Консултацията е част от проект „Отворени умове“, осъществяван от сдружение „Общество Адаптация“ в рамките на Програма за подкрепа на НПО в България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство, договор № 14/30.01.2014 г.

Проблем:

Зравейте,

Никой не ми е поставял диагноза, но смятам че страдам от натраплива невроза. Винаги съм била много тревожна. Спомням си, че като дете постоянно изпадах в дилеми за най-незначителни неща. При взимане на решение винаги се чудех кой какво ще каже, ще си помисли, как моето решение ще засегне някого или не. Още в началното училище започнах много често да си мия ръцете и това ми носеше някакво облекчение. На около десет годишна възраст започнах да се появява натрапчивата мисъл, че нещо лошо ще се случи с родителите ми – в главата ми постоянно се появяваха картини как пътуват заедно в семейния автомобил и става ужасна катастрофа. Започнах да правя разни ритуали за да ги предпазя.

На малко по-късен етап започнах да си въобразявам, че мога да управлявам енергии и да ги насочвам към предмети и хора. Не съм си мислела как местя енергии и предмети като някакъв магьосник, а по-различно. По скоро усещах неприятно емоция (страх и др.), визуализирах я като нещо приличащо на дим и се опитвах да се освободя от нея чрез движения:) След това, знаейки, че съм изхвърлила от себе си тази „енергия” започвах да се чувствам по-добре. Без да искам съм създала този механизъм още като дете. Вече като голям човек прочетох в някакъв сайт алтернативен „метод за справяне с депресия” и беше нещо подобно – трябваше човекът да вземе някакъв предмет (например лист хартия) да си представи, че цялата му депресия „влиза” в този предмет и после да го смачка (ако е лист, салфетка и т.н) и да го изхвърли от високо място (да се освободи от него). Когато се мъчех да се „освободя” от тези „енергии” понякога те случайно „влизаха” в друг човек и тогава се появяваше огромно чувство на вина. Мислех си, че мога да му навредя по някакъв начин, да го разболея и т.н. Тъй като постоянно умът ми беше зает да визуализира тези „енергии”, бях се потопила в един измислен свят. Каквото и нещастие да станеше около мен веднага се появяваше съмнението – ами ако аз съм го причинила, с моите негативни енергии? Заедно с тези глупости имаше и куп други ритуали, които се меняха и доразвиваха постоянно – обличане/събличане по определен брой пъти, докосване на един предмет по много пъти стъпки напред/назад и т.н. Понякога при невъзможност да си изпълня ритуалчето мозъкът ми зацикляше и не можех да мисля или свърша нищо друго. Сега си давам сметка, че с годините мислите и ритуалите са станали толкова комплицирани, че вече трудно мога се освободя от тях. Ако изведнъж спра да мисля по този начин най-вероятно ще се уплаша и панирам (толкова съм се срастнала с него) – дори не знам по какъв начин ще мисля тогава. Няма да мога да върша дори най-елементарните неща.

Получавала съм пристъпи на паника при системно излагане на стрес (след натоварен период в работата) и т.н. Като тинейджър се затварях за по няколко месеца у дома – обикновено през зимата за да се справя с тревожността си. Заради тези ми периоди сега от време на времеме хваща страх – да не би да имам биполярно разстройство.

Четох доста за лечението на това състояние. Навсякъде пише,че се използва ERP метод (Exposure and Response Prevention). Опитвала съм се да го приложа, но при мен ритуалите са много сложни. Имам богато въображение и това дяволче (натрапливата невроза) постоянно успява да ме пързулне, така че да не мога да се измъкна от мислите и чувството за вина. Стигнах до извода, че методът е неприложим при мен. Ако разгледаме един измислен пример: човекът решава, че нещо лошо ще се случи с него днес ако не си измие 5 пъти ръцете. В този случай е лесно да се приложи ERP. Човекът няма да си измие ръцете, денят ще мине и той ще види, че всичките му притеснения са били пълни глупости. Аз обаче се страхувам от неща, които не мога да проверя със сигурност и това поддържа състоянието ми. Например сега натрапчивата ми мисъл от около 5 часа е свързана с това, че ако не направя еди си какво бившата приятелка на гаджето ми изведнъж ще усети някакви позабравени чувства към него, той също към нея и ще започнат да се опитват да се съберат (примерно), макар че не са се виждали от 2 години. Как може да провериш какви чувства и емоции е изпитал даден човек, за какво си е мислил?? Не можеш да го попиташ – Скъпи, за какво си мисли днес? А случайно имаше ли спомен за бившата си или импулс да и се обадиш? И така стоя си и си правя глупавите ритуали, за да не се подредят нещата така, че нещо между тях отново да пламне. Ако не ги направя – как ще разбера, че е или не си е мислил за нея или тя не се е сетила за него – ей така от нищото? Често в главата ни влизат някакви хвърчащи мисли и се чудим – от къде ли са дошли? Или ни залива спомен с топло чувство – ей така от нищото. И това ме мъчи цял ден – ако не направиш това или онова – той ще се сети за нея, тя ще се сети за него и т.н.

Звучи ужасно – сякаш се опитвам да контролирам дори и мислите на хората, но е така. Мисля, че колкото по-голямо въображение има човек, толкова и натрапчивите му мисли стават по трудни за изобличаване. Мозъкът така си ги натамънява, че колкото и да се стараеш да се убедиш, че са пълни измишльотини винаги има едно „ Ами ако не?”. И това „Ами ако” те тормози цял ден, седмица месец.

И така, много добре анализирам всяка своя мисъл, виждам абсурдността на състоянието си. Но това „ами ако” и страхът ми от всичко ме карат все още да се връзвам на тези глупости. И може би защото имам някаква илюзорна „вторична печалба” от него ( или там както му е псих. термин). Когато се страхувам някой да не ме отхвърли например си изпълнявам тъпите ритуалчета, които са на дневен ред и ставам някак по-уверена. Естествено човекът след това ме харесва, не ме отхвърля и т.н. Но идва един момент, в който тревожността е толкова силна, че не мога да се справя с нея с рутуалчета и следва срив. Понякога ми става толкова лошо, че чак ми се повръща. Прималява ми и т.н. Страхувам се да не полудея… Да не съм болна от някоя страшна болест.

Предприети действия:
Един два пъти съм ходила на психиатър. Предписвали са ми успокоителни – ксанакс за намаляване на тревожността. След това се опита да ми пробута антидепресант за 80 лева и повече не отидох.

Семейство:
Нормално семейство. Родители с висше образование. Майка ми е малко по-тревожна. По-гоялм брат. Всичките са уравновесени и земни.

Приятели:
Нямам много приятели. Двама-трима. Виждаме се рядко. Всеки ден се виждам с приятеля си.

Решаващи моменти:

Работа:

Очаквания:
Да стана по-спокойна. Да разбера дали съм луда или не.

Здравейте,

От цялото ви писмо се излъчва един силен стремеж – да разберете! Да разберете по-добре себе си, да разберете по-добре другите, да разберете това или онова… да разберете по-добре света. Светът вътре във вас и онзи извън вас. Да разберете как тези два свята си взаимодействат.

За да се помага на хората да разбират по-добре себе си, другите и света, е възникнала психотерапията. Психотерапията е недирективен, неинструктивен подход към страдащия човек, измъчван от съмнения, страхове и несигурност, който му помага да разбере по-добре сбе си, другите и света, да осмисли (или преосмисли) по нов начин преживяванията и опита си, да проумее и осъзнае онова, което е оставало скрито и недостъпно за съзнанието, за ума. Защото ние управляваме (контролираме) света (себе си включително, като едно от проявленията на света) чрез опознаването му, чрез осъзнаването на скритите аспекти от реалността. Психотерапията ни помага да правим това. Чрез процесите на разбиране, проумяване, осмисляне, осъзнаване, ние намаляваме и управляваме екзистенциалната тревожност, с която е свързано пребиваването ни в света. Тези процеси на осъзнаване и проумяване представляват висш защитен механизъм срещу тревожността, който зрелите хора използват за да живеят пълноценен живот и да държат тревогата под контрол. Понякога (всъщност твърде често, за да не кажа почти винаги) животът ни поднася изненади, които травмират психиката ни и правят чувството за несигурност по-силно от очакваното, от обичайното, от нормалното. Тогава ние се опитваме да (свръх)компенсираме като включваме други средства за защита, с които психиката ни е снабдена. Това са по-незрели механизми за защита, по-първични (каквито са например ритуалите, например). Те обаче не водят до по-добро (себе)разбиране, а почти винаги се превръщат в част от проблема. Ето защо натрапливата невроза не се лекува чрез използване на умствени/мисловни или поведенчески ритуали. Ритуалите само ни помагат да оцелеем, да закрепим положението. Свръхизползаването на ритуали (свръхкомпенсацията) само по себе си може да доведе до задълбочаващо се нарушение в социално и междуличностово функциониране и затова се разглежда като част от проблема, част от болестта. В такива случаи лекарствата също имат чисто симптоматично приложение – да се овладее пристъпът на паника, например, да се намали острото и непоносимо чувство на тревога в ситуация на емоционална криза. Лекарствата могат да доведат и до намаляване на интензивното преживяване на безизходица и отчаяние и да смекчат някои от симптомите на депресия. Антидепресантите, обаче, но носят нов смисъл на симптомите, те не променят начина, по който страдащия мисли и преживява живота, отношенията си с другите и собствената си болест.

Психотерапевтът помага на търсещия отговори, на онзи, който страда от липсата на отговори или не се задоволява с предлаганите наготово отговори-клишета. На онзи, който иска да разбере. Да разбере какво се крие зад симптомите, какви са процесите и каква е динамиката на преживяванията на по-дълбоко ниво. Да разбере каква психична динамика и вътрешни психични процеси всъщност предизвикват симптомите (във вашия случай натрапливите мисли и вторичните, защитни по своята същност ритуали). Психотерапевтът, формиран в психодинамична школа (за разлика от когнитивно-поведенческия терапевт) не дава отговори на готово, не предлага готови истини или решения, а партнира на своите пациенти да извървят пътя до тях, до своите истини, истините за себе си и за никой друг.

Написаното от вас поставя много въпроси. Включително въпроси, свързани с отношенията в родителското семейство от времето, в което самата вие сте била дете. Търсенето на отговори, осветляването на събития от детството по начин, който не е бил възможен до сега, може да доведе до промяна във вас, която да ви помогне да се справите със симптомите на тревожността без да прибягвате (или поне не в такава степен) до натрапливи ритуали и умствени предъвквания.

В заключение, това, което можете да направите, е да прочетете повече за психотерапията и да се огледате за психотерапевт.

Пожелавам ви успех!

Вие сте консултирани от д-р Владимир Сотиров