Няма ръст на психическите заболявания у нас

Люба Кулезич, в. Монитор, 7.12.2006

Д-р Койчев, вие сте председател на УС на Колегиум „Частна психиатрия“. Много ли са частните психиатри у нас?
В България има 420 индивидуални практики. Повечето от тях работят със здравната каса. Така че, те не са в истинския смисъл частни психиатри, а са пак наемници, но не в общественото здравеопазване, а на НЗОК. Водят се партньори на касата, но партньорството е доста условно.

Защото частните психиатри са в позицията на изпълнител със съмнителни права. Партньорството изисква ясни договори и критерии, както и добра възможност за обратна връзка. Доста от частните психиатри получават солени глоби за грешки в документалната част. Вярно е, че касата е финансов орган, а финансите изискват отчетност, към която нашите хора още не са привикнали. Тя обаче е много усложнена, а би могла да се опрости, за да се избегне опасността от формализиране на работата. Явно, ще трябва да минат години, за да се натрупа опит и да отпадне излишното. Истинската частна практика не е свързана с някой, който финансира.
­

А с какво е свързана?
Голямото є предимство е, че при нея има отношение между лекар и пациент. Затова у нас вече има достатъчно хора, които предпочитат плащането в брой, за да избягнат висенето по опашки със седмици. Впрочем, в последните две години същата тенденция се забелязва и в Европа. Там частните лечебни заведения са нараснали с 30 %. Просто все повече хора не искат да бъдат зависими, а да се оправят сами и да държат съдбата си в ръце. И в България тази тенденция ще се усилва. Скоро бях в Троян и ми направи впечатление, че троянчани вече не чакат личния лекар да им даде направление. Те дори смятат, че това е под тяхното достойнство, както ми казаха лекарите там. Вероятно подобно поведение ще става все по-мощно. Защото е ясно, че с парите, с които разполага НЗОК, не може да се разчита на луксозно обслужване. Тази форма е за най-пострадалите ­ не само от болест, но и в социално отношение. Но при нивото на сегашния брутен вътрешен продукт обслужването на такива пациенти няма да се подобри.

­

Има ли надежда за някакъв изход?
Когато най-сетне стартират доброволните фондове за здравно осигуряване, ще може да се разчита на по-качествено лечение. Най-големият проблем обаче е, че у нас хората не са свикнали да плащат за здраве. И продължават да смятат, че е въпрос на чест да не си платиш, да минеш метър. Докато в Гърция, например, е въпрос на чест да си платиш. Но това е въпрос на промяна на съзнанието, която трябва да се случи и в България. Навремето, когато човек се е разболеел, не е ходил да дрънка с тенджери пред общината. Продавали са ниви, волове и са си решавали въпроса. Вероятно пак ще стане така. Защото у нас хората имат страхотно много имоти. Но все още не ги използват за решаване на проблемите си.

­

Според вас при преминаването към тази нова нагласа на съзнанието усложнява ли се психическото състояние на хората? Увеличава ли се психическата заболеваемост?
Аз не смятам, че в България психическата заболеваемост се е увеличила. При истинските психически заболявания коефициентът е константен за целия свят. Той не се променя много. Някакъв процент от популацията боледува от афективни разстройства, от шизофрении, от епилепсия, от алкохолизъм и пр. Увеличават се заболяванията, свързани с възрастта, защото продължителността на живота се вдига и зачестяват случаите на оглупяване в резултат на съдова или дегенеративна болест на мозъка. Но това е процент, валиден за цяла Европа и за света. В това отношение не сме уникални. Мога да ви кажа, че съвсем не се е разтревожил толкова нашият български народ. С покойния професор Чудомир Начев сме влизали в спор. Той смяташе, че българският народ изживява много тежък стрес по време на прехода. Не съм на същото мнение.

­

Нима е мит, че трудната трансформация от комунизъм към демокрация е подействала угнетяващо за много българи?
Вероятно има една категория хора, особено в големите градове като София, които трудно се адаптират към новите условия и действително живеят в материална нужда. Но в провинцията е по-различно. Неотдавна се отчетоха резултатите от програмата СИНДИ за Велико Търново. Това е модерна програма, насочена към сърдечносъдовите заболявания. Благодарение на нея, с редукция на някои компоненти в храните, например, се постигна намаляване на съдовите инциденти. Това значи, че програмата е ефективна. И се оказа, че стресът, който също се измерва в рамките на програмата СИНДИ, сред обикновените хора в никакъв случай не е висок. Защото на стрес са подложени лидерите. Затова средният човек се стреми някой да измисля вместо него и да му казва какво да прави, а той да си пази спокойствието. В обичайни условия, когато няма екстремни социални явления като революции и войни, средностатистическият човек съвсем не живее толкова зле, камо ли да се стигне до психична болест.

­

Откъде тогава идват статистики като тази, че едва ли не всеки четвърти българин е потенциален пациент на психиатрично заведение, че е засегнат от депресии и други емоционални проблеми? Не е ли вярно това, според вас?
Дори всеки четвърти или пети да има някакви проблеми, това съвсем не значи, че е болен. Нещо повече, в последните години самоубийствата се задържат, а не се увеличават. Това е изключително добра тенденция. Нейното тълкувание е много сложно. Но, според мен, една от причините е, че благодарение на новия механизъм на заплащане чрез НЗОК, разпределението на лекарите в страната стана по-равномерно. Каквото и да говорим, общопрактикуващите лекари си изиграха ролята. А психиатри тръгнаха и по малките населени места. Другата причина за намаляването на самоубийствата е, че доста хора са принудени да се борят за съществуването си на материално ниво, мобилизират се и не мислят за смисъла на живота. Друг фактор е, че вече има много добри технологии за производство на лекарства, които са в състояние да решат въпроса с депресията, да кажем.

­

Не можем ли да говорим за появата на нови, модерни причини за поява на психически проблеми?
Ако помислим, две неща са се променили в нашия живот. Едното е, че човек вече има шанс за лична инициатива. И в групата на предприемачите, където хората са принудени да са много инициативни и да удържат на конкуренцията, би трябвало да се очакват нови явления, както е станало в 30-те години в Америка. Тогава възниква думичката неврастения. Сега на практика в тази активна група се появиха паническите разстройства. Това са рязко настъпващи състояния на ужас, чувство за предстояща смърт от инфаркт или инсулт. Но те се срещат и в други социални слоеве. Друго, което напоследък се наблюдава по-често, е т.нар. социална фобия ­ да не можеш да излезеш пред хора, а професията ти да го изисква, да се чувстваш изключително тревожен пред човешко множество. Симптоми на социална фобия могат да се проявят и сред ученици, и сред професори. Но засягат най-вече активната част от населението.

­

На какво най-вече се дължат социалните фобии?
Най-вероятно изначално има себенеувереност. И, ако в резултат на стрес се разклатят невро-трансмитерните системи на мозъка, фобията се проявява. Наблюдава се и друго явление. В резултат на по-голямата динамика на живота, свързана с по-чести пътувания, с поемане на рискове и с обичайното за всяка демокрация увеличение на битовата престъпност, между 7 и 155 от хората, които попадат в катастрофи или стават свидетели на убийства или насилие, получават т.нар. следтравматично стресово разстройство. Това състояние сериозно започва да настъпва по целия свят. Защото шансовете за попадане в екстремни ситуации се увеличават с нарастването на мобилността на хората. Подобно състояние беше описано в синдрома на холокоста. Когато човек е преживял изнасилване, започва непрекъснато да преживява ужасното събитие, особено на сън. Не става дума за приток на образи, а за повторно преживяване на ужаса, съпътствано от сърцебиене, треперене и чувството, че с живота е свършено. Такива хора все повече и повече започват да избягват обстоятелства, които им напомнят за случилото се и могат да достигнат до пълна социална самоизолация. Смята се, че посттравматичните стресове ще растат. Има ги при ветераните от войните, при преживелите атентати, природни бедствия. Т.е. светът с неговата увеличаваща се несигурност все повече е предпоставка за екстремни преживявания. Но пък това е цената, която плащаме за това, че този свят е много по-интересен и дава много по-големи възможности.

­

Внезапното влизане във властта на непрофесионалисти в политиката и управлението фактор ли е за засилването на психическите проблеми на представители на политическата класа?
Безспорно е, че е по-добре човек да бъде подготвен за властта. Но изглежда, че доста малко са пълни аматьори, защото в предишен живот поне са били организатори в някаква област. Може да са ръководили и десет души, но принципът е един и същ. Цялата работа е, че психическите изкривявания стават тогава, когато няма алтернативи. Смисълът на демокрацията е в конкуриращите се силни институции. Но това не става от само себе си. Затова има управляващи и опозиция. Те сменят местата си, правят се и се развалят коалиции. Но в тази конкурентна борба негодните биват отсявани. Знаем такива примери, без да споменавам имена. Не разбирам защо се повдига изобщо въпросът, че едва ли не политиците трябва да бъдат освидетелствани от психиатри. Това е абсолютна глупост. Защото задача на избирателя е да реши дали неговият избраник е добре или не. Имало е периоди, в които хората единно са заставали зад неуравновесени и крайни лидери като Хитлер. Но те заплащат за своя избор със социална или историческа цена. Намесата на психиатри в политическия подбор е недопустима. Тя не може да бъде позволена при демокрацията. Просто избирателят трябва да се учи да си отваря очите като избира лидерите си. А като не отиде да гласува пък, тогава шансът да го командва някой, който лесно излиза от равновесие, е още по-голям. Но нашите хора още не могат да схванат, че това е въпрос на личната им отговорност, също както плащането за получени услуги.

­

Вие като психиатър не изпитвате необходимост да поставяте диагнози на цялото общество, така ли?
Много отдавна е известно, че могат да се поставят диагнози на личности. Обществените явления нямат нищо общо с медицинските. Нелепо е да се прехвърлят категории с определен обем от определена област върху други, в които действат съвсем други закономерности.

Визитка: Доц. д-р Георги Койчев е клиничен психиатър в Александровска болница и в катедрата по психиатрия от 31 години. Завежда мъжкото психиатрично отделение. Едновременно с това е председател на УС на Колегиума на частните психиатри.