Радост Овагимян, Фрамар, 12.10.2011

Д-р Игор Куценок е магистър на науките, психиатър и понастоящем Директор на Център за зависимости и зависими поведения в Калифорнийския университет в Сан Диего. Той е консултант на Националния съдебен институт по наркотични вещества, автор и съавтор на повече от 60 научни публикации.

Представете се на нашите читатели. Кой е Игор Куценок?
Аз съм баща на три деца, живея в САЩ, Калифорния. Работя в Калифорнийския университет в Сан Диего и съм Директор на Центъра по зависимости.

От къде идва нестихващата енергия, с която работите и този хъс  да се борите?
От семейството ми, от желанието ми да помагам. Моята професия е основана на това, че аз помагам на хората, или поне се опитвам да помагам на хората.

Какви са впечатленията Ви за работата в България на базата на световната практика?
Не мога да отговоря. Аз не работя в България. Това, което виждам, това, което чувам – това е вторична информация от различни хора. Пряко впечатление собствено нямам, защото аз не съм тук.

Какво трябва да бъде отношението към зависимите въобще на обществото?
Точно такова, каквото е отношението към всеки друг човек с хроничен, рецидивиращ проблем, като диабета, като хипертонията, като астмата. Това са хора, при които има хронично рецидивиращо състояние. Освен това не всички хора с тази трудност са зависими. Има една значително по-голяма група от хора, които използват веществата по един рисков и потенциално проблематичен начин. На тях никой, дори в Америка,  не обръща никакво внимание и се чака човекът да стигне до тежка дисфункция, а от там нататък започват много интензивни терапевтични и всякакви интервенции.

Може ли да ми разкажете нещо повече за митовете за зависимостите, които съществуват в обществото и колко вредни са те?
Това ще отнеме седмици. Има множество митове за зависимостите. Тяхната поява не е случайна. Това е тематика, която е много емоционално наситена и има винаги политически оттенък. Един от митовете, които разбирам, че и в България съществува е, че един вид терапия е по-ефективен от друг вид терапия. Хората тук като че ли се боричкат  – професионалистите: „Трябва да правим това, а не трябва да правим онова…”.   Пациентите със зависими поведения са много различни хора, с различни нужди. Те реагират различно на различните интервенции. Стига тези интервенции да се правят правилно, от всяка  има нужда. Точно така, както пациентите с хипертония реагират различно на различни лекарства, на различни методики. Този мит създава  това излишно боричкане: „Ние трябва да правим само терапевтични комуни и да спрем метадона!” или „Ние трябва да правим само метадон и да спрем всичко друго!”. Това е абсурд! Ако тези неща се правят правилно, има нужда от всичко. Другият мит: че всеки, който злоупотребява с вещества, особено тийнейджъри, ще развие зависимост. Няма такова нещо. Данните не потвърждават това. Тийнейджърите, макар че на мен никак не ми харесва това, експериментират с дроги, повечето от тях не продължават, а спират. Трудноността е да кажеш, кой точно ще продължи. Друг широко разпространен мит е: за хората, които вече са изградили зависимост от вещества – дроги и алкохол, че тяхното лечение е неефективно. Отново погледнете данните. Аз не ви карам да ми вярвате на мене. Вижте данните от света. Има десетки изследвания през последните 15-20 години. Хората дори, които вече имат изградена зависимост към вещества, процентът на подобрение, сериозни подобрения и дълги ремисии, нормално функциониране в живота, е точно такъв, какъвто е процентът на нормално функциониращите пациенти с диабет, с високо кръвно, с астма. Така че хората се подобряват от терапията. Хората могат да живеят много функционален живот.

Има ли разлика в митовете, които се разпространяват в България и в митовете, например в САЩ?
Изглежда, че не. Те са много сходни.  Американското общество има по-дълъг опит в справянето с този проблем и затова не е толкова отхвърлящо. То е по-сензитивно, но като цяло митовете са приблизително същите.

Какъв е начинът за преодоляване на митовете в САЩ , близък ли е до този в България?
Начинът на преодоляването вероятно не е същият, заради културните разлики. В Америка хората са по-склонни да погледнат данните, т.е. те повече вярват на изследванията, на науката. Вече не се приема личното мнение като последната истина. Моето лично мнение е мое лично мнение, то далеч не винаги съвпада с това, което науката ни казва.  От науката ние знаем много неща, ние не знаем всичко, но знаем страшно много. В САЩ има по – голям интерес към научното знание. В България има, като че ли нихилизъм към научното знание. Правят се твърдения, дори в медиите, за които няма абсолютно никакви доказателства, че те са верни, но поради неглижирането на науката, неглижирането на това, какво ние знаем от инвестирани десетки, стотици, милиони долари в изследвания през последните 25-30 години, се получават тези митове.

На какви стандарти и критерии трябва да отговарят професионалистите днес, терапевтите?
Това е хубав въпрос и ми е много трудно да отговоря кратко. На стандартите на добрата практика, което означава всичко онова, което ние правим, трябва да се базира на някакъв вид доказателства. Това е доказателствена медицина.  Какво помага е важно, но аз трябва да имам доказателства че това помага, за да го прилагам и при други хора. Абсолютно задължителни са етични стандарти в терапията. Етиката далеч не се припокрива от легалността и законосъобразността. Има много неща, които са законни, но са тежко неетични.  Нека ви дам пример: Сексуална връзка с пациент. Това законно ли е? Да, законно е. Това етично ли е? Дълбоко неетично. Това е един от примерите за много неща, при които етиката в терапията има страшно много сиви полета, неясни полета. Аз не знам, дали в България има някакви изградени етични правила. Кое е етичното, кое не е етичното в терапията. Това е един от стандартите, за които има смисъл да се помисли много сериозно. Има и много други.

Как терапевтите да  подобряват  своя професионализъм?
Постоянно учене.  Постоянно поддържане квалификацията. Това, което аз съм вярвал, че е вярно преди 10 години, базирано върху моя опит и разбиране на науката, 10 години по-късно много от тези неща вече не са точно толкова ясни.

Какво е впечатлението Ви от  аудиторията днес?
Много положително. Има много млади хора. Това са хора, в които има смисъл да се инвестира – усилия, време знания. Има много млади хора и затова аз съм много, много обнадежден от това, което виждам.

Пожелайте  нещо на всички българи ?
Добро здраве. И кураж. В тези условия е много трудно да работиш ефективно. И да работиш ефективно дълго време. Хората се деморализират много бързо. Навсякъде не е лесно, но като че ли в българската реалност сега за хората е много трудно да поддържат енергията и куража. А без това не можем да бъдем ефективни въобще.

източник