Чувствам се ужасно празно и самотно, приемам животът си за провален и напълно безсмислен


Консултацията е част от проект „Отворени умове“, осъществяван от сдружение „Общество Адаптация“ в рамките на Програма за подкрепа на НПО в България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство, договор № 14/30.01.2014 г.

Въпрос:

Проблем:
Предполагам, както на повечето, ми е трудно да започна своята история. Ще започна с това как се чувствам… Накратко казано – чувствам се ужасно. Ужасно празно, самотно, приемам животът си за провален и напълно безсмислен. Отчаяна съм. Не изпитвам дори минимално житейски удоволствие и това продължава твърде много време.. Всъщност може би не започнах по начина, по който исках, така че да ме разберете. За мен две сфери са много важни – професионалната и личната. В момента съм на 22, почти 23 и никога не съм имала истинска връзка на взаимност и топлота – разбирайте и приятелска, и любовна, но най-вече второто. Трудно е да се живее цял живот без задоволени емоционални нужди. Ужасно е да не си имал никого до себе си и да няма никакви перспективи това да стане, докато останалите хора на твоята възраст отдавна са минали по този път… Годините си летят, така почти ще мине и младостта ми неусетно. Същевременно… уча нещо, което е крайно безперспективно в границите на България – не искам да уточнявам, но.. за да успея са ми нужни безкрайни специализации, прахосване на финансови средства, а това, което ми се предоставя тук като възможност са много малко работни позиции за изключително мизерно заплащане – в порядъка между 350 и 500 лева, с които не знам как ще успея да се издържам дори да намеря работа по специалността си. Дори самото естество на работата би било крайно неудовлетворително, заради ниското равнише на развитие на моята професионална област. Просто….. нямам никаква професионална перспектива, никаква лична перспектива – реално на никого не му пука за мен освен ан родителите ми… Нямам желание за нищо, не мога нищо да правя. Лягам си в 2-3 часа, защото всяка нощ съм измъчвана от мисли, разплаквам се почти всеки ден вече, случва се дори на публични места… Постоянно закъснявам за малкото задължения, които имам, защото дори да се събудя, когато трябва, се чувствам толкова самотно, празно и безнадеждно, че лежа много след събуждането. Всъщност часовете, в които спя, са най-желаното ми време, защото тогава сякаш избягвам от реалността и проблемите си. Наистина чувствам, че животът ми е тотално провален, толкова искам да съм като другите млади хора, но не изградих основата за това. Няма никаква надежда… Често… ми минават и мисли да приключа с живота си, но зао съжаление знам, че няма да преодолея страха от физическата болка… Парадоксално… Ако имаше някакъв бутон, който натискаш, и след което преставаш да съществуваш и сякаш никога не те е имало, щеше да е прекрасно. Щях отдавна да се възползвам от това. Просто.. случва се дори да отида някъде и по пътя да седна сама в кафене или на пейка в парка, и да не мога да стана с часове, гледайки в една точка. Толкова ми е безнадеждно всичко.

Предприети действия:
Реално нищо… заради това постоянно чувство за безнадеждност. Мислила съм да отида на психиатър, навярно щеше да ми предпише антидепресанти.. но до такава степен нямам желание за нищо, че дори това не направих. Преди съм си представяла как ще бъда социално по-активна и съответно ще успея поне да съградя пълноценни връзки с хората, но така и не предприемах нищо особено. Въобще не вярвам, че някой може извън семейството ми някога да държи на мен. Изглежда ми крайно невъзможно.

Семейство:
По отношение на семейството си не искам да навлизам в подробности въобще. А и все си мисля, че не бива да представям твърде конкретно историята си, защото някой може да я разпознае… Но да, отношения на конфликти, проблеми, скандали, нередности.. Със сигурност не бих я определила като добра семейна среда, като под конфликти нямам предвид обичайните семейни дрязги. На практика това е третата сфера – на роднините и семейството, наред с професионалната и личната, която е свързана само с отрицателни неща. И това допринася за състоянието ми според мен…

Приятели:
Имам много ограничен социален кръг, ако кажа, че имам приятели, ще излъжа. Бих преекспонирала отношенията си с тези трима-четирима души. Имам няколко човека, с които просто мога да си общувам… Нямаме кой знае колко пълноценни отношения.

Решаващи моменти:
Със сигурност няколко неща са ми повлияли отрицателно. На първо място – недобрата семейна среда. Проблемите от там според мен рефлектираха върху всички останали области. Имах проблеми още като дете. В училище от началните класове до края бях отхвърляна, подиграва, обиждана, отношението към мен беше снизходително-подигравателно като към по-нисше същество. Това повлияя за отчаяната ми нужда, незадоволена никога, от внимание и любов. На практика…. години наред в училище не съм излизала нито един път навън с приятел, дори познат, не съм отишла за огромен период от години един път на разходка. Звучи ненормално… но да, излизах само до училище и обратно… А вкъщи дори не обръщаха внимание на това, че няма кой да ме поздрави за рождения ми ден, че нямам телефона дори на един човек… Не се поинтересуваха и какво ще запиша… И какво се оказа,че се закопах с всичките си проблеми и с безперспективна специалност.

Работа:

Очаквания:

Отговор:

Да, вашата история звучи тъжно…

И много ясно се вижда как стигате да крайност в собственото си обезценяване. И в същото време опровергавате сама себе си, като демонстриране една забележителна способност да формулирате ясно проблема си, да го поставяте в контекста на живота си, да го извеждате от историята на личното си развитие и да идентифицирате влиянието на различни обстоятелства в неговото формиране през годините. Наистина забележително! Малко хора са способни на такава себерефлексия. Важно е, обаче, освен в собствените си очи, да имаме възможност да се оглеждаме и в очите на други хора – тези от нашето непосредствено обкръжение, които понякога се обозначават с понятието референтна среда. Колкото по-голяма е тази среда, колкото повече са хората, които ни отразяват, толкова по-цялостна представа за самите себе си ще имаме в ума си. И вие усещате болезнено липсата на такава среда. Освен това, отсъствието на такава референтна среда прави невалидни оценките, които правим за самите себе си. Ето защо е важно да приемете, че версията, която имате за себе си и която представяте в писмото си, е субективно изкривена, едностранчива и поради това – нерелевантна.

Изглежда разумно да се консултирате с психиатър относно възможността да се приложат антидепресанти за облекчаване на депресивните ви преживявания. Възможно е антидепресантите да ви дадат енергия и лек първоначален тласък за предприемане на стъпки, в посока към промяна на настоящата неудовлетворителна ситуация. Аз разглеждам писмото ви като една първа стъпка в тази посока. При това доста решителна, тъй като писмото ви не е повърхностно или формално, напротив, с него вие представяте проблема си достатъчно комплексно и в дълбочина, което е сериозна заявка за промяна. Защото всяка промяна започва с дефинирането на ситуацията, която искаме да променим. Дефинирането на проблем, неговото описване и споделяне е заявка за терапия. Тук използвам думата „терапия” като синоним на процес, насочен към постигане на промяна. Взимането на антидепресанти може да е полезно, но едва ли ще бъде достатъчно за да генерира и подържа такъв терапевтичен процес. Обикновено такъв процес генерират определени човешки отношения, които могат да бъдат наречени терапевтични. Такъв тип са отношенията психотерапевт-пациент. Но също такъв тип са и отношенията между членовете на една терапевтична група. Съществуват и много неформални ситуации и взаимодействия между хората, в които такъв тип отношения възникват по един естествен начин. Предимство на формалните роли и контакт професионалист се състои в това, че в този случай вероятността за злоупотреба е сведена до минимум. Недостатък на неформалните и нерегулирани от професионални норми и правила взаимоотношения, е именно в риска да се изкривят и трансформират по начин, който да задълбочи болката и страданието, свързани с първичната психологическа травма. Ето защо моят съвет е да се обърнете към психотерапевт, с когото да изградите устойчива и надеждна терапевтична връзка, която да катализира и ви води през терапевтичния процес – един процес на трансформация и личностово развитие. Нещо повече, изглежда ми много подходящо да се включите и в терапевтична група, която може да изиграе роля на ваша референтна среда, която да ви отрази и валидизира във вашата многоплановост и многоизмерност.

Наистина, вашата история звучи тъжно. И това я прави много истинска, много по човешки докосваща… и много зряла. Благодаря ви за възможността, която давате чрез споделянето й, на други хора, включително и на мен, да се докоснем до нея и да съпреживем болката ви в подкрепящо, човешко съпричастие – невидимо, дори неизказано, но силно и искрено! А то, вярвам, ще стигне до вас, по един или друг начин, защото е насочено единствено и само към вас…. Затворете очите си, отворете сърцето си и опитайте да го усетите и приемете още сега…

С уважение!

____________________________
Вие сте консултирани от д-р Владимир СОТИРОВ

Един отговор

21.12.2017 г.

Всички с подобен проблем трябва да помним, че имаме само един живот и най-вероятно няма живот след смъртта, прераждания и такива глупости. Няма смисъл да бързаме като така или иначе всички отиваме натам. Особено млади и здрави хора като теб не бива да мислят така за секунда. Живей така, че да не съжаляваш за нищо в последните си дни.

Оставете коментар


* Името, Имейла и Коментар са задължителни
*
Поддръжа се от Студио Кипо