16 Октомври 2004

Психиатърът Владимир Сотиров пред „Капитал“

Тринадесети октомври беше като всяка уважаваща себе си такава дата от месеца. Фатален.

На 13 октомври българските вестници – без изключение, бяха изпълнили страници с две новини – за убития Кристин Иванов от Перник и за самопризнанията на една от убийците на Маргарита Гергененова от Пловдив.
Всъщност всичко се беше случило на 12 октомври, но придоби обществена значимост ден по-късно. А беше значимо, защото и в двата случая и посочените за убийци, и убитите бяха деца.

Едно ужасно съвпадение.

Тъй като най-вероятно знаете подробностите – нарязаният труп на момче в Перник, органите в хладилника; както и захвърленото в асансьорна шахта в Пловдив тяло на момиче, няма да ви занимаваме с тях. Няма да ви занимаваме и с липсата на ясни мотиви за престъпленията. Единственото, което трябва да знаете, е, че както Кристиян, така и Антония и Мария, нямат 18 години. И по всичко изглежда, че не са убивали при самозащита.

В разговора си с д-р Владимир Сотиров, управител на амбулатория за психично здраве „Адаптация“, „Капитал“ зададе няколко въпроса, но всъщност се опитваше да намери отговор на едно: Какво означава, когато в едно общество децата започнат да убиват.

Вижте отговора.

Аналогиите между двата случая – убийството на Кристин и това на Маргарита, за което отново се заговори, след като на 12 октомври беше даден ход на делото, се налагат сякаш от само себе си. Вие правите ли някакви сравнения и в каква насока?
Според мен основното съв­падение, което се набива на очи, е, че и двата случая заварват всички хора, които са били близо до тези деца, неподготвени. Те реагират като попарени, говорят за тях като за много добри, възпитани, тихи, скромни, човек да не очаква… И въпреки това тези деца са убили. Това означава, че никой от хората около тях истински не е бил близо до децата – и родители, и учители, дори съучениците им. Близък, пълноценен емоционален контакт никой не е имал. Никой не е разбирал какво се случва с тях, какви преживявания и мисли ги тревожат. Имат ли приятелства и вражди, имат ли конфликти помежду си. Всичко това е показателно за нарушената комуникация между родителите и учителите, от една страна, и децата, от друга.

Според мен при двете убийства не става въпрос за проява на психично заболяване. Поне не е доказано. Мисля, че те по-скоро са симптом на болест у обществото, в частност – семейната и училищната среда. Важно е да не се свързва всяка проява на агресия с психично разстройство. Само 6% от престъпленията срещу личността, каквито са и тези, се извършват от психичноболни. А в този случай по-скоро трябва да говорим за провал на системата, която не изгражда работещи модели за справяне у индивида.

България е изключение или по-скоро част от общата вълна на агресия и насилие, която набира скорост?
Не мисля, че България се различава значимо по нещо от случващото се по света. Не сме специална категория хора. Такива случаи просто потвърждават, че агресията е аспект на човешкото съществуване, че е част от поведенческия репертоар на човечеството. Агресията във всичките и форми най-вероятно винаги ще ни съпътства. Но целта на всяко общество е да формира такива индивиди, които са се научили да контролират агресията си, независимо че тя е вродена; индивиди, които са възприели социално приемливи начини за справяне с агресивните си нагони. При дете, извършило убийство по такъв зловещ начин, се открива сериозен провал при развитието – провал в научаването на механизми за справяне. А научаването се случва в родителската и в училищната среда. Там ние усвояваме различни умения, включително и умението за справяне с агресията. А има начини – малки групи, близък контакт между учители и ученици. Много често учителите реагират оценъчно на поведението на учениците. Склонни са да ги съдят, да казват „това е лошо, това е добро“. Държат се като с възрастни хора. Наказват ги, поощряват ги, т.е. имат власт и упражняват тази власт по безпардонен начин, като във всяка институция за възрастни.

Преекспонират ли се в медийното и общественото пространство тези случаи, или намират адекватно отразяване според вас?
Не намирам, че се преекспонират, това е нормална реакция. Не би било нормално, ако и медиите, и обществото не търсят обяснение какво всъщност се е случило в една подобна трагедия, не се опитват да си обяснят механизма, който стои в основата на подобен акт, така далечен от всякаква нормална човешка реакция. Но е важно да кажем, че такива актове на агресия можем да си обясним само ако сме запознати много подробно с личната история на извършителя и на отношенията му с жертвата.

За мотивите на убийството може да се гадае безкрай, но със сигурност има нещо, което в случая е накарало Кристиян да се чувства толкова застрашен, да забрави културни и цивилизационни наслоения и човешки дос­тижения, свързани с умението за контрол. И реакцията да е като реакция на прачовеците, които са нападали, за да се защитят, когато не могат да избягат, при опасност. Агресията в този исторически контекст може да бъде или форма на защита, или форма на оцеляване и преживяване. Тоест за Кристиян е имало някаква много критична ситуация, която го е принудила да реагира по един толкова примитивен, толкова агресивен начин. Критична спрямо неговите възможности за справяне.

Популярна теза напоследък е, че попкултурата, съдържаща сюжети на насилие, а също и компютърните игри имат влияние върху поведенческите модели при децата?
Не мисля, че агресията във филмите, игрите или текстовете на песните влияе пряко на детското поведение. Всички форми на музикални или визуални изкуства са аналог на приказките и на книжките, с които ние сме израснали. Киното е визуализация на приказки за възрастни. Мисля, че част от нормалното човешко развитие е индивидите да се научават да разграничават света на фантазиите от света на реалността. Когато имаме провал в развитието, тези две реалности се смесват, тогава говорим за психоза. Освен това мисля, че тези образи и ситуации на насилие и агресия в киното съответстват на една от основните психични функции, които ние използваме, за да се справим с агресивните си пориви. И тази функция ние наричаме въображение. Всички носим агресията в себе си. Тя е дълбоко заложен биологичен нагон, който не се отрича от нито един изследовател на човешкото поведение. Фантазията е един от начините, с които ние овладяваме тази агресия. Ако имаме много слаб Аз и не можем да понесем да фантазираме толкова страшни неща, като убиване например, спускаме защитни механизми и сънуваме. Но агресията ни съпътства всеки ден от живота ни и несъзнаваните начини, с които се справяме с нея, са фантазията и сънуването. Всички тези образи, които се дават в киното и в игрите, те са просто отражение на нашите фантазии, по този начин ние се справяме с агресивните си импулси, отреагираме, гледайки.

Има ли верни модели, чрез които да се справя обществото в моменти на подобна криза, и не са ли по-скоро показни акции от типа „да носим черни ленти“ и да организираме кампания „не на насилието“?
Според мен насилие е да определиш начина, по който трябва да се понесе една загуба. Всеки трябва да изрази емоцията си по начин, който е приемлив за него. Да изрази тъгата си или страха си. В това отношение учениците не бива да бъдат дисциплинирани. Аз не знам как ще изглежда една такава акция. Който иска, нека носи лента, аз никога не бих сложил. Показността за три дни не върши работа. Декларациите – също. Ето казваме „не на насилието“, ще сложим два лозунга и какво от това. По какъв начин ще се променят ситуацията в училище и липсата на комуникация и близост, за които говорихме в началото?

източник