросът е че не може да се гарантира сигурност на няколко нива – лична; по отношение на здравето; на финансовото положение; на морални ценности, които непрекъснато се променят; на субект за идентификация, към който хората да се приобщят; на живота – можеш да бъдеш убит случайно или да бъдеш прегазен от пиян шофьор. Тези липси на сигурности водят до повишена тревожност.

Това състояние прави ли хората по-лесно манипулируеми?
Това е очевидно. Несигурният човек има нужда от авторитет или авторитетна позиция, с която да се идентифицира и по този начин да намали собственото си чувство на несигурност и оттам – тревожност. Винаги слабите в икономическо отношение групи са податливи на манипулация поради това, че изостават от социалното състезание, че трудно виждат своята перспектива поради онаследена липса на въображение и оттам – закрепен в тяхната субкултура песимизъм.

Не могат да надхвърлят грижата за оцеляването?
Да. Ежедневието ги поглъща. Има и един много мощен фактор – алкохолизмът. Единици са тези, които посвещават цялото си време на оцеляване и на социално издигане. Тези, които не успяват в това социално състезание не успяват и поради това, че не впрягат целия си потенциал да се издигнат, не посвещават цялото си лично време за собственото си усъвършенстване, за да излязат от тази ситуация, а се отдават на удоволствието от бягството чрез пиенето на алкохол и срещата с други себеподобни, които са в същата позиция.

Високо ли е нивото на алкохолизма у нас? И алкохолизъм ли е битовото пиене на една ракия вечер?
Зависи. Ако пиете 10 години по 100 грама със сигурност развивате начална фаза на цироза. Или поне стеатоза на черния дроб. А тя е белег за алкохолна болест или някаква форма на зависимост. Има пълни въздържатели, има хора, които се напиват отвреме навреме в компания, или такива, които пият редовно по малко. Всички те не могат да бъдат наречени зависими от алкохола. За да има зависимост, трябва да има абстинентни прояви. Общото мнение на голяма част от психиатрите е, че алкохолните проблеми се увеличават, заедно с всички останали проблеми.

Нещата са много страшни. Очаквам от това изследване да имаме конкретни данни и доказателства. Когато човек стъпи на доказателства и анализира картината, той има повече сила да каже официално: „Направете нещо“, да излъчи послание до отговорните институции, до цялото общество.

А не трябва ли да го излъчи по-скоро до хората, защото от тях зависи лично да си решат проблема?
Това е либералният модел – всеки да се оправя сам. Той не е добър. Съществуват програми за превенция, за промоция на здраве, за въвеждане на здравни стереотипи – че хората би трябвало повече да спортуват, вместо да пият в кръчмите. За това е необходима последователна политика.

В България няма никаква профилактика, макар че се говори за това. Причината е, че с въвеждането на пазарни елементи в здравеопазването редица водещи професионалисти се ориентират към последния етап от процеса на едно излекуване, където се стичат големите пари – сложна операция, байпас. Проблемът в последна фаза може да се реши със средствата на модерната медицина и всичко е окей. Никой не мисли за това да не се достига дотам въобще.

Т.е. това е държавна политика – да се наливат пари в най-скъпото, свързано с най-много апаратура, лекарства и финансови интереси?
Държавната политика е и едното, и другото. Но едното е някакси за сметка на другото. В областта на промоцията на здравето това, което реално се прави, е много малко. Ако вземем в цялостен мащаб влошаването на здравето на населението, включително и психическото състояние, то е капка в морето. Не можем да се справим с елементарни неща – тютюнопушенето, злоупотребата с алкохол. Та тя даже не се наказва по пътищата и хората карат масово пияни. Това са тежки сигнали, че се случва нещо страшно с нас.

Истината е, че ако живеехме по-добре, ако в резултат на работата си един обикновен човек с 300 лв. заплата вижда постепенно подобряване на своето битие, то той ще бъде удовлетворен и ще гледа позитивно на нещата. Затова има и носталгия към времето на социализма. Но у нас нещата стават по един крайно нерегламентиран и несправедлив начин. Една много малка част от хората рязко забогатява. И ти виждаш как твоят съсед изведнъж строи гигантска къща, а ти си оставаш на 300 лв. и няма никаква перспектива.

Въпросът е защо тези, които са на 300 лв. и са огромно мнозинство, не правят нищо.
Има т.нар. пресантимант – провинциална завист. Българинът завижда на брата си. Можем да тръгнем от тази психология – на робството, на уравненческите модели. Примамливо е да се разсъждава така. Познавам тоталитарния период, но не познавам периода на робството – историята е твърде изкривявана. Има медиависти, които твърдят, че българите са били твърде щастливи във времето на турската империя в добрия й период. Имало е кърджалии, но те са били нещо като природното бедствие. Но и след тях селото е оставало и се и живеело щастливо и хората са си пазили езика, традициите, вярата. Всичко това сега е разбито. Няма нищо. Сега хората не вярват в нищо. Един от най-страшните проблеми, който е свързан с тревожността, е липсата на вяра.

Защо не вярват?
Вярата беше целенасочено убита – както институционалната религия в лицето на православната църква, така и самата вяра, перспективата. Има липса на комфортно битие. Ако нямаш вяра в отвъдното, поне имаш вяра в сегашното. А сегашното не предоставя на малкия човек никаква перспектива и никаква надежда. Пътят му за бягство е отрязан – нито в посока съм вярата, нито в посока към благоденствието – тук и сега. И той започва да виси.

Ниското самочувствие и комплексите до какво водят?
Ниското самочувствие идва в резултат от несбъднати желания. То идва от това, че човек не може да бъде ефективен глава на семейство, не може да го издържа. Има наблюдения, че дори една любяща съпруга гледа с много повече любов своя съпруг, когато той донесе повече пари. Като че ли изведнъж това стопля многократно любовта. Така е в повечето случаи. Което говори, че огромна част от главите на семейства се чувстват комплексирани, защото не могат да изпълнят тази роля. Такъв човек може да се алкохолизира, да си намери алтернативна жена – това често е причина за разводи. Такова високо ниво на разводи, каквото е сега, никога не е имало в България.

След като се вдигна завесата преди 13 г., масово хората се изстреляха навън. Тук спадна нивото на интелектуално напрежение. Появиха се хора от други слоеве, които узурпираха публичното пространство, властови позиции, парите, които се преразпределяха. Но обикновените мислещи хора, които населяват панелите – учители, инженери, научни работници бяха жестоко ударени от прехода. Те останаха без работа. Това са страхотни травми. Когато един човек е работил в БАН и след това е станал таксиметров шофьор, той се лумпенизира, деградира в собствените си очи, в очите на съпругата си и на децата си, озлобява се. И се превръща в маса за манипулация.