в. Дневник, 08.10.2011

Румен Петров е лекар по образование със специалност психиатрия. Работи в сътрудничество с учители и училища от 1992 г., в началото – по повод на темата за конфликтите в клас, а по-късно и по повод на психичното здраве в училище, доброволческото участие на децата и родителската активност в училищата. Опитът му от работата с местните училища в една конкретна софийска общност е предмет на докторската му дисертация, защитена през 2010 г. През последната година участва активно в широката гражданска дискусия по проектите за нов закон за училищното образование. Преподава в НБУ и ПУ „Паисий Хилендарски“ на студенти по клинична социална работа,фамилна терапия, публична администрация и антропология. Работното му място е Център БИОХ (НБУ), където е асистент по групови отношения. Румен Петров е един от лекторите на втория форум „Родителство“, който „Горичка“ организира на 8 октомври.

Мислиш ли, че враждебността към циганите, чрез която много млади хора реагираха на случая в Катуница, е сигнал за дефицити на образованието в България?
Аз съм съгласен, че можем да формулираме такъв провал на образователната система. За многото измерения, по които нашето училище не изгражда интелигентност, е говорено и писано и за съжаление това няма да се промени много с предстоящия закон за училищното образование. На форум „Родителство“ в събота аз ще се опитам да кажа нещо, за което по-малко е говорено – за извънучилищните измерения на образованието. В случая с протестите те според мен изпъкват в още по-голяма степен, макар че вниманието не беше съсредоточено върху тях. Алиенацията в която живеем, откъснатостта и липсата на чувство, че солидарността може да произведе добро, е изключително болезнена и ефектът на тази алиенация е толкова по-голям, колкото са по-маргинални и бедни хората. Ние от, условно казано, средната класа можем да си купим преживявания, с които да преодолеем алиенацията много по-лесно. Имаме достъп до пространства, в които да се срещнем с хора, можем да упражняваме контрол върху средата си с помощта на материалните си средства, така че да я преодолеем. С други думи от алиенацията страдат много повече бедните.

Може ли да обясниш какво имаш предвид под алиенация?
Нито родителите ни, нито ние, нито нашите деца, сме „закърмени“ в живот, в който участваме в общите дела на местната общност и произвеждаме промяна, произвеждаме ефект. В който оставяме „отпечатък“ и той е пред очите ни. Липсата на такова участие поражда безпомощност и усещане, че „не принадлежа“ тук. Тогава се случват всичките тези принадлежности, които имат нужда от враг, който да ни обедини.

Сериозен проблем в тази история с Катуница е, че ние откриваме, че голяма част от децата, които излизат да протестират, и техните учители, но вероятно и техните родители, нямаме грамотността на съжителството, която ще даде друг прочит на случващото се.

Докато не балансираме централната власт, централната полиция, централния министър-председател, който и да е той, с местно участие, докато не балансираме централното с локалното и не приемем, че съвместният живот е огромно училище, ние винаги ще изпадаме в ситуации, в които неволите и несправедливостите ще предизвикват безпомощност и разрушителни, неконструктивни реакции.

Кой е общинският съвет, който отговаря за Катуница? Кои са представителите в този общински съвет на циганската (под)общност? Коя е територията, общността или общината (знам, че няма такава), която избира прокурора, който действа или бездейства по отношение на тези хора? Прокурорът не е избран, той е спуснат от София, той не се отчита пред местните хора…

А може ли училището по някакъв начин да помага в тази ситуация, да компенсира някак си липсата на грамотност за съжителство с другите?
Не. Не може, докато е такова. Това е целият отговор. Въпреки, че то е призвано да прави точно това. Не може, защото то само се е поставило като антитеза на общността. То не се е поставило като място, което привлича. Не казва: „имате късмет, че имате училище, защото аз съм онова средоточие на съвместни идеи, на богатство на местен живот, музика, изкуство, драма, вестници, политически дебати, живот, кипеж.“ Не, то е стерилно. На какво ще учи, след като то системно стои като чуждо тяло на общността и не допринася за нейното случване, а е като извънреден и пълномощен посланик на централната „просвета“ там, сред „масите“.

Какво трябва да се направи, за да се промени това?
Трябва радикално да се преосмисли публичната политика като произвеждаща не просто услуги за хората, а като произвеждаща нагласи и не какви да е. Демократични нагласи, една от които е към участие. Ако погледнем по този начин, тогава ще започнем да мерим всички публични услуги, в частност образованието, не по количествените показатели в матурите, а по нагласа, по привързаност към мястото, от което съм. По патриотизъм, с извинение, но локален. Патриотизъм за улицата и за квартала ми. Ще има патриотизъм, защото ще бъда ангажиран с него. Не защото само ще го браня от невидими опасности, а защото ще бъде мой, ще имам отпечатък върху него. С други думи мисля, че има нужда от разбиране за това че мисията на публичните политики е да събират хората и да ги превръщат от семейни членове в граждани. А това не присъства в политическото мислене и няма да влезе в нито една политическа програма, докато не се натрупа усещане, че има системен дефицит на участие. Това е като сляпо петно във всички политики, които се случват. Те системно не се насърчават участието на хората, от което се произвеждат непрекъснато алиенирани хора, които стават или арогантни олигарси – те не са се родили такива, или лумпени. И те не са се родили такива.

Мислиш ли, че ако децата бъдат овластени повече в семейството и в образованието, това по някакъв начин ще излекува този проблем?
Не и ако родителите не са. Няма никакъв смисъл да овластяваме децата, ако родителите се чувстват роби. Децата се учат от имитация. Ако родителите знаят, че са хора, които по някакъв начин са оставили своя отпечатък върху местната общност, и децата ще го усвоят. Но много е важно да внимаваме как отглеждаме това. При инженирането разпореждаме „от утре ще има училищно настоятелство във всяко училище!“. Тогава идеята ще се изврати. Ако действително искаме едно настоятелство да отглежда участие, ние трябва да сме готови то да поеме отговорност и да има свобода. Трябва да сме готови да се разделим с много от контрола, който сега държим по отношение на учебни програми. Сега чета последните предложения по закона за образованието и виждам, че той е все така рестриктивен, защото строго е казано – училището е светско, никакви религиозни неща, никакви политически неща. Но това го прави стерилно. Учителите са застинали от ограничения. Как може да си позволим да стерилизираме училището, в него да няма нито политика и политически дебат, нито религия. Ние в самия закон разпореждаме училището като изключено, като стерилно от живота, който се случва навън.

Защо е толкова важно да се говори за политика и религия в училище и да се провокират дебати по тези теми?
Защото цялата хуманитаристика в образованието е зверска в незачитането на свободата на мисълта. Например проектът на Явор Джонев (който беше лектор на форум „Родителство“ 2010 и работи по проекта Jump Math за реформиране начина на преподаване на математика – бел. авт.) е колкото благороден, толкова и улеснен, защото математиката е игра с много ясни правила, които са много аконтекстуални, абстрактни. В това им е силата. Но големият проблем с училището е какво правим с хуманитаристиката. Училището не може да разпореди „от утре тези герои, които възхвалявахме досега, вече няма да са герои“. Това не е което искаме. Училището е силно, ако толерира един да има една версия за Ботев, друг да има друга. Това е демокрацията. А не да кажем „От утре Ботев е наляво.“ Глупаво е, нали? Затова математиката е лесна да стане Jump. Ама хайде да направим Jump в литературата! Да преподаваме литературата с драматизацията, с играта, с интерпретацията, да могат да се избират текстовете. Много стават свободите изведнъж. Но голямата либерализация ще си проличи тогава, когато отпадне диктатът в хуманитарната програма. Далеч сме много от това. Аз смятам, че има сериозен дефицит от родителско и интелигентско, в широкия смисъл на думата, възражение срещу малоумността на хуманитаристиката в училище. Политиката и религията са части от фактите на живия живот, затова имат място в училище. С фактите на живота трябва да се влезе в отношение, а не да се изтикват навън – така изтикваме живота от училището и то става скучно, тъпо и подходящо само за отличници или обезверени полуграмотни циници. Няма съществена разлика между едните и другите.

А по какъв начин могат да участват родителите в живота на училището? Чрез училищни настоятелства?
Да, но ако сложим настоятелство на училището, което вече е с централно управление, настоятелството ще бъде фиктивно, след като то няма да може да се произнесе по толкова важни неща като това дали да толерира един списък от книги, които да се четат в часовете по литература, а не друг. Настоятелството би могло да е органът, който толерира различни гледни точки в самите учители. Кой учител може да си сподели политическите пристрастия? И на какво го обричаме – „Ами, деца, няма да ви кажа за кой гласувам.“ Ама ако ти не ни обясниш, как ще разберем за кого да бъдем? Ако не видим как ти, учителят, който гласуваш за една партия, и друг, който гласува за друга, спорите цивилизовано, от кого да го научим? Ако не разрешим на учителите да се цивилизоват и да въвличат децата в цивилизоващия ред, тогава как те ще станат цивилизовани граждани? Когато училището е комунално, ще има политически различия, но ще има и втори ред на лоялност – „аз съм гражданин на тази общност, независимо какъв съм, аз съм част от тези хора.“

Докато всичките се отчитаме на някакъв анонимен висок център, тези различия не могат да бъдат смесени по креативен и полезен начин.

Отсъствието на общността като жив аспект на нашия живот е изключително сериозна рана на нашето колективно живеене, то спъва здравеопазването, то спъва психичното здраве, то спъва образованието, то спъва социалното развитие, грижите за възрастните, за инвалидите. Мисля, че ще е необходимо доста говорене и действия, за да отвоюваме от централната власт местна власт, която не изключва другата, но я балансира и я прави смислена.

Може ли да обобщиш какво ще е основното ти послание към публиката на форум „Родителство“?
Как ще изглежда един локален форум на „Горичка“? Ако трябва да направим форум в „Младост“, където аз живея, какво е необходимо? Да отида ли в училището да питам за салона? Какво да направим, за да го направим там? Или форум на „Горичка“ в Търговище или някъде другаде?

Източник