Долуподписаните, Владимир Сотиров – лекар, психиатър и Емил Георгиев – клиничен психолог, психоаналитик, в качеството си на вещи лица проведохме експертна оценка на Х.Х., съгласно разпореждане на СГС, НО, 29 с-в, по НОХД№…/2020 г. с председател: Мирослава Тодорова.

ЗАДАЧИ НА ЕКСПЕРТИЗАТА

С определение в публично съдебнозаседание от 18.07.2023 г. е назначена комплексна съдебно-психиатрична и психологична експертиза със задача:

1. Страда ли понастоящем подсъдимият Х.Х. от психично заболяване и ако да, в какво се изразява и позволява ли му да участва пълноценно в наказателния процес?

ПРОУЧЕНИ МАТЕРИАЛИ, СЪДЪРЖАЩИ СЕ В ПАПКИТЕ ПО ДЕЛОТО, ОТНОСИМИ КЪМ ПОСТАВЕНАТА ЗАДАЧА

От протокол от съдебно заседание, проведено на 11.05.2021 г., на което са разпитани вещи лица, изготвили четворна, комплексна съдебнопсихиатрична и психологична експертиза на 06.01.2019 г. в ДПБ-Ловеч[1],[2] вещите лице потвърждават, че  са установили наличие на параноидно личностово разстройство и според тях това разстройство „не представлява  същинско психично разстройство”, и че това разстройство „не е продължително разстройство на съзнанието” по смисъла на чл.33 от НК, като се утвърждава; утвърждават, че г-н Х.Х. е в състояние да участва „пълноценно” в наказателния процес, да дава „правдиви” обяснения за всичко, което се е случило, ако има желание за това. На същото съдебно заседание са разпитани и вещи лица от извършена в хода на досъдебното производство петорна, комплексна съдебнопсихиатрична и психологична експертиза, изготвена на 09.02.2020 г. по писмени данни (г-н Х.Х. отказал среща с вещите лица), които също утвърждават с експертизата си и изслушването на 21.05.2021 г., че при г-н Х.Х. не е налице „същинско психично заболяване – психоза”, което да може да се приравни към краткотрайно или продължително разстройство на съзнанието в смисъла на чл.33 от НК, като се съгласяват със становището на експертите от ДПБ-Ловеч, че при г-н Х.Х. е налице Параноидно личностово разстройство, което според тях не води до „качествени нарушения”, поради което не е „същинско психично заболяване” и не се приравнява към „разстройство на съзнанието в смисъла на закона” и че не разполагат с данни за нарушения в актуалното психично състояние на г-н Х.Х., които да водят до отпадане на годността за разбиране и ръководене на действията и за участие в наказателен процес, въпреки констатацията за „изразена личностова патология”, с която завършват експертизата си.

В поредна, комплексна съдебнопсихиатрична и психологична експертиза от 17.10.2021 г. се съдържа заключение, че г-н Х.Х. страда от параноидно личностово разстройство (код по МКБ 10 – F 60.0), като вещите лица са стигнали до извода, че това разстройство „не нарушава базисните му психични годности”, поради което не можело да бъде приравнено към „продължително разстройство на съзнанието” по смисъла на чл.33 от НК. Според вещите лица, г-н Х.Х., „е в състояние правилно да възприема фактите, които имат значение за делото и да дава, в случай, че желае, достоверни сведения за тях”.

Назначена в досъдебно производство комплексна (първа) съдебно-психиатрична и психологична експертиза (с дата 11.08.2017 г.) дава заключение, че г-н Х.Х. страда от „разстройство в адаптацията”, по конкретно от „протрахирана стресова реакция”, като е посочено, че тази реакция не е „същинско психично заболяване” и не представлява „разстройство на съзнанието в юридическия смисъл”. Интервюто, проведено с г-н Х.Х. още по време на експертното изследване за целите на тази експертизата разкрива данни за наличие на параноидни налудности („…тия продажни ченгета за 25 лв…. с мокри поръчки…той е пренесен и оставен там… дебнали са ме години наред…”), които обаче са интерпретирани като „свръхценостни интерпретации”. Параноидните идеи, които г-н Х.Х. разкрива по време на изследването за тази, най-първа експертиза, той устойчиво подържа през всички следващи години, вкл. към датата на изследването за целите на настоящата експертиза. Въпреки че не е дефинирано личностово разстройство в рамките на първоначалното експертно обследване, психологическото изследване установява „понижен фрустрационен толеранс, повишена сензитивност и параноидни нагласи, изострено чувство за справедливост и отстояване на собствените позиции… тенденция към отричане на психологичния конфликт, своеобразие на мисленето и постъпките… мнителен, подозрителен, с агресивна зареденост и параноидни нагласи, недоверие по отношение на околните, които възприема като потенциална опасност… параноидни нагласи спрямо широк диапазон от лични и житейски ситуации… дисфорична готовност, снижен фрустрационен толеранс, раздразнителност, неустойчивост на емоционалните процеси” – все описания на личностови акцентуации и особености във функционирането, характерни за хората с разстройства на личността (личностови дисхармонии с клинична значимост). Въпреки всички тези находки и констатации е преценено, че те представляват част от „протрахирана стресова реакция” като израз на разстройство в адаптацията, което обаче не е преценено като „разстройство на съзнанието в юридическия смисъл” и че същото не е „същинско психично заболяване”. На проведено изслушване на вещите лица в рамките на съдебно заседание, проведено на 08.10.2018 г. и задаване на допълнителни въпроси, вещите лица уточняват, че са провели изследването на г-н Х.Х. на 05.06.2017 г. и че междувременно, от датата на първоначалното обследване до дата на изслушването им в съдебно заседание, състоянието на г-н Х.Х. се е „задълбочило”, като към датата на изслушването те установяват наличие на психотични клинични феномени (систематизирани параноидни налудности) в рамките на персистиращо налудно разстройство с психогенен характер (провокирано от преживения след инцидента стрес) и че не е в състояние обективно да отрази реалността във връзка с инкриминираното деяние. Препоръчано е лечение.

РЕЗУЛТАТИ ОТ ПРОВЕДЕНИТЕ ИЗСЛЕДВАНИЯ И НАБЛЮДЕНИЯ

Срещата с г-н Х.Х. се проведе на 25.09.2023 г., от 15 ч.

Договарянето на час за провеждане на среща с г-н Х.Х. беше трудно поради силно изразената мнителност по отношение на вещите лица. Първоначалните му реакции бяха съпътствани от раздразнение и нападателност – посочва, че не може да бъде проведена среща без негово изрично съгласие, отправяйки обвинения към вещите лица, че заедно със съда са съучастници в организирана престъпна група. Твърди, че „не желая да участвам във вашите експерименти“ и „ако направите тази ваша експертиза вие ставате част от организирана престъпна група и ще Ви търся отговорност в съда“. Изначалното нападателно отношение и негативистично поведение на г-н Х.Х. към провеждането на среща с вещите лица беше интерпретирано като форма на защитно поведение (защита чрез агресия), провокирано от усещане за уязвимост, несигурност и тревога, като опасенията му за психологическа злоупотреба бяха силно изразени и ясно дефинирани. В този смисъл, проявената мнителност, раздразнение и нападателност по същество представляват проявява на специфична (но също така абнормна, неуместна) форма на защита.

В деня на уговорената среща, г-н Х.Х. идва навреме. Придружен е от жена, представена като партньорка на г-н Х.Х., която изразява желание да присъства на срещата между г-н Х.Х. и вещите лица. Първоначално и г-н Х. Х. изявява желание придружителката му да присъства на разговора, но след отказ от страна на вещите лица, приема тя да го изчака в чакалнята.

По време на интервюто става ясно, че г-н Х. Х. е искал да бъде придружен, поради опасения, че може да бъде насилствено медикализиран (упоен) и „вкаран в лудница“ чрез инсцениране на нападение от негова страна спрямо интервюиращите. Изразява опасения, че „няма как да съм сигурен, че тук няма да има охрана и в някакъв момент вие няма да извикате „напада ме“ и ме връзвате и една инжекцийка и после в психиатрията…“

В началото на разговора г-н Х.Х. опитва да запази самообладание, да сдържа и прикрива тревогата и раздразнението си. Присъствието му подсказва за силно изявено очакване да бъде нападан, съден или критикуван. Преживява ситуацията като опасна, вярва че трябва да се защитава, като не съзнава, че с поведението си се държи обвинително и агресивно. В хода на интервюто прави впечатление, че г-н Х.Х. е склонен да чува въпросите като обвинения. Също така, мнителността и защитните прояви на раздразнение са индикация за силно изразена тревога и очакване за проява на злонамереност от страна да интервюиращите. По този начин, чрез цялостното си присъствие и поведение подсказва, че психичното състояние, в което се намира, е на силно изразена персекуторна тревожност (чувство, че е преследван, обвиняван и т.н.).

В опита си да се защити от високата персекуторна тревожност, е важно да се отбележи, че г-н Х.Х. има нужда да е силно фиксиран върху конкретни факти около инкриминираното събитие, между които да открива и прави връзки – има силно изразена нужда да изгражда обяснителна схема, към която се връща отново и отново, по един ригиден начин всеки път, когато разговорът заплашва да докосне негови автентични, болезнени преживявания (например преживяване на несигурност чрез предположения, активиращи чувство на несигурност и съмнение в собствената му правота). Конкретиката в мисленето е следствие от трудността (практическа невъзможност) на г-н Х.Х. да допусне многозначителност и алтернативни версии за случилото се. Важно е да се отбележи, че е дълбоко уверен в убежденията си и е искрен в представената от него версия за събитията около случая. Увереността и искреността му не касаят фактическите и обективни обстоятелства около събитията, нито би следвало да бъдат разбирани като инкриминиращи или оневиняващи. Те са резултат от вътрешната увереност, че срещу него са насочени злонамерени действия и че той е обект на атака и злоупотреба. Доколко и дали това е така не е обект на настоящата експертиза. Касае се за функциониране продиктувано от силно изразена тревога и опит да се предпази от предизвикателни и опустошителни преживявания, които застрашават чувството му за психичен  интегритет.

По време на интервюто г-н Х.Х. съобщава, че „давам си сметка, че на тези неща трудно може да се повярва и, че звучат като фантасмагории. Но хората, които се вслушват и мислят, веднага казват, че всичко е нагласено“. Тези думи са израз на критичност от страна на подсъдимия, но също така и израз на нуждата му да рационализира убежденията си изграждайки обяснителен модел за случилото се.

Доминиращото преживяване, което се споделя експлицитно и имплицитно от г-н Х.Х. и чувствата, че е неразбран, усещането, че е „сам срещу всички“. Споделя, че първоначално, непосредствено след инцидента и в следващите няколко дни е бил в шок, че първоначално си е помислил „Боже, да не би да блъснах човек!“, „Първоначално си помислих, че може да съм го ударил, дръпнах се встрани и не можех да осмисля какво се е случило, направо си беше шок!“, също така и „…и си помислих към майка ми „защо ме наказваш така!?“ Първоначалната реакция на г-н Х.Х. подсказва за силно изразено чувство за вина, в този смисъл и наличие на капацитет да я допусне, който в последствие, обаче, загубва, в разгърналата се параноидна защитна, обяснителна схема.

Г-н Х.Х. живее с интензивно преживяване за психична болка и страдание, които успява да държи в страни от себе си, като се осланя на конкретиката около събитието. Трудно допуска до съзнанието си неприемливи допускания, мисли и чувства, като успява да ги държи отцепени от психичните си преживявания. В този смисъл той не съзнава напълно тяхното съществуване. Страхува се, че ако допусне да се свърже с негативните си преживявания и произтичащите от тях страхове, това може да доведе до вътрешен психичен разпад: „няма как да е трагедия… няма как да го понеса да е трагедия, аз не допускам, че може да е трагедия изобщо, такъв въпрос не ми е задаван…“. Това твърдение подсказва за наличие на интензивно опасение, че психичния му интегритет е застрашен.

Прави впечатление, че житейската ситуация на г-н Х.Х. не предоставя устойчива подкрепяща система. Отношенията с близките му са по-скоро дистанцирани и напрегнати. Подозрителен е към бившите си съпруги, има обтегнати отношения с брат си, не описва особено близки и задълбочени отношения с дъщерите си. В този смисъл, твърдението, че се чувства „сам срещу всички“ е основателно и е индикация за преживявания за самота.

По време на интервюто г-н Х.Х.показа и склонност да се вслушва и замисля върху въпросите и коментарите на интервюиращите. Демонстрира известен капацитет за себерефлексия и критичност. По отношение на теми, които не засягат директно инкриминираното събитие, г-н Х.Х. демонстрира свободен и пълноценен мисловен процес. Мисълта му е бърза, а отговорите ясни и съобразени със задаваните въпроси. Когато темата е освободена от персекуторна тревожност, г-н Х.Х. демонстрира добър психичен капацитет и интегритет. В този смисъл, защитните операции, към които прибягва, се проявяват основно в контекста на инкриминираното събитие. От тази гледна точка, г-н Х.Х. е напълно съзнателен и способен да овладява мисловните си и емоционални реакции. Също така, г-н Х.Х. демонстрира относително добър капацитет да се справя с реалността и произтичащите от нея ангажименти и предизвикателства. Работи пълноценно, умее да създава и встъпва в емоционални отношения и поддържа социални връзки и контакти, които обаче са подчинени в значителна степен на изградените защитни стратегии (аспект на това е обстоятелството, че в продължение на повече от 7 години не е намерил мотив и начин да съобщи на дъщеря си, че срещу него има повдигнато обвинение и се води наказателен съдебен процес, а също така и обстоятелството, че е довел настоящата си партньорка да бъде свидетел на евентуален опит за злоупотреба с него; в този смисъл, личните отношения на г-н Х.Х. са силно повлияни от ангажираността му с практикуваните психични защити.

От интервюто: „…Такова дело не сте имали във вашата практика, но аз ще издържа, ако трябва… Всички, които участват в това дело под различни форми, първо започваме от полицаите, по моя автомобил нямаше никакви следи от човек… Вие представяте ли си 7 години да сте невинен и всяка вечер да си лягате с мисълта, че може да се промени това утре… Аз пътувах с колата всеки ден от 2010 г. до този инцидент и се комбинирахме с разни познати и тази госпожа, която се явява основен свидетел, тя пътуваше с мен от 2013-2014, но в един момент забременя и не пътуваше, детето си гледаше и след това започна да си пътува с нейната кола, но тя си обичаше алкохола и взе да се показва епизодично в петъците, например и ми направи впечатление, че докато беше бременна… в един момент, беше през 2016 г., есента, започна епизодично да пътува, един път в седмицата с мен и точно тогава взе някакви измислени ремонти с нейната кола и доведе един господин, който работил към Световната банка и той от време навреме пътуваше с мен… и в деня, в който се случва събитието пътуваме аз, този господин и тя, а в понеделник аз пътувам с него, а него следобеда го няма и тя ми казва, че утре сутринта ще пътуваме двамата с нея и какво се случва този ден, вторник, 20 декември?… вече наближаваме там отклонението и тя настоява да минем през селото и аз влизам в завоя и в момента, в който ние сме точно на завоя тя извика „Не го ли видя” и се навежда към мен, а срещу мен идва автобус, зад мен коли, спирам на 10 метра и викам „Какво, ма?”, а тя „Не го ли видя?“ и аз се връщам и няма никой, прескачам мантинелата и гледам зад храстите и гледам този господин лежи с ръце до тялото и устата му до половина пълна с кръв, аз такава мигновена смърт няма как да причиня… аз не можех да си представя как аз ще съм го ударил… и си помислих към майка ми „Защо ме наказваш така?!“, просто не можех да си представя, че могат да направят такава организация и могат такова нещо да ми причинят… първоначално си помислих, че може да съм го ударил, дръпнах се встрани и не можех да осмисля какво се е случило, направо си беше шок… а тя госпожата си излезе отстрани… гордея се със себе си, че го издържах всичкото това… а тя слезе и си запали цигара, пита ме: „Мъртъв ли е?“. Аз после си дадох сметка какво точно се е случило, в един момент си дадох сметка, че стъклото страничното на колата е спуснато и когато спрях, тя в следващ момент вдига стъклото, тя го прави това за да изглежда, че все едно стъклото е счупено… аз си мислих, че по някакъв начин аз съм го блъснал, това беше страшен шок… полицайката дойде и казва: „Ами, блъснал сте го”, аз й казвам: „Ама как, то няма нищо по колата“ и постепенно започва да ми светва лампата… и полицаят, който трябваше да правя тестове за наркотици ми каза, че жертвата има 7 души наследници и той ми препоръча да се свържа с един адвокат, а ми се обадиха да си взема колата в петък, как ви се струва това?!… Как се справих с това ли „Боже да не би да блъснах човек“?, ами като анализирах това, което съм видял, но се опасявам от това, че живеем в ненормална държава, затворите са пълни с невинни хора… на госпожата, която беше с мен, която е основния свидетел, а на нея й е платено, за да свидетелства, тя вижда силует на мъж, който блъска количка, не точно количка, ами чанта с колелца, а те беха подхвърлили там някакви колелета, но забележете, че я няма тази количка… като отидох на мястото след една година намерих остатъци от найлон, в който има отпечатъци от кръв и казвам на съдийката, че смъртта е настъпила на друго място, че той е транспортиран до там… аз предадох този найлон с приемно-предавателен протокол… да, аз съм сам срещу всички и малката ми дъщеря това каза наскоро… аз по принцип идвах без адвокат да се защитавам, самият факт, че ми връщат колата след няколко дни, какво ви говори?!… те ми назначават непрекъснато служебни адвокати, последния адвокат, който ми назначиха е един господин, който е работил дълги години в ДС и той поиска биомеханична експертиза и сега последната адвокатка, която назначиха каза: „аз не мога да си представя, че може толкова пропуски от колеги да са допуснати“, а то не са пропуски, а нагаждания… много трудно човек може да повярва във всичко, което аз разказвам, но идеята е да се точат пари от застрахователното дружество, седем наследника… и после автобуса, който умишлено, разбира се, на връщане удря колата ми така, че тя да се завърти към мантинелата, защото трябва да има виновен… събитието се случва на 20 декември, в 8 ч. сутринта… аз ще направя филм, ще напиша книга за този случай… да, аз живея в трагедия, така е, но ме крепи това, че аз дълбоко в душата си знам, че аз съм невинен, макар че в началото това беше страшен шок – аз съм обвинен в причиняване на смърт… защо мен ли… ами, имам си някакви обяснения… от много страни дойдоха… първата ми жена се беше заканила, че ще ме докара до просешка тояга, един вид отмъщение, но самия факт, че толкова много хора са ангажирани… вие се поставете на мое място… пак заради нея ме съкратиха от [предишната фирма], в която тогава работех… просто помогнаха, просто номера е да ме вкарат в затвора, това е идеята, тя ще бъде духовно удовлетворена… защо иска да ми отмъщава ли? Ами питайте я нея… защо, защо, ами защото е злобен човек… те не са загрижени за моето здраве, те са загрижени да си вземат застраховката… аз за истината съм готов на много неща… има хора, които могат да разсъждават и веднага разбират, че това е постановка…и това е било нагласено да се случи в понеделник… 10 години работих перфектно в [предишната фирма], аз съм се развел с нея 1994 и 5 г., защото не мога да търпя да ми къса нервите… но няма как да съм го блъснал и той да лежи с прибрани ръце, те просто са го изхвърлили пред колата… той е бил държан в специален найлон за да не изстине… това е трябвало да стане в понеделник… той си е ченге, този, който трябваше да пътува с мен, всички, които работят в Световната банка са такива, моето мнение е такова… а на нея явно са й платили…. Да, няма да чуете друга такава история, толкова много хора навързани, тука участват съдебни доктори, следователи, разследващи полицаи, съдии, които по някакъв начин трябва да вземат някакъв пай, каквото им е наредено… няма как да е трагедия… няма как да го понеса като трагедия, аз не допускам, че може да е трагедия изобщо, такъв въпрос не ми е задаван досега, тук са навързани много хора, аз й изпращах на тази жена съобщения да се откаже от тези лъжливи показания, защото един ден ще разкажа на децата й каква майка е, ето сега пак ще ви разкажа нещо, което ще ви звучи като филм… Вие да не записвате разговора ни [с телефона]?!… моят брат с него живеем в общ парцел в една къща на различни етажи, той иска да ме няма… имам две дъщери, голямата е на Х г. от първия брак, малката ми дъщеря, сега ще направи Х г. и сега е първа година студентка… жената, с която съм сега не ми е втората жена, тя ще бъде третата ми жена… какво общо има с делото сегашната ми жена и кога съм се разделил с втората ми жена, това няма никакво значение… ама седем години са това, господине, вие не ми задавате въпроси за това, което аз ви казвам, е ме питате за жена ми… 2016 г. малката ми дъщеря беше на Х години, аз през цялото време съм крил, може би преди половин година й споменах, че има неща, които може би трябва да й кажа, тя избухна, защо трябва да има неща, които да научава от други хора и тогава й разказах… с втората ми жена се разделихме през 2010 г., първата ми жена беше грандоманка, а втората беше нимфоманка… с малката ми дъщеря са перфектни отношенията ни… ами водя си сега тази жена с мен, защото откъде да знам къде отивам?!, примерно някоя мутра стои тук  и вие извиквате в някакъв момент „Напада ме“ и ме връзвате и една инжекцийка и така… няма да ви отговарям за третата ми жена, това са лични неща… малката ми дъщеря също ми казва „Ама, тате, ти си сам срещу всички“… типично разсъждение на купен човек е това нещо, аз толкова факти ви давам, а вие отново продължавате да ми предлагате хипотези… моят брат защо е срещу мен ли?!… защото… беше в казармата, той е по-малък с Х години от мен… те ме махнаха, защото не участвах в далаверите от [предишната фирма], а той си участва и преди 2-3 години много ме ядоса, тя жена му създава непрекъснато конфликти… самият факт, че трети състав го гледа това дело не ви ли говори това, че има нещо гнило в това дело и този мой брат иска да ме няма, тази триетажна къща е апетитна и аз не издържах и му казах какво мисля… казах му, че си е идвал толкова много през казармата, защото е бил гей… аз го знам отдавна, но ме изнерви и трябваше да му го кажа, за да знае той, че аз знам защо се държи той така с мен… не мога да си представя, че заради някакви си далавери аз няма да мога да си подкрепям моето си дете и ще вляза при някакви идиоти в затвора… жена му ме дразни нарочно – за да съм напрегнат, да съм нервен… С какво се занимавам ли? Работя като технолог в една фирма за хранителни добавки… В [предишната фирма] работех до 2001 г., а в сегашната компания работя от 2005 г., те са двама съсобственици, единия още не мога да повярва, но другия, евреина е в схемата… аз не съм изненадан от това, че хората не могат да ми повярват веднага… никога не съм се усъмнявал, ни най малко, може би първите 2-3 дни…. Как беше, беше безсъние, какво да е! – отивал съм на дискотека (иронично и раздразнено)…”

ОБСЪЖДАНЕ

Квалифицирането на психичните разстройства от експертите по назначените до момента експертизи като „същински”, тоест наистина съществуващи, съществени, значими или, обратното, като „несъщински”, тоест несъществуващи наистина или поне несъществени, в смисъл на незначителни, не е клинично и по същество представлява крайно субективна, псевдофилософска спекулация. В съществуващите класификационни системи подобно деление на психичните разстройства не съществува. Не съществуват дори и подобни дефиниращи характеристики, свързани със „съществеността” на психичните разстройства. Дори старата класификация, разделяща психичните разстройства на „психотични” и „непсихотични” е изоставена в десетото издание на Международната класификация на болестите, валидно и понастоящем в България, поради своята методологическа (научна) неяснота (несъстоятелност)[3]. Вероятно експертите по досегашните експертизи имат предвид (но това не става ясно, доколкото подобни въпроси не са им задавани в изслушванията на техните заключения, а в експертизите не се съдържат разяснения в тази посока) под същински психични разстройства само тези, които са резултат от нарушена мозъчна биохимия, а не тези, които са резултат от преживен стрес, например, или пък са функция на развитието и формирането, респ. деформирането на личността под влиянието на различни фактори на средата, в съчетание с повече или по-малко специфична генетична предизпозиция. Тоест разстройствата, които имат психологически причини (преживелищни, свързани с развитието и формирането на личността, тоест психогенни) се приемат за несъщински психични разстройства, докато тези с друга, физиологична генеза (т. нар. ендогенни) се признават от вещите лица като същински. Тази дихотомия по отношение на етиологичните и патогенетичните механизми във възникването на психичните разстройства среща изключителната методологическа трудност, свързана с невъзможността да бъдат доказани както психологическите (външните), така и физиологическите (вътрешните) патогенни фактори като достатъчна и необходима причина за развитие на съществуващото разстройство у конкретния индивид, а също така и да бъде доказан по надежден начин съответен патогенетичен механизъм. Друга възможно обяснение за диференцирането на психичните разстройства от досегашните вещи лица  на същински и несъщински (на истински и неистински), е, че като „същински” психични разстройства се признават само тези, които могат да се квалифицират като психотични разстройства. Дори да приемем, съвсем условно, че това е така, веднага възниква въпросът какво следва да се разбира под психотично разстройство и може ли едно разстройство с психологическа генеза да има психотични характеристики. Това са сложни и трудни въпроси, отговорите на които непрекъснато се променят. За целите на експертизата ще дефинираме психотичните разстройства като такива, при които са налице тежки, дълбоки, качествени нарушения на психичните процеси, при които, респективно, адаптивната функция на психиката е тежко смутена. За качествени нарушения се приемат тези психопатологични феномени, които не се наблюдават при здравите хора (вкл. при т.нар. здрави невротици). Така например, налудностите са такъв феномен, който се разглежда винаги като патологичен, тоест не се наблюдава при индивидите в състояние на здраве (нарочно избягваме понятия като „здрави индивиди”, дотолкова, доколкото състоянието на здраве е променлива величина или иначе казано здравето не бива да се разглежда като абсолютна категория, а като измерение – дименсия, някъде по оста на която се намира всеки един от нас, като позицията е динамична – в различни периоди от живота в резултат на различни патогенни и патопластични фактори мигрираме от състояние на почти пълно здраве, през невроза до състояния, които се доближават до психотичния психопатологичен регистър). И тук, на пръв поглед парадоксално, симптоми от невротичния регистър могат да бъдат изразени до степен, че да нарушат много тежко цялостното психосоциално функциониране, докато съществуването на симптоми от психотичния регистър може да не повлияе значимо социалното функциониране (привържениците на т.нар. конспиративни теории, които подържат своите налудни убеждения устойчиво във времето, демонстрират задоволителна социална вградимост – имат семейства, социална среда, професионална кариера). И въпреки че дименсионалният модел е по-подходящ за описване на психичните състояния, все още категориалният модел традиционно властва в психиатричната номенклатура за разлика от дименсионалния, който обаче започва все повече да си пробива път. Така например, психичните разстройства, независимо от своята патогенеза се препоръчва да се разделят на леки, средни и тежки, като дори разстройства с психогенен характер (причинени от стрес или понесена тежка психична травма) могат да бъдат тежки, тоест да доведат до изразено разстройство на психичните функции, респективно до тежко разстройство в адаптацията (способностите за справяне, включително способности за ориентиране в реалността и регулиране/ръководене на собственото поведение).

Нещо повече,термини като „болест” и заболяване” не се използват в десетата ревизия на МКБ, имено с цел да се избегнат още по-големите проблеми, свързани с употребата им. И въпреки че „разстройство” не е съвсем точен термин, той се използва в МКБ-10 за обозначаване на съществуването на клинично разпознаваем набор от симптоми или поведения.

В този смисъл, съдържащият се в член 33, ал.1 понятие „разстройство на съзнанието”[4] следва да се приравни на психично разстройство. Допълнителни характеристики на разстройствата на съзнанието (на психичните разстройства) са тяхната продължителност във времето (кратки или продължителни) и тежестта им, тоест дали са довели до сериозно нарушение в психичните функции, поради което способността на индивида да се ориентира в реалността и да регулира поведението си съобразно реалните обстоятелства, е сериозно нарушена (в термините на НК това са двата основни критерия, въведени от законодателя през далечната 1968 г.: интелектуален, тоест „да разбира свойството и значението на извършеното” и волеви, а именно да е способен „да ръководи постъпките си”). Тук следва да се каже, че „ръководенето на постъпките” в общия случай е пряко повлияно от способността за разбиране, тоест от правилното възприемане на фактите и обстоятелствата от реалността и тяхното интерпретиране (извличане на смисъл). Когато разбирането е нарушено, нарушено е и поведението, защото то е информирано (мотивирано) от погрешното разбиране (изкривено възприятие).

Установената при изследването на г-н Х.Х. симптоматика, а именно: наличие на персекуторна тревожност, устойчиво проявяваната мнителност (изкристализираща в обвинения към околните – параноидни проекции, вкл. към напълно неутрални лица, каквито са и вещите лица по настоящата експертиза), както и демонстрираната раздразнителност, враждебност и обвинения, отправяни с лекота и без никакви основания, е резултат от болезнен (болестен, в широк смисъл на думата, тоест патологичен) вътрешен процес, в сърцевината на който стоят интензивни несъзнавани преживявания за вина и несигурност. В своята същност установените симптоми представляват естествена реакция на психиката в опит да се защити от непоносимото страдание, което в конкретния случай представлява допускането (дори като теоретична хипотеза) за наличие на вина, като перспективата от това вината да залее съзнанието предизвиква прекалено интензивно,  непоносимо страдание и тревожност, което активира примитивни защитни психични механизми като отричане, отцепване, проекция. Допускането за наличие (косвено установено от експертите) на несъзнавано, дълбоко изтласкано и упорито отричано преживяването за вина не би следвало да се разглежда като инкриминиращо, а като неизбежен психичен процес, породен от обстоятелствата. Още повече, че то възниква у човек с личностова предиспозиция за това – свръхчувствителен към обвинения, мнителен, себеотносен, болезнено чувствителен към неуспехи и постоянно готов да се защитава от обвиненията на другите, вкопчен в илюзорната представа за собствената си непогрешимост и правота като компенсация и защита от дълбоко заложеното чувство за несигурност, малоценост и застрашеност – защитата, чрез която насочва вината към факти, хора и обстоятелства извън него самия, като по този начин успява да се предпази от интензитета на това неприемливо чувство, което заплашва психичното му състояние и интегритет, включително и изградената с времето идентичност (представата му за себе си). Г-н Х.Х. прибягва до т.нар. проективни защити в стремежа си да съхрани психичното си функциониране и интегритет. Проективните защити са несъзнавани психични стратегии за облекчаване на страданието посредством търсене на обяснение и причини за него извън индивида и по този начин освобождаващи го от вина. Чрез този механизъм, неприемливите чувства и страхове са асоциирани с (приписани на) хора и външни обстоятелства, които субективно се преживяват като причина за проблема. Този механизъм стои в основата на налудообразуването, като в конкретния случай налудностите имат параноиден и систематизиран характер[5]. Също така, трудността да допусне различни обяснения за събитията около случая предполага, че г-н Х.Х. има нужда да организира функционирането си в ясно дефинирани категории, възникващи по механизма на разцепването (черно-бяло, двуполюсно мислене), като по този начин успява да създаде в себе си усещане за контрол над ситуацията. За него нещата са абсолютни, категорични, а не относителни и условни. Тези защити целят да изградят усещане за предвидимост в света и отношенията.

Следвайки клиничните описания и диагностични указания на МКБ-10, можем да твърдим, че описаните клинично значими характеристики и особености в психическото функциониране на г-н Х.Х. съответстват на критериите за диагностициране на персистиращо налудно разстройство (F22.0), което е описано по следния начин в ръководството: „Тази група включва различни разстройства, чиято единствена или най-изявена клинична особеност е наличието на дълготрайни (най-малко 6 месеца) налудности, които не могат да се класифицират като органични, шизофренни или афективни. Вероятно е те да са хетерогенна група разстройства, като връзката им с шизофренията е неясна. Относителното значение на генетичните фактори, личностовите особености и житейските обстоятелства в техния произход е неизяснено и вероятно варира от случай до случай. Тези разстройства се отличават било с развитието на единична налудност, било на множество, взаимосвързани налудности, които обикновено са трайни и понякога пожизнени… Най-често те са персекуторни, хипохондрични или мегаломанни, но също така могат да бъдат кверулантни или ревностови… Друга психопатология обикновено липсва, но интермитентно могат да възникват депресивни симптоми…Началото на разстройството обикновено е в средната възраст, като съдържанието на налудностите и моментът на появата им често могат да бъдат свързани с житейската ситуация на болния…. С изключение на действията и нагласите, пряко свързани с налудността или налудната система, афектът, речта и поведението са нормални (за разлика от параноидното личностово разстройство, което обикновено, макар и невинаги, води до значително нарушение на професионалната и социална адаптация и при което абнормният стил на поведение засяга цялостното поведение и е неадаптивен в широк диапазон от лични и социални ситуации, като дисхармоничните нагласи и поведение обхващат няколко сфери на функциониране, например емоционалната сфера, възбудни процеси, контрол над влеченията, начин на възприемане и мислене, обичаен стил на отношение и взаимодействие с другите)

Въз основа на установените от нас обстоятелства, отнасящи се до психичното функциониране на г-н Х.Х., можем да заключим, че при г-н Х.Х. се наблюдава качествено нарушение в способността да мисли, да проумява и разбира себе си, другите, случилото се, да възприема (репрезентира в психичното) реалността по достоверен начин.  Нарушение, което има психологическа генеза (психогенно по своята природа), тоест не е резултат от заболяване, а представлява абнормен (патологичен) защитен механизъм (реакция), който е проявен по начин и в степен, който отговаря на разбирането ни за продължително и тежко разстройство на съзнанието. Личностовите особености на г-н Х.Х., установени от предходни експертизи са много добра основа, върху която подобно разстройство може да се развие. Тоест предпоставки за това разстройство – личностови особености и ситуация на заплаха са предпоставка за развиване на налудно (психотично, същинско) разстройство. Въз основа на описаните характеристики можем да квалифицираме налудното разстройство като тежко (протичащо с качествени нарушения на базисни психични функции и процеси, каквато функция е мисленето) и продължително психично разстройство, което по клиничните си характеристики се дефинира като психотично разстройство, тоест като „същинско” в термините на вещите лица от предходните експертизи. И както вече беше споменато, понятието „заболяване” в 10-тата ревизия на МКБ, е заменено с „разстройство”. В този смисъл едно разстройство може да е тежко и да води до качествени нарушения в психичното функциониране и без да е резултат от заболяване, тоест да е изява на нарушение във физиологичните мозъчни процеси, както най-вероятно е в случая на г-н Х.Х., доколкото при него няма установена мозъчна патология в чисто физиологичен и анатомичен смисъл на думата.

В тази връзка следва да се отбележи, че личностовите разстройства са форма на психично разстройство и отговарят на разбирането за продължително разстройство на съзнанието. По дефиниция, личностовите разстройства са трайни и обхващат дълбоко заложени абнормни модели на поведение (с клинично значение), които се изразяват в ригиден начин на реагиране спрямо широк диапазон от лични и социални ситуации. Те представляват „екстремни или значителни отклонения” (съгласно клиничното описание на личностовите разстройства, съдържащо се в МКБ – 10 ревизия) от начина, , по който повечето хора от дадена култура възприемат, мислят, чувстват и най-вече се отнасят спрямо другите. Подобен стил на поведение има устойчив характер и обхваща многобройни области и аспекти на поведението и психологичното функциониране. Често пъти той е свързан със субективно преживяване на дистрес и нарушена социална адаптация. Както и вещите лица в четворната експертиза отбелязват, това са „тежки нарушения в структурата на характера и поведенческите тенденции на индивида, които обхващат няколко сфери на личността и почти винаги са свързани със значителен срив в личностовото и социалното функциониране”. А това, според нас, е една перфектна дефиниция на понятието „продължително разстройство на съзнанието”, протичащо със сериозни нарушения в базисните психични функции, обуславящи годността на личността да правилно да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи според това разбиране. Нещо повече, вещите лица съвсем уместно обръщат внимание, че един от основните диагностични критерии е наличието на „подчертано дисхармонични нагласи и поведение, обхващащи обикновено няколко сфери на функциониране, например емоционална сфера, възбудни процеси, контрол на влеченията, начин на възприемане и мислене, обичаен стил на отношение към другите; абнормният стил на поведение е траен, с голяма продължителност и не е ограничен само в рамките на отделните болестни епизоди”. По-нататък в експертизата си вещите лица посочват храктерните черти на параноидното личностово разстройство, сред които извеждат такива като: „мнителност  и постоянна склонност към изопачено възприемане на околните, като например техните неутрални или дори приятелски действия превратно се тълкуват като враждебни или оскърбителни; борбено и непреклонно чувство за собствена правота, несъобразено с реалната ситуация; свръхангажираност с неоснователни „конспиративни” обяснения на събитията от непосредственото обкръжение или в света” – една тенденция и особеност в мисленето на г-н Х. Х., която е изключително добре представена в психичното му функциониране и която, в същността си отговаря на механизма, по който се формират налудните идеи, които пък от своя страна представляват качествено разстройство в мисленето, тоест психотичен симптом. Подобен тип параноидни налудности са установени практически от всички експертизи до момента, но с изключение на вещите лица от първоначалната експертиза (и то в последващо изслушване в рамките на съдебно заседание) никой от останалите вещи лица не ги дефинира като такива. Практически двете комплекси експертизи изпадат в противоречие – от една страна твърдят наличие на параноидно личностово разстройство, от друга страна твърдят, че това не е „кратотрайно или продължително разстройство на съзнанието”, тъй като това състояние „не е психично заболяване в тесния смисъл на думата, тоест не се наблюдават „качествени промени в отделните сфери на психичния живот”. Само че налудностите представляват именно такива качествени промени в мисловната сфера, която е една от основните сфери, формираща психичния апарат на човека. Не е обосновано заключението на вещите лица, че г-н Х.Х. може да участва пълноценно в наказателен процес и може да дава достоверни обяснения за фактите и обстоятелствата, които имат значение за делото (ако има желание за това). Тъкмо напротив, всички експертизи до момента (включително и нашата) установяват симптоми на тежко изразено и протрахирано във времето психично разстройство (продължително разстройство на съзнанието), което се проявява с качествени нарушения (налудности) в основни психични функции и процеси (мислене), засяга изразено както базисни, така и специфични психични годности и нарушава значително цялостното психосоциално функциониране, респективно води и до поведенчески нарушения (мотивирано от налудностите поведение), изразяващи се в дисхармонични интерперсонални взаимоотношения, враждебност, неоснователни подозрения и обвинения. Неслучайно в новия Закон за здравето, в сила от 2005 г. понятието „психоза” е приравнено с понятието „тежко личностово разстройство”, като и при двете категории се касае за „сериозно нарушение на психичните функции”[6]. Следва също така да се подчертае, че индивидите с личностови разстройства са предразположени към психотични сривове/декомпенсации и често развиват симптоматика с клинична значимост, включително от психотичния регистър, особено при наличие на стресогенни обстоятелства, провокиращи тяхната специфична уязвимост, свързана със свръхсензитивност/себеотносност, нарушен афективен контрол/емоционална лабилност, нарушен волеви контрол (импулсивност, раздразнителност/избухливост, нисък фрустрационен толеранс), склонност към превратно тълкуване и възприемане на фактите (налудообразуване). Ето защо личностовите разстройства се преценяват като рисков фактор за развитие и на други психични разстройства (коморбидност – едновременно съществуване на повече от едно разстройство, вкл. разстройства в адаптацията и други, включително психотични разстройства).

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

1. Страда ли понастоящем подсъдимият Х.Х. от психично заболяване и ако да, в какво се изразява и позволява ли му да участва пълноценно в наказателния процес?

В психологичен план беше посочено, че реакциите и психичното функциониране на г-н Х.Х. във връзка с инкриминираното събитието, са породени и силно повлияни от интензивна психична болка, от която г-н Х.Х. има нужда да се предпази за да съхрани психичния си интегритет и функциониране. Подозрителността, раздразнението, обвиняването и т.н. са разбирани като продиктувани от персекуторна тревожност и несъзнавани защитни механизми, чиято задача е да държат болезнените чувства, мисли и опасения „скрити“ от съзнанието. В моменти на висока тревога г-н Х.Х. прибягва основно до проективни защитни механизми (налудообразуване), а също и до защити, които му помагат да раздели света в ясно дефинирани категории (добри-лоши), което му помага да активира в себе си и се свърже с чувство за контрол и предвидимост като реакция срещу интензивно усещане за безсилие, несигурност и застрашеност/уязвимост. Както беше посочено, проективните защити са реакция на страдание, което е облекчавано чрез идентифициране (приписване) на причините за него извън индивида (по механизма на отцепване и проекция). Психо-социалното функциониране на г-н Х.Х. извън контекста на събитието е удържано и балансирано в рамките на широката норма, въпреки че по-детайлна анамнеза, изследваща личния живот и междуличностовите отношения е много вероятно да разкрие сериозни трудности и в тази сфера (г-н Х.Х. е силно защитен при опит за навлизане с цел изследване в посочените области).

В клиничен план, описаните психологически защити, използвани от г-н Х.Х. представляват нарушения в мисленето, чувствата и поведението, удовлетворяващи диагностичните критерии за параноидно личностово разстройство, което е в стадий на декомпенсация с разгръщане на протрахирано налудно разстройство (коморбидност). Поведението на г-н Х.Х. в съдебния процес и свързването му с участниците в него е мотивирано от параноидни налудности, които са протрахирани, устойчиво проявени във времето и мотивират поведение, което се възпроизвежда устойчиво във времето по ригиден начин. Болестно мотивираното поведение се демонстрира устойчиво в рамките на съдебните заседания и в начина, по който г-н Х.Х. организира отношенията си с назначените вещи лица (включително с вещите лица по настоящата експертиза) и начина по който им „съдейства” при планиране и провеждане на назначените от съда психиатрично-психологични обследвания. Налудностите представляват качествени нарушения в базисни психични функции, каквито са когнитивните функции, свързани с възприемането и обработването (интерпретирането) на обстоятелства (информация) от реалността. Налудностите са предпоставка за болестна мотивация в поведението, респективно водят до поведенчески нарушения и в този смисъл, поведението на г-н Х.Х. в съдебния процес е болестно мотивирано. Налудностите са основен симптоми при тежките психични разстройства, каквото представлява както персистиращото налудно разстройство (параноя), каквато считаме, че е налице при г-н Х.Х., така и установеното от предходните експертизи параноидно личностово разстройство. По-специално, налудното разстройство може да се разглежда като функция на два патогенни фактора – събитие, поставящо личността на г-н Х.Х. в ситуация на свръхмерна заплаха, от една страна и, от друга страна, особеностите на личността на г-н Х.Х. (параноидно личностово разстройство), които я правят предразположена към развиване на подобен тип декомпенсация във функционирането, а именно развиване на патологична психична защитна реакция (в психоаналитичната парадигма) или разстройство (в клиничната парадигма). Подобно разстройство/абнормна реакция представлява дезадаптивен начин за „справяне” с опасността пред която личността е поставена (и в този смисъл представлява и разстройство в адаптацията) и макар да има психогенен произход, то представлява същинско психично разстройство, водещо до дълбоко (качествено) и трайно нарушение на съзнанието,респективно в способността за правилна преценка (разбиране на свойството и значението) и адаптивно поведение (ръководене на постъпките). Ето защо смятаме, че г-н Х.Х. не е в състояние да участва пълноценно в наказателен процес и да оползотвори ефектите от наказателна присъда, ако се установи, че той е извършителят на инкриминираното деяние и се стигне до такава.

03.10.2023 г.

Вещи лица: [подписи]

_____________________________________________________