Консултацията е част от проект „Отворени умове“, осъществяван от сдружение „Общество Адаптация“ в рамките на Програма за подкрепа на НПО в България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство, договор № 14/30.01.2014 г.

Проблем:
Здравейте. Аз съм момиче, на 22 години. Живея в провинцията, студентка съм четвърта година, също така и работя по часово. Проблема ми се появи преди около 5 – 6 години. Много съм мислила от къде започна всичко и на какво точно се дължи състоянието ми. Не съм напълно обедена, но мисля че появата на първите признаци на проблема ми свързвам с домашния любимец (куче) ,който имах тогава. Въпреки, че бях много привързана към него и в началото дори спеше в леглото ми, в последствие започнах да придобивам непоносимост от космите на кучето в апартамента(колкото и често да се почистваше), от самото куче,а да не говорим ако се случеше да се изходи някъде в апартамента. Първите симптоми които помня, са непрестанното тупане на завивки и дрехи (до толкова, че на моменти ръцете ме заболяваха), все по честото миене на ръце, избягването на какъвто и да е контакт с кучето. Мина доста време, докъто успея да убедя родителите ми да махнем кучето от апартамента (те явно в началото не бяха наясно какво се случва,а и аз не споделях),може би година – година и нещо. През това време симптомите започнаха да стават все по- изявени и по – изявени. Започнах ежедневно поне по 2 – 3 часа да почиствам навсякъде с прахосмукачка, парцал и каквото се сетите друго. След което прекарвах в банята още час и полвина, за да се утърва от усещането за мръсотия. За миенето на ръцете направо не ми се говори, накрая кожата ми взе да става изключително суха и дори да се цепи. Постепенно започнах да изпитвам чувство за “мръсотия” и от много други неща, не само от кучето. След като минех през тоалетната, прекарвах 15-20 минути в миене на ръце и то до лактите.
След като най-накрая семейството ми се съгласи да махнем кучето от апартамента, си мислех че всичко това ще приключи, но нямаше голяма промяна. Всичко си продължаваше, горе долу в същия дух. С времето някакси успях да преодолея някои неща. И азне знам точно как се получи, но сега съм значително по добре от преди. Въпреки това, някои неща си останаха, прекарването в банята по час (много рядко успявам да си наложа да изляза по бързо от там, дори и да бързам за някъде) , дългото миене на ръцете след като съм минала през тоалетна (иначе броя на миенетата за деня драстично намаля и слава богу).Въпреки че се преборих колкото можах с някои неща и продължавам да се опитвам да се боря, състоянието ми много започва да ми пречи и на моменти се чуствам като в задънена улица. Вече започвам да си мисля, че никога няма да успея да се оттърся от всичко това и да съм като нормалните хора.
Осъзнавам, че всичко това не е правилно и искам да се отърва от него, но ми е адски трудно. Много бих искала да получа някакъв съвет. Дали ще мога да се справя сама и какво изобщо ми има (чела съм различни статии и извода до който успях да стигна е ,че имам обсесивно-компулсивно разстройство, за което не мога да съм сигурна разбира се). До сега не съм говорила открито с никого за това, нито с родители,нито приятели, нито психотерапефт, за това всякакъв съвет ми би бил от помощ.

Предприети действия:
………..

Семейство:
Първия човек който забеляза ,че нещо не е наред беше майка ми. Една сутрин ,когато още бях в гимназията, малко преди да изляза за училище, се бях уляла с нещо (не помня точно с какво) и за момент направо изпаднах в истерия. Майка ми тогава малко се поуплаши, явно идея си нямаше какво става. След тази случка последваха няколко семейни разговора.Родителите ми май мислеха ,че нещо лошо ми се е случило и не споделям, за това е била „сценката“ сутринта. Тогава така и не им казах как се чувствам. И досега не сме провеждали разговор в който открито да говорим за проблема. И двамата са наясно със състоянието ми , но майка ми май се прави че не забелязва много много, а баща ми когато стане на вапрос, или някое мое действие му се набие в очите, започвада повишава тон, да ми казваче не е нормално, че аз не съм била нормална и да съм се стегнела, и да съм направела нещо по въпроса и т.н.. А след такъв разговор с баща ми, някак си имам чуството че се сринвам психически и манията ми се обостря.В такива моменти ми е много трудно да се справям и започва все повче да ми тежи.

Приятели:
Не мисля, че някой от приятелите или близките ми подозира за проблема. С времето се научих доста добре да го прикривам, за да не разбира никой. Като цяло имам добър социялен живот, имам доста приятели и излизам често. Не си позволявам никой ,освен родителите ми, да разбира за проблема или той да повлиява на отношенията ми с други хора. Но напоследак започвам да изтървам положението от контрол, закъснявам за срещи, напоследък доста често и за работа, заради времето което прекарвам в къщи в търкане и къпане. А не знам, когато след време имам собствено семейство и се налага да се грижа за деца, как ще успявам да се справя, и това доста ме плаши.

Решаващи моменти:
…………

Работа:
…………

Очаквания:
Бих искала да получа съвет, какво е най-добре да направя от тук нататък и може би някаква диагноза за състоянието ми. Благодаря предварително.

Наистина изглежда важно да намерите решение на проблема си сега, в този период от живота ви, в който той възниква, за да продължите напред необременена от него.

Един от акцентите в писмото ви са отношенията с родителите ви. Още в самото начало, когато натрапливите страхове от замърсяване са се появили, вие, по някаква причина, сте избрала да не споделите с родителите си истинските си преживявания, страховете си. Вероятно поради друг страх – страх, че няма да бъдете разбрана от тях.

Нека ви цитирам: „…те явно в началото не бяха наясно какво се случва [с мен], а и аз не споделях… Майка ми тогава малко се поуплаши, явно идея си нямаше какво става [с мен]… Тогава така и не им казах как се чувствам. И досега не сме провеждали разговор в който открито да говорим за проблема… майка ми май се прави, че не забелязва много-много, а баща ми, когато стане на въпрос или някое мое действие му се набие в очите, започва да повишава тон, да ми казва, че не е нормално, че аз не съм била нормална и да съм се стегнела, и да съм направела нещо по въпроса и т.н… А след такъв разговор с баща ми, някак си имам чувството, че се сривам психически и манията ми се обостря. В такива моменти ми е много трудно да се справям и започва все повече да ми тежи… До сега не съм говорила открито с никого за това, нито с родители, нито с приятели, нито с психотерапевт…“

Реакциите, които получавате от тях са реакции на силно притеснени и уплашени хора, които не знаят какво да мислят и нямат идея как могат да помогнат.

Напълно е възможно да допуснем, че пълно оздравяване може да се постигне след като се оздравят и отношенията с родителите ви и те станат много по-толерантни,  уважителни и, в края на краищата – много по-приемащи. Вместо отричане, дисквалифициране и обвинения, да получавате уверения, че въпреки всичко те ви обичат точно такава каквато сте, че вие продължавате да сте тяхната любима дъщеря и че те винаги ще ви обичат, независимо от всичко и ще направят всичко по силите си, всичко, което зависи от тях за да ви помогнат да се справите с трудностите и проблемите, пред които животът ви изправя и че винаги можете да разчитате на тях. Очевидно е, че те не могат сами да се справят с притесненията, объркването и страховете си. За да може да се случи тази промяна в отношението им, ще трябва да им помогнете. Ето как парадоксално се оказва, че вие – „болната”, ще трябва да помага на тях –„здравите”, за да се подобрят нещата за самата вас. Със сигурност както вие, така и те имате нужда от помощ за да намерите заедно най-доброто решение за справяне с този проблем, който е засегнал семейството. Защото винаги, когато един от членовете на семейството боледува, боледува цялото семейство. И когато това не се признава, когато има несъзнаван опит от страна на „здравите” членове на семейството да се дистанцират от проблема, той се задълбочава и води до задълбочаваща се дисфункция в семейството като цяло, но също така и в отделните му членове. Ето защо отричането на проблема от страна на майка ви и баща ви (всеки по него в си начин) и дистанцирането им от него не само, че не помага на никого, напротив – влошава допълнително ситуацията както за вас, така и за тях. Някой ще трябва да промени това. И вие изглеждате като онзи член в семейството, който има най-голям потенциал да направи това. Вие сте тази, която се пита какво може да направи, вие сте тази, която споделяте проблема си тук и търсите съдействие за неговото решаване, вие сте тази, която търси… А който търси, той ще намери. Аз мисля, че няма да може да се промени ситуацията без един искрен и много емоционален разговор с двамата ви родители в рамките на който да се опитате да им обясните как наистина се чувствате, включително как се чувствате, когато те реагират по обичайния за тях начин. Помолете ги да не реагират, нека просто в изслушат и се опитат да ви разберат. Нека не казват нищо, поне този път, нека просто ви слушат – единственото, което искате от тях е да ви чуят. Да чуят, колко много ви липсва обичта и подкрепата им. И че не е нужна да правят нищо повече от това, да я изразяват, като ви казват, че ви обичат и че вярват във вас – всеки път, когато ви е трудно и имате нужда от моралната им подкрепа.

Родителите ви не могат да бъдат винени – хората често бягат от проблемите, като ги отричат или омаловажават, защото се страхуват, че няма да могат да отговорят на очакванията, които си мислят, че другите имат към тях. Те просто трябва да разберат, че не се очаква от тях да правят нищо повече от това, което могат да правят – да ви обичат и подкрепят. И вие сте тази, която може да им помогне да разберат това.

Понякога фамилните терапевти са много полезни в този процес на взаимно обясняване, изясняване и пак обясняване – до тогава, докато семейството не получи ново виждане и ново разбиране за ситуацията, в която се намират всички. Фамилните терапевти влизат в ролята на фасилитатори, които облекчават този процес на трансформация. Фамилният терапевт може да бъде полезен, например, като подскаже как могат членовете на семейството да дават израз на чувствата си по един добър за всички начин, а също така да създава подходящ контекст, в който това да може да се случва – срещите на семейството в кабинета на фамилния терапевт са подходящото време и място, когато и където може да се говори за всичко онова, за което обичайно не се говори в семейството. А необговорените неща пораждат невротична енергия, която се форматира в невротични симптоми.

Относно диагнозата – можете да бъдете сигурна, че формалната психиатрична диагноза, която може да ви бъде поставена е тази, която сама сте си поставила: ОКР. Добрата клинична практика при диагностициране на ОКР предполага предписване на антидепреснат, обичайно в дози, по-високи от средните антидепресивни дози. Струва си да обмислите тази възможност. Също така, добрата терапевтична практика предполага насочването ви към група за взаимопомощ с други пациенти с подобни проблеми и/или индивидуална психотерапия. Не мога да бъда сигурен, но доколкото познавам ситуацията в страната мога да предположа, че там където живеете няма подобни групи за взаимопомощ, а възможностите за индивидуална терапия са силно ограничени, доколкото изобщо съществуват. Все пак възможно е да получите немалко подкрепа, разбиране и съпричастност от в някои интернет форуми. Самата вие бихте могла да бъдете много полезна на други страдащи от ОКР, особено ако успеете да си дадете сметка за нещата, които са ви помогнали на самата вас да се справите в значителна степен със симптомите на неврозата.

____________________________
Вие сте консултирани от д-р Владимир СОТИРОВ